Деградацията на „успешността“
„ Не притуряй към огъня огън! “
Платон
Д-р Стефан Иванов*
ПРОБЛЕМИТЕ
Обществените връзки към края на първата четвърт на 21-то столетие са такива, каквито са. Въпреки, че са динамични и търпят частични промени в някои посоки, като цяло те са резултат от дългогодишни процеси в региона на политиката, културата, стопанската система, образованието. По хипотеза всяка група търси и овластява най-хубавите си представители да дефинират и направляват вътрешната й конструкция и механизмите, по които тя действа и взема решения. Така е и при прайдовете от лъвове, по този начин е и при нас, хората, в спешна обстановка (корабокрушение, война, зараза и др). Това събитие е резултат не от предпочитание за премерване на IQ или елементарен блян към строго йерархична обществена диференциация, а съставлява висша форма на инстинкт за самозапазване на групата. Парадоксално, само че това важи даже и при обстановка на противоположен асортимент. Например съвсем всички общности, които във времена на властващи суеверия са давали всяка година същинско жертвоприношение на обещано провидение или буря, с цел да ги „ омилостивят “, безусловно са избирали най-красивото момиче или най-напетия момък.
Интересно е обаче по какъв начин се прави тази обществена диференциация? По какви критерии един човек може да се окаже на върха или на дъното на обществената стълбица? В предишното е релативно ясно. В по-стари времена единственото определящо събитие е силата. Който победи - той е отпред. Унищожава загатна за предходния и става всемогъщ стопанин. Докато идващият не заличи загатна за него. Точно както новият стопанин на прайда убива до едно всички дребни лъвчета, които носят гените на предшественика му. В Средновековието и в част от Новото време Божественият генезис на краля в множеството случаи е вършел работа като пояснение, а аристокрацията и буржоазията са отстоявали своето състояние с генерации напред. Способите за това са разнообразни, само че по предписание в тези среди господства разбирането, че тъй като са „ освен това “ от елементарните хора, то те би трябвало да бъдат не просто по-богати, само че и по-учени, и по-благородни, и като цяло – по-възвишени духовно от „ простолюдието “. Нещо, което се е „ изгубило “ по пътя на времето и не е достигнало до през днешния ден.
Как се прави този развой в сегашното? По кои критерии един човек се оказва сполучлив или новобранец в обществото? Това е един от най-драматичните въпроси на съвремието, тъй като той директно кореспондира с неизбежни разсъждения по тематиката до каква степен галопиращият софтуерен напредък и все по-доминиращата глобализация способстват в действителност най-хубавите да застанат отпред на нашите общности. Всъщност още по-интересно е да се замислим до каква степен „ законът на джунглата “ (както комфортно назоваваме разпоредбите на естествения асортимент, учреден само на преимуществото на по-силния) промени разпоредбите на играта. И дали ние не сътворяваме условия за противоположното - за противоестествения асортимент? Понеже това не е еднократен и бърз развой, отговорът също няма да е еднократен и бърз, само че като цяло е еднопосочен – разпоредбите трагично се трансформират. На каква основа обаче? Избираме все по-силните и все по-достойните или като цивилизация поизкривихме фокуса?
ДОБРИТЕ СРЕЩУ „ УСПЕШНИТЕ “
Това е алтернативата на съвремието. Тя, несъмнено, минава през надълбоко персонално осъзнаване на всички условия (но и последствия) от избора, който всеки човек взема самичък за себе си (за полезностите, които ще изповядва, за мястото, което ще заеме в обществото), както и за метода, по който ще изживее земния си път. Висша цел на всяка рационална персона е да се опита да реализира баланс сред тях – да живее в действителния си живот като естествено отражение на избора и полезностите, които приема. И без да се интересува изключително доста дали и до каква степен това ще се отрази на мястото му в обществените връзки. Съвременният свят е надълбоко изумен от жестока неправда, която нашата цивилизация в последна сметка сама (с ударна доза мазохистичност) си е предизвикала. Днес в фетиш се издига стремежът да бъдеш „ сполучлив “. В едно консуматорско общество, губещо от ден на ден моралните си ориентири, е някак естествено под това да се схваща просто да си по-богат, да осигуриш повече пари и благоприятни условия за себе си, за фамилията си, за децата си и в най-хубавия случай – да попаднеш измежду „ елита “. С това почти се изчерпва ценностната стълбица на житейския път на новите „ сполучливи “ персони. Както за разлика от шедьоврите на архитектурата от предишните епохи, днешната съществена цел е да се усвои оптимално РЗП (разгърната застроена площ) и да се докара по-голяма облага. Нищо повече! Това схващане дава отражение на живота на децата още от най-ранна възраст – те са плод на повсеместна офанзива от обществени мрежи, другари, медии, родители (степента на въздействие е в тъкмо в тази поредност, колкото и някому да не се харесва) по какъв начин би трябвало да бъдат богати, красиви, да имат хубави къщи, да карат скъпи коли и да живеят пищно. Толкова! Пред очите ми бяха унищожени поривите на не един прелестен филантропичен разум поради родителското принуждение да се учат „ сполучливи “ специалности – компютърни науки, стопанска система, бизнес администрация тъй наречените Ценностите ги няма. Все по-малкото хора, които възпитават децата си в дух на морал, благочестие, честност и положителни маниери, в действителност ги обричат на аутсайдерство. Или в най-хубавия случай – на монашески обществен живот в дребни и сплотени, само че изолирани колонии от себеподобни, които в никакъв случай няма да бъдат позволени до непокътнатите за „ сполучливи “ хора места по високите стъпала на йерархията. И в действителност към този момент може уверено да се каже, че най-големият неуспех на актуалната цивилизация е събитието, че към този момент съвсем на всички места единственият измерител на триумфа е количествен, финансов, веществен. Днес няма съвсем никакво значение кой си в действителност и какво изповядваш, даже и какво си дал на обществото. Важно е какъв брой придобивки - изразители на „ успешност “, демонстрираш. На крачка сме от това да бъдат почитани досегашни изнасилвачи или наркобарони, които са станали мултимилионери и дават някакви трохи за „ щедрост “. За тях и тяхната „ успешност “ са отворени даже и президентските (кралските) приеми. И назад – може и да откриеш ваксина против рак, в случай че не пееш в общия хор и да вземем за пример се пропиеш или станеш хазартно подвластен вид и останеш без пари и хубави облекла – ще си умреш като клошар и никой няма даже да се сети какво си дал на обществото. Това е не просто неправда, това е унищожителна присъда към актуалното общество. Нищожните показни жестове в противоположната посока са перверзни и отвратителни.
„ ТРИУМФЪТ НА ПОСЛУШНИТЕ “
Втората характерност, която непроменяемо съпътства „ триумфа “ на „ сполучливите “ е способността им да бъдат послушни. В световен мащаб от епохи разнообразни общности се конкурират в стремежите си да основат правилни на себе си групи, които да станат бъдещият „ хайлайф “ или най-малко да се впишат като част от него. Почти е възкръснала концепцията за „ божествения “ генезис на актуалната прослойка на „ сполучливите “ и предаването й по завещание. При богаташите към този момент се получава на 100%, при публичните водачи кръгът също е на път да се затвори. Инвестират се големи запаси (далеч освен финансови) за недопускане на смяна на упоменатата нагоре наклонност за доминация на „ успешността “, само че и на нейните изразители. Към нея се прибавя и послушанието. Стремежът на разнообразни групи за основаването на „ контра-елит “ от дълго време е принизена и окарикатурена. Всеки опит за световна смяна, който се замисли, е нападнат още в зародиш и е жертван на крах. В тактиките от много години влиза даже и основаването на подправен, следен от самите тях „ контра-елит “, който да „ обира силата “ на разнообразни наивници. Миналият век ни сподели, че от цената на сходни опити никой не се интересува. Безспорен извод е, че с цел да принадлежиш към актуалния „ хайлайф “ – политически, стопански и други – преди всичко би трябвало да умееш да си дисциплиниран и второ - да не се вглеждаш в „ разпоредбите “, а просто да ги спазваш и предаваш по-нататък. Погледнете обстановката в модерна България от последните най-малко 20-ина години и няма какво повече да се добави. Личните качества (или отсъствието на такива) нямат никакво значение, значимо е „ умеенето “ да си дисциплиниран.
РЕШЕНИЯТА
Универсални решения, както е добре известно, просто няма. Търси се решение за съответна конюнктура и съответна обстановка. И доколкото процесът по опошляване на моралните правила и атакуване на вярата и положителното в индивида като главен механизъм за прогрес на обществото като цяло е нескончаем, то и бързи решения са невъзможни. Всеки, който си слага сходна задача и основава упования за нейната реализация в границите на един човешки живот, е добряк. Знам, че това не звучи вдъхновяващо, само че такива са събитията. Но решението постоянно е едно и също – работи се отвътре-навън, от частното – към общото. Първо би трябвало да създадем „ революцията “ в себе си, на самостоятелно равнище, и едвам по-късно може да имаме някакви упования тя да породи придвижване на открито, към по-големи маси. И да ни върне към нормалността. Защото това не е философска тематика, по която да си мерим интелекта и аргументацията, а битка за избавление на човешкия жанр. Който от ден на ден се е запътил към „ триумфа на своята успешност “, забравяйки, че единственото в действителност наше нещо на тази земя е душата ни. С нищо друго не разполагаме в действителност, единствено с нея си и отиваме отсам.
*Авторът е лекар по история и заместник-директор на 149 СУ " Иван Хаджийски " в София.
Платон
Д-р Стефан Иванов*
ПРОБЛЕМИТЕ
Обществените връзки към края на първата четвърт на 21-то столетие са такива, каквито са. Въпреки, че са динамични и търпят частични промени в някои посоки, като цяло те са резултат от дългогодишни процеси в региона на политиката, културата, стопанската система, образованието. По хипотеза всяка група търси и овластява най-хубавите си представители да дефинират и направляват вътрешната й конструкция и механизмите, по които тя действа и взема решения. Така е и при прайдовете от лъвове, по този начин е и при нас, хората, в спешна обстановка (корабокрушение, война, зараза и др). Това събитие е резултат не от предпочитание за премерване на IQ или елементарен блян към строго йерархична обществена диференциация, а съставлява висша форма на инстинкт за самозапазване на групата. Парадоксално, само че това важи даже и при обстановка на противоположен асортимент. Например съвсем всички общности, които във времена на властващи суеверия са давали всяка година същинско жертвоприношение на обещано провидение или буря, с цел да ги „ омилостивят “, безусловно са избирали най-красивото момиче или най-напетия момък.
Интересно е обаче по какъв начин се прави тази обществена диференциация? По какви критерии един човек може да се окаже на върха или на дъното на обществената стълбица? В предишното е релативно ясно. В по-стари времена единственото определящо събитие е силата. Който победи - той е отпред. Унищожава загатна за предходния и става всемогъщ стопанин. Докато идващият не заличи загатна за него. Точно както новият стопанин на прайда убива до едно всички дребни лъвчета, които носят гените на предшественика му. В Средновековието и в част от Новото време Божественият генезис на краля в множеството случаи е вършел работа като пояснение, а аристокрацията и буржоазията са отстоявали своето състояние с генерации напред. Способите за това са разнообразни, само че по предписание в тези среди господства разбирането, че тъй като са „ освен това “ от елементарните хора, то те би трябвало да бъдат не просто по-богати, само че и по-учени, и по-благородни, и като цяло – по-възвишени духовно от „ простолюдието “. Нещо, което се е „ изгубило “ по пътя на времето и не е достигнало до през днешния ден.
Как се прави този развой в сегашното? По кои критерии един човек се оказва сполучлив или новобранец в обществото? Това е един от най-драматичните въпроси на съвремието, тъй като той директно кореспондира с неизбежни разсъждения по тематиката до каква степен галопиращият софтуерен напредък и все по-доминиращата глобализация способстват в действителност най-хубавите да застанат отпред на нашите общности. Всъщност още по-интересно е да се замислим до каква степен „ законът на джунглата “ (както комфортно назоваваме разпоредбите на естествения асортимент, учреден само на преимуществото на по-силния) промени разпоредбите на играта. И дали ние не сътворяваме условия за противоположното - за противоестествения асортимент? Понеже това не е еднократен и бърз развой, отговорът също няма да е еднократен и бърз, само че като цяло е еднопосочен – разпоредбите трагично се трансформират. На каква основа обаче? Избираме все по-силните и все по-достойните или като цивилизация поизкривихме фокуса?
ДОБРИТЕ СРЕЩУ „ УСПЕШНИТЕ “
Това е алтернативата на съвремието. Тя, несъмнено, минава през надълбоко персонално осъзнаване на всички условия (но и последствия) от избора, който всеки човек взема самичък за себе си (за полезностите, които ще изповядва, за мястото, което ще заеме в обществото), както и за метода, по който ще изживее земния си път. Висша цел на всяка рационална персона е да се опита да реализира баланс сред тях – да живее в действителния си живот като естествено отражение на избора и полезностите, които приема. И без да се интересува изключително доста дали и до каква степен това ще се отрази на мястото му в обществените връзки. Съвременният свят е надълбоко изумен от жестока неправда, която нашата цивилизация в последна сметка сама (с ударна доза мазохистичност) си е предизвикала. Днес в фетиш се издига стремежът да бъдеш „ сполучлив “. В едно консуматорско общество, губещо от ден на ден моралните си ориентири, е някак естествено под това да се схваща просто да си по-богат, да осигуриш повече пари и благоприятни условия за себе си, за фамилията си, за децата си и в най-хубавия случай – да попаднеш измежду „ елита “. С това почти се изчерпва ценностната стълбица на житейския път на новите „ сполучливи “ персони. Както за разлика от шедьоврите на архитектурата от предишните епохи, днешната съществена цел е да се усвои оптимално РЗП (разгърната застроена площ) и да се докара по-голяма облага. Нищо повече! Това схващане дава отражение на живота на децата още от най-ранна възраст – те са плод на повсеместна офанзива от обществени мрежи, другари, медии, родители (степента на въздействие е в тъкмо в тази поредност, колкото и някому да не се харесва) по какъв начин би трябвало да бъдат богати, красиви, да имат хубави къщи, да карат скъпи коли и да живеят пищно. Толкова! Пред очите ми бяха унищожени поривите на не един прелестен филантропичен разум поради родителското принуждение да се учат „ сполучливи “ специалности – компютърни науки, стопанска система, бизнес администрация тъй наречените Ценностите ги няма. Все по-малкото хора, които възпитават децата си в дух на морал, благочестие, честност и положителни маниери, в действителност ги обричат на аутсайдерство. Или в най-хубавия случай – на монашески обществен живот в дребни и сплотени, само че изолирани колонии от себеподобни, които в никакъв случай няма да бъдат позволени до непокътнатите за „ сполучливи “ хора места по високите стъпала на йерархията. И в действителност към този момент може уверено да се каже, че най-големият неуспех на актуалната цивилизация е събитието, че към този момент съвсем на всички места единственият измерител на триумфа е количествен, финансов, веществен. Днес няма съвсем никакво значение кой си в действителност и какво изповядваш, даже и какво си дал на обществото. Важно е какъв брой придобивки - изразители на „ успешност “, демонстрираш. На крачка сме от това да бъдат почитани досегашни изнасилвачи или наркобарони, които са станали мултимилионери и дават някакви трохи за „ щедрост “. За тях и тяхната „ успешност “ са отворени даже и президентските (кралските) приеми. И назад – може и да откриеш ваксина против рак, в случай че не пееш в общия хор и да вземем за пример се пропиеш или станеш хазартно подвластен вид и останеш без пари и хубави облекла – ще си умреш като клошар и никой няма даже да се сети какво си дал на обществото. Това е не просто неправда, това е унищожителна присъда към актуалното общество. Нищожните показни жестове в противоположната посока са перверзни и отвратителни.
„ ТРИУМФЪТ НА ПОСЛУШНИТЕ “
Втората характерност, която непроменяемо съпътства „ триумфа “ на „ сполучливите “ е способността им да бъдат послушни. В световен мащаб от епохи разнообразни общности се конкурират в стремежите си да основат правилни на себе си групи, които да станат бъдещият „ хайлайф “ или най-малко да се впишат като част от него. Почти е възкръснала концепцията за „ божествения “ генезис на актуалната прослойка на „ сполучливите “ и предаването й по завещание. При богаташите към този момент се получава на 100%, при публичните водачи кръгът също е на път да се затвори. Инвестират се големи запаси (далеч освен финансови) за недопускане на смяна на упоменатата нагоре наклонност за доминация на „ успешността “, само че и на нейните изразители. Към нея се прибавя и послушанието. Стремежът на разнообразни групи за основаването на „ контра-елит “ от дълго време е принизена и окарикатурена. Всеки опит за световна смяна, който се замисли, е нападнат още в зародиш и е жертван на крах. В тактиките от много години влиза даже и основаването на подправен, следен от самите тях „ контра-елит “, който да „ обира силата “ на разнообразни наивници. Миналият век ни сподели, че от цената на сходни опити никой не се интересува. Безспорен извод е, че с цел да принадлежиш към актуалния „ хайлайф “ – политически, стопански и други – преди всичко би трябвало да умееш да си дисциплиниран и второ - да не се вглеждаш в „ разпоредбите “, а просто да ги спазваш и предаваш по-нататък. Погледнете обстановката в модерна България от последните най-малко 20-ина години и няма какво повече да се добави. Личните качества (или отсъствието на такива) нямат никакво значение, значимо е „ умеенето “ да си дисциплиниран.
РЕШЕНИЯТА
Универсални решения, както е добре известно, просто няма. Търси се решение за съответна конюнктура и съответна обстановка. И доколкото процесът по опошляване на моралните правила и атакуване на вярата и положителното в индивида като главен механизъм за прогрес на обществото като цяло е нескончаем, то и бързи решения са невъзможни. Всеки, който си слага сходна задача и основава упования за нейната реализация в границите на един човешки живот, е добряк. Знам, че това не звучи вдъхновяващо, само че такива са събитията. Но решението постоянно е едно и също – работи се отвътре-навън, от частното – към общото. Първо би трябвало да създадем „ революцията “ в себе си, на самостоятелно равнище, и едвам по-късно може да имаме някакви упования тя да породи придвижване на открито, към по-големи маси. И да ни върне към нормалността. Защото това не е философска тематика, по която да си мерим интелекта и аргументацията, а битка за избавление на човешкия жанр. Който от ден на ден се е запътил към „ триумфа на своята успешност “, забравяйки, че единственото в действителност наше нещо на тази земя е душата ни. С нищо друго не разполагаме в действителност, единствено с нея си и отиваме отсам.
*Авторът е лекар по история и заместник-директор на 149 СУ " Иван Хаджийски " в София.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ