Паметно "Ура!" в Русенската опера
Не съм сигурен дали искрата на претърпяното в Русенската опера преди тъкмо 60 години може през днешния ден да възпламени почтени безредици в изсъхналите ни души. Но защото споменът за случилото се съвсем изчезва във времето - като отдалечаваща се лодка по течението на Дунава - взех решение да дава това решение на читателя.
На 15 юли 1961 година, събота, Русенската опера показа " Трубадур " на Верди. Но това не беше нормална преживелица от класическия оперен плакат, тъй като целият град беше наежен да се добере до залата непременно и по всевъзможен начин. Между дребното щастливци бяхме майка ми, татко ми и аз - 8-годишен в лятна почивка преди втори клас.
Причина за всеобщата възбуденост беше обявата, че ролята на граф ди Луна от шедьовъра на Верди ще се извърши от вълшебния британски баритон Питър Глосъп (1928 - 2008). Само преди седмица той беше спечелил първия Международен конкурс за млади оперни артисти в София. С мащабите на това време триумфът на артист от Запада на сцена в Изтока говореше за внезапно предимство на неговия гений, както и за обективност на журито. От друга страна, фактът, че с изключение на в София той пя единствено в Русе, подсказва интернационалния авторитет на русенската сцена.
На представлението аз скучаех, тъй като нищо не разбирах и даже малко се плашех - пееха на непознат език, някаква циганка размахаше заплашително ръце, средновековни бойци се готвеха за пердах, някого хвърляха в затвор и така нататък И самата музика ми беше непозната. За да се разпръсквам поглеждах понякога новите си черни лачени обувки и бели къси чорапи - и ги допирах с ръка. Не разбирах и за какво ръкопляскат.
Тогава операта нямаше климатична апаратура и всички порти на залата бяха отворени, с цел да става течение. След първия антракт в постройката позволиха правостоящи, които останаха в коридорите и подаваха глави през отворените порти. Това бяха елементарни минувачи в лятната дунавска вечер с мирис на липа, не издържали на изкушението да се приближат до оперния празник.
Когато представлението свърши, започнаха бурните аплодисменти - артистите излизаха за реверанс пред публиката. Накрая се появи Питър Глосъп - граф Ди Луна. Залата просто избухна. И тогава се случи това знамение, поради което помня довечера и до през днешния ден. Онези елементарни десетки неканени правостоящи, които към този момент се бяха промъкнали в залата - те не можеха по този начин ефектно да ръкопляскат и да подвикват " отлично ", само че също бяха претъпкани от екстаз. И с цел да го изразят по собствен метод - в залата прозвуча едно засилващо се " Ура-а-а! ", каквото бях чувал единствено на митинги на площада. Тези елементарни хора нямаха различен по-силен израз с изключение на този възклик, който се считаше тогава за връх на публичния възторг. Това имаха и това му дадоха - всичкото. Питър Глосъп разчувстван три пъти им се поклони.
На 15 юли 1961 година, събота, Русенската опера показа " Трубадур " на Верди. Но това не беше нормална преживелица от класическия оперен плакат, тъй като целият град беше наежен да се добере до залата непременно и по всевъзможен начин. Между дребното щастливци бяхме майка ми, татко ми и аз - 8-годишен в лятна почивка преди втори клас.
Причина за всеобщата възбуденост беше обявата, че ролята на граф ди Луна от шедьовъра на Верди ще се извърши от вълшебния британски баритон Питър Глосъп (1928 - 2008). Само преди седмица той беше спечелил първия Международен конкурс за млади оперни артисти в София. С мащабите на това време триумфът на артист от Запада на сцена в Изтока говореше за внезапно предимство на неговия гений, както и за обективност на журито. От друга страна, фактът, че с изключение на в София той пя единствено в Русе, подсказва интернационалния авторитет на русенската сцена.
На представлението аз скучаех, тъй като нищо не разбирах и даже малко се плашех - пееха на непознат език, някаква циганка размахаше заплашително ръце, средновековни бойци се готвеха за пердах, някого хвърляха в затвор и така нататък И самата музика ми беше непозната. За да се разпръсквам поглеждах понякога новите си черни лачени обувки и бели къси чорапи - и ги допирах с ръка. Не разбирах и за какво ръкопляскат.
Тогава операта нямаше климатична апаратура и всички порти на залата бяха отворени, с цел да става течение. След първия антракт в постройката позволиха правостоящи, които останаха в коридорите и подаваха глави през отворените порти. Това бяха елементарни минувачи в лятната дунавска вечер с мирис на липа, не издържали на изкушението да се приближат до оперния празник.
Когато представлението свърши, започнаха бурните аплодисменти - артистите излизаха за реверанс пред публиката. Накрая се появи Питър Глосъп - граф Ди Луна. Залата просто избухна. И тогава се случи това знамение, поради което помня довечера и до през днешния ден. Онези елементарни десетки неканени правостоящи, които към този момент се бяха промъкнали в залата - те не можеха по този начин ефектно да ръкопляскат и да подвикват " отлично ", само че също бяха претъпкани от екстаз. И с цел да го изразят по собствен метод - в залата прозвуча едно засилващо се " Ура-а-а! ", каквото бях чувал единствено на митинги на площада. Тези елементарни хора нямаха различен по-силен израз с изключение на този възклик, който се считаше тогава за връх на публичния възторг. Това имаха и това му дадоха - всичкото. Питър Глосъп разчувстван три пъти им се поклони.
Източник: capital.bg
КОМЕНТАРИ