Докога ще се държим за пешовете на Чичо Сам?
" Не, не бих те защитил. Всъщност, бих ги насърчил (руснаците - бел. авт.) да вършат каквото си изискат, по дяволите. Трябва да плащаш. Трябва да си платиш сметките. "
Доналд Тръмп твърди, че е споделил тези думи на президента на " огромна страна ", явно член на НАТО, до момента в който е бил държавен глава на Съединени американски щати. Засега непотвърдено, само че не това е най-важното. Далеч по-същественото е, че 45-ият президент на Съединените щати и претендент за нов мандат " ритна кошера " по метод, какъвто не бяхме виждали скоро.
Реакциите - и в Съединени американски щати, и измежду водачите на страни от НАТО - не са изненадващи. От Белия дом Тръмп получи обвинявания надали не в безрасъдство, а Брюксел му се сопна не изключително учтиво. Имаше също европейски водачи, които обърнаха внимание и на незадоволителните вложения в защита.
Диспропорцията във финансирането на НАТО е остарял проблем, а Доналд Тръмп нееднократно е поставял въпроса - даже е заплашвал, че ще извади страната си от Алианса. Редно е обаче да се запитаме за какво този " фойерверк " - хипотетичният разговор с президент на съюзническа страна - избухна тъкмо в този момент.
Излиянието на Тръмп се случва няколко дни след изявлението на американския публицист Тъкър Карлсън с президента на Руската федерация Владимир Путин. Интервю, което наподобява повече на ПР акция, защото за два часа Карлсън по никакъв метод не се опита да извади съветския водач от неговата медийна " зона на комфорт ". По всичко проличава, че сред двете събития има някаква връзка - първо се излъсква имиджа на индивида от Кремъл, с цел да наподобява, че " дяволът не е толкоз черен " ; след това Тръмп " завърта остарялата плоча " за вноските в бюджета на НАТО. Така любимецът на републиканците: 1. Угажда на тези свои сънародници, които не са уверени в нуждата страната им да се грижи за сигурността на някакви страни някъде другаде. 2. " Омекотява " съветската опасност (естествено, за сметка на китайската).
Това признание идва и на фона на непрекъснатия песимизъм на Тръмп по отношение на нуждата от американска военна помощ за Киев.
Относно последното, да беше единствено Тръмп - с мед да го намажеш. Друг претендент на Републиканската партия - Вивек Рамасвами, също обясняваше по какъв начин въобще няма потребност Съединени американски щати да оказват помощ на Украйна. А измежду американското общество като цяло (ако изобщо можем да приказваме за хомогенно американско общество, а не за конгломерат от общества на обособените щати) изолационистката външнополитическа линия си е жива. Просто е под повърхността на официозния правителствено-медиен разказ.
Един от главните разломи в днешната американска политика е по оста " глобализъм - локализъм ". Администрацията на Байдън гледа на света по този начин, като че ли Студената война не е завършила - просто мястото на разпадналия се Съветски съюз е заето от Русия, Китай, Иран и някои други диктаторски или не напълно демократични режими с искания към световната надмощие на Вашингтон. Докато републиканците повече или по-малко насочват погледите си към вътрешните проблеми на Съединени американски щати. И са подготвени на това страната им да отстъпи позиции на интернационалната сцена. А остатъчните рефлекси от епохата на Рейгън и Буш (баща и син), доколкото ги има, са в малцинство.
Американските демократи са в ролята на империалистите - пробват се да отстояват интереса на метрополията " във всяка точка на планетата " (какъвто беше стандартът по време на Студената война). Републиканците пък са в ролята на националистите - подготвени да " жертват " империята, с цел да запазят нацията. А с цел да я запазят - в епохата на световно опълчване и изключително на " културна война " с огромна част от останалия свят - е належащо да се оттеглен и да слагат ясни граници до каква степен се простира националният интерес. Логично, в тяхната (а и не само) визия стената по границата с Мексико е надалеч по-важна от фронтовата линия в Украйна.
И тук идва нашата, европейската драма. Ние свикнахме Съединените щати да се грижат за сигурността ни. В съзнателния живот на днешния европеец " Чичо Сам " или постоянно се е навъртал в близост, или най-малкото е участвал в фантазиите на по-възрастните генерации от някогашния соцлагер.
Но историята сочи, че това не постоянно е било по този начин. Съединени американски щати са световен състезател едвам от края на Втората международна война насам. Ангажиментът им към Европа датира от напълно малко по-рано - с " морската помощ " за Англия и приютените от нея европейски емигрантски държавни управления и " ленд лийза " за Съюз на съветските социалистически републики. А до нападението над Пърл Харбър, мнозина американци са уверени, че " това не е наша война ".
Различните страни от НАТО са в друга степен загрижени по отношение на изхода от спора в Украйна. По предписание, колкото по-далеч географски се намира страната от Русия, толкоз по-малко я визира. И толкоз по-малко се ангажира по отношение на опциите си (БВП, боен бюджет). Най-притеснени са от " източния фланг " - балтийските страни, Полша, Румъния, Финландия... (В това състояние е и България, само че заплахата, в случай че и да се взема поради най-малко от сегашните ръководещи, то обществеността, кой знае за какво, продължава да я неглижира.) В западната половина на Европа, общо взето, с едно изключение в лицето на Англия, не си дават доста напън на фона на това, което биха могли. Докато Съединените щати може да дават голяма, непропорционална помощ, само че поддръжката за тази помощ става все по-несигурна - тъй като наподобява, че американският интерес прекомерно малко се въздейства от обстановката в Украйна.
Колкото и да се надъхваме, че американската помощ (за НАТО като цяло и за Украйна в частност) е жизненоважна, би трябвало да признаем, че тя е жизненоважна за нас, само че не е толкоз жизненоважно за Съединени американски щати да ни я дават. От камбанарията на Вашингтон, тяхното прокси (Украйна) би трябвало да отблъсне китайското прокси (Русия). Ако успее - добре, само че и да не успее, не е съдбовно.
При тази вероятност на Европа незабавно ѝ е нужно отрезвяване. И, със своята словесна " изцепка ", Доналд Тръмп дава опция за такова - въпреки главната му цел сигурно да е била друга.
Думите на Тръмп би трябвало да бъдат сигнал за пробуждане, както сподели министър председателят на Естония Кая Калас. Да спрем да се държим за пешовете на Чичо Сам и да си поемем отговорностите. На първо време, да стартираме да влагаме най-малко по 2% от Брутният вътрешен продукт за защита. А като идната стъпка, и да стартираме основаването на европейска войска.
Доналд Тръмп твърди, че е споделил тези думи на президента на " огромна страна ", явно член на НАТО, до момента в който е бил държавен глава на Съединени американски щати. Засега непотвърдено, само че не това е най-важното. Далеч по-същественото е, че 45-ият президент на Съединените щати и претендент за нов мандат " ритна кошера " по метод, какъвто не бяхме виждали скоро.
Реакциите - и в Съединени американски щати, и измежду водачите на страни от НАТО - не са изненадващи. От Белия дом Тръмп получи обвинявания надали не в безрасъдство, а Брюксел му се сопна не изключително учтиво. Имаше също европейски водачи, които обърнаха внимание и на незадоволителните вложения в защита.
Диспропорцията във финансирането на НАТО е остарял проблем, а Доналд Тръмп нееднократно е поставял въпроса - даже е заплашвал, че ще извади страната си от Алианса. Редно е обаче да се запитаме за какво този " фойерверк " - хипотетичният разговор с президент на съюзническа страна - избухна тъкмо в този момент.
Излиянието на Тръмп се случва няколко дни след изявлението на американския публицист Тъкър Карлсън с президента на Руската федерация Владимир Путин. Интервю, което наподобява повече на ПР акция, защото за два часа Карлсън по никакъв метод не се опита да извади съветския водач от неговата медийна " зона на комфорт ". По всичко проличава, че сред двете събития има някаква връзка - първо се излъсква имиджа на индивида от Кремъл, с цел да наподобява, че " дяволът не е толкоз черен " ; след това Тръмп " завърта остарялата плоча " за вноските в бюджета на НАТО. Така любимецът на републиканците: 1. Угажда на тези свои сънародници, които не са уверени в нуждата страната им да се грижи за сигурността на някакви страни някъде другаде. 2. " Омекотява " съветската опасност (естествено, за сметка на китайската).
Това признание идва и на фона на непрекъснатия песимизъм на Тръмп по отношение на нуждата от американска военна помощ за Киев.
Относно последното, да беше единствено Тръмп - с мед да го намажеш. Друг претендент на Републиканската партия - Вивек Рамасвами, също обясняваше по какъв начин въобще няма потребност Съединени американски щати да оказват помощ на Украйна. А измежду американското общество като цяло (ако изобщо можем да приказваме за хомогенно американско общество, а не за конгломерат от общества на обособените щати) изолационистката външнополитическа линия си е жива. Просто е под повърхността на официозния правителствено-медиен разказ.
Един от главните разломи в днешната американска политика е по оста " глобализъм - локализъм ". Администрацията на Байдън гледа на света по този начин, като че ли Студената война не е завършила - просто мястото на разпадналия се Съветски съюз е заето от Русия, Китай, Иран и някои други диктаторски или не напълно демократични режими с искания към световната надмощие на Вашингтон. Докато републиканците повече или по-малко насочват погледите си към вътрешните проблеми на Съединени американски щати. И са подготвени на това страната им да отстъпи позиции на интернационалната сцена. А остатъчните рефлекси от епохата на Рейгън и Буш (баща и син), доколкото ги има, са в малцинство.
Американските демократи са в ролята на империалистите - пробват се да отстояват интереса на метрополията " във всяка точка на планетата " (какъвто беше стандартът по време на Студената война). Републиканците пък са в ролята на националистите - подготвени да " жертват " империята, с цел да запазят нацията. А с цел да я запазят - в епохата на световно опълчване и изключително на " културна война " с огромна част от останалия свят - е належащо да се оттеглен и да слагат ясни граници до каква степен се простира националният интерес. Логично, в тяхната (а и не само) визия стената по границата с Мексико е надалеч по-важна от фронтовата линия в Украйна.
И тук идва нашата, европейската драма. Ние свикнахме Съединените щати да се грижат за сигурността ни. В съзнателния живот на днешния европеец " Чичо Сам " или постоянно се е навъртал в близост, или най-малкото е участвал в фантазиите на по-възрастните генерации от някогашния соцлагер.
Но историята сочи, че това не постоянно е било по този начин. Съединени американски щати са световен състезател едвам от края на Втората международна война насам. Ангажиментът им към Европа датира от напълно малко по-рано - с " морската помощ " за Англия и приютените от нея европейски емигрантски държавни управления и " ленд лийза " за Съюз на съветските социалистически републики. А до нападението над Пърл Харбър, мнозина американци са уверени, че " това не е наша война ".
Различните страни от НАТО са в друга степен загрижени по отношение на изхода от спора в Украйна. По предписание, колкото по-далеч географски се намира страната от Русия, толкоз по-малко я визира. И толкоз по-малко се ангажира по отношение на опциите си (БВП, боен бюджет). Най-притеснени са от " източния фланг " - балтийските страни, Полша, Румъния, Финландия... (В това състояние е и България, само че заплахата, в случай че и да се взема поради най-малко от сегашните ръководещи, то обществеността, кой знае за какво, продължава да я неглижира.) В западната половина на Европа, общо взето, с едно изключение в лицето на Англия, не си дават доста напън на фона на това, което биха могли. Докато Съединените щати може да дават голяма, непропорционална помощ, само че поддръжката за тази помощ става все по-несигурна - тъй като наподобява, че американският интерес прекомерно малко се въздейства от обстановката в Украйна.
Колкото и да се надъхваме, че американската помощ (за НАТО като цяло и за Украйна в частност) е жизненоважна, би трябвало да признаем, че тя е жизненоважна за нас, само че не е толкоз жизненоважно за Съединени американски щати да ни я дават. От камбанарията на Вашингтон, тяхното прокси (Украйна) би трябвало да отблъсне китайското прокси (Русия). Ако успее - добре, само че и да не успее, не е съдбовно.
При тази вероятност на Европа незабавно ѝ е нужно отрезвяване. И, със своята словесна " изцепка ", Доналд Тръмп дава опция за такова - въпреки главната му цел сигурно да е била друга.
Думите на Тръмп би трябвало да бъдат сигнал за пробуждане, както сподели министър председателят на Естония Кая Калас. Да спрем да се държим за пешовете на Чичо Сам и да си поемем отговорностите. На първо време, да стартираме да влагаме най-малко по 2% от Брутният вътрешен продукт за защита. А като идната стъпка, и да стартираме основаването на европейска войска.
Източник: news.bg
КОМЕНТАРИ