Моля те, чуй онова, което не казвам!
Не се оставяй да те заблудя.
Не се подвеждай по маската, която нося.
Защото аз надявам маска. И не една, а хиляди.
Боя се да ги смъкна.
А никоя от тези маски не съм аз.
Преструвката за мен е втората природа.
Не се оставяй да те заблудя.
Създавам усещане на предпазен.
Водата е спокойна, държа контрола крепко.
Не ми е необходим никой.
Ала недей ми има вяра, апелирам те.
Повърхността е гладка, само че тя е моя маска.
Отдолу не лежи доволство и покой.
Там същинският аз съм — комплициран, изплашен и уединен.
От суматоха налегнат, че ще прозрат уплахата и слабостта ми.
Лудешки маската надявам, с цел да се прикрия,
да се стая от погледа така проникновен.
А таман той е моето избавление. И аз го знам.
Такъв ще е, в случай че последва го приемане.
Ако последва го обич към мен.
Единствен той ще ме избави от мен самия,
от саморъчно съградения затвор.
Единствен той ще ми даде окуражение,
каквото аз не мога да си дам.
Окуражение, че нещо коствам.
Аз в действителност не ти споделям това, не дръзвам.
Боя се да го сторя.
Боя се, че погледът ти няма да е следван
от така мечтаното приемане и любов.
Боя се, че в реалност съм нищо,
че нямам качествата на добър човек.
И единствено ти в положение си да ме съживиш.
Твоята религия, добрина и деликатност,
старанието да ме схванеш, тъй като ме цениш,
чувствителността ти, твоята съпричастност,
неугасимата ти податливост да прозреш
способни са живот да вдъхнат в мен.
Моля те, събори стените на пандиза
с ръцете свои нежни, но здрави.
Кой съм аз, ти може би ще се почудиш.
Аз оня съм, който така добре познаваш.
Чарлз Фин
