Не са малко амбициозните биографични филми, които излязоха през последната

Не са малко амбициозните биографични филми, които излязоха през последната година. Видяхме блестящите „ Опенхаймер “ и „ Маестро “ и напълно не чак толкоз блестящия „ Наполеон “.

Сега е ред на трагичната история за легендата Енцо Ферари и евентуално най-турбулентния интервал от живота му.

Над три десетилетия бяха нужни на режисьора Майкъл Ман („ Жега “, „ Вътрешен човек “), с цел да осъществя фантазията си и да снима филм за основателя на известната автомобилна компания. Ето за какво към този момент готовият „ Ферари “ най-вероятно е филмът с най-голяма сантиментална стойност за Ман.

Проблемът е, че май не се получава това, което режисьорът е очаквал, макар мощното наличие на Адам Драйвър и Пенелопе Круз в основните функции – на Енцо Ферари и брачната половинка му Лaура.

„ Ферари “ споделя за събитията в интервал от няколко месеца през 1957 година. Бизнесът на Енцо е заседнал в задължения и е на прага на банкрут. Победите в надпреварите секват, а локалният съперник „ Мазерати “ съществено заплашва статута на „ Ферари “ като водеща мощ в Италия и Европа.

Към това се прибавят и персоналните проблеми.

Нестабилният брак на Енцо и Лаура дефинитивно е разрушен поради загубата на сина им Дино година по-рано. На всичкото от горната страна се оказва, че автомобилистът си има скрито второ семейство с Лина Ларди (Шайлийн Уудли), за което знаят всички, с изключение на брачната половинка му.

За похлупак на всичко, Енцо взема решение да заложи всичко на победа в именитото и извънредно тежко рали „ Миля миля “ с дължина от над 1000 благи през пътищата на Италия…

Тук може да бъде открита и огромната пробойна към сюжета. Не излиза наяве дали „ Ферари “ е отдаден на надпревари и високи скорости, или на тежките моменти в персоналния живот на Енцо.

Филмът по този начин и не намира център за своите две съществени сюжетни линии, които като че ли в множеството време вървят редом и не намират пресечна точка между тях.

Място се пробва да си откри и историята на испанския водач Алфонсо де Портахо (Габриел Леон), само че тя е безпределно повърхностна. Така е с всички останали персонажи, като изключим Енцо и Лаура.

Появяват се и изчезват всякакви хора, за които не излиза наяве тъкмо какви са. Дори главен воин като Лина Ларди наподобява изпразнена от същина, а всички останали стоят просто за заряд.

Именно тъй като филмът единствено частично обрисува две сюжетни линии, не разбираме доста за това кои са огромни имена и пионери в света на високите скорости като Де Портахо, Пиеро Таруфи, Питър Колинс, Стърлинг Мос, Карло Кити или пък Адолфо Орси.

Разбира се, на екран имаме и не по-малко митични модели коли, чиито дизайн и тон на моторите съставляват приятност за сетивата на всеки почитател.

Те са в основата на сцените на висока скорост, които несъмнено са положителни. Има го възприятието за динамичност, адреналин и напрежение. Пейзажните картини на италианската провинция по време на „ Миле миля “ към последната третина от кино лентата са извънредно красиви и добре показани.

Това положително усещане бързо бива изтрито от неприятното качество на специфичните резултати.

Няколкото показани зрелищни произшествия наподобяват съвсем комично и вместо да подбудят възприятие на драматизъм, по-скоро предизвикат подигравка.

Наистина е срамотия при бюджет от 95 милиона $ и толкоз огромни упоритости да не се отдели внимание на подобен основен детайл.

Ако би трябвало да обърнем внимание на актьорската игра, то може да се приказва само за тази на Адам Драйвър и Пенелопе Круз, защото – както казахме – наличие от останалите просто няма.

Тук би трябвало да се означи и набиващият се в ухото подправен италиански акцент на британски при множеството артисти, само че това сякаш стана нещо изцяло обикновено за всяка американска продукция.

Със сигурност испанката Круз много по-добре докарва достоверно наречие от американците Драйвър, Уудли и Патрик Демпси, който всичко на всичко има не повече от десетина минути екранно време в ролята на Пиеро Таруфи.

Иначе химия сред двамата основни артисти несъмнено има. Трудните връзки на Енцо и Лаура са показани по прочувствен метод в подиуми, редуващи пристрастеност, гняв и сдържан, непоказен комизъм на точните места.

Определено ще се намерят моменти, които откровено ще развеселят всеки фен сред някои прекомерно трагични подиуми. Всъщност лицата на Драйвър и Круз толкоз постоянно са дадени в непосредствен проект за по-мелодраматичен резултат, че евентуално след прожекцията ще познавате всичките им лунички и бръчки.

В последна сметка имаме филм, който в най-хубавия случай се класира като нелош.

За страдание остава много надалеч от огромните си упоритости, високите упования и мъчно ще остави диря след себе си.

В устрема си да вметнат допустимо повече от живота на Ферари и това, което се случва през бурната 1957 година, сценаристът Трой Кенеди Мартин и режисьорът Майкъл Ман по-скоро размиват картината, а ние по този начин и не разбираме какво са желали да кажат.

Венцислав Божев

webcafe.bg