Поетът е една оголена, подвижна рана, поезията е страдание и вик сред океана ♥ Борис ХРИСТОВ на 72
Наздравица за обичания стихотворец, подарил ни сурови истини и дръзка деликатност в рими.
ЧЕСТЕН КРЪСТ
(поема)
I.
Затварям ви за думите, уши - резето спускам.
Не желая в моя дом да се приказва за изкуство -
не желая в циврене и мъдрословия угодни
на вятъра да се загатва името господне.
Когато имаше какво да каже на сърцето,
устата ми не криеше езика под небцето
и в стихове - избавителни - въпреки и безшумно,
звънях от вътрешната страна, до момента в който извън ме биха...
Ала в този момент, до момента в който в разсъдъка е още ярко,
прибирам стълбата, с която стигах до небето,
и бързам да напусна на поезията храма,
преди да запълзят змии по младото ми рамо.
Каквото съм изпял дотук - ще го изтрия.
Ще вържа двете си ръце - устата ще зашия.
И ще се хвърля бясно на живота по вълните,
това, което в миналото измислих - да изпитам.
Не е за мойте зъби ореха да бъда талант,
щом не пристигна гибелта за мен да се ожени,
щом не можах до през днешния ден да изкова от думи кръста,
на който да се изкача и да възкръсна...
И по тази причина в този момент, отскубнал се до корен,
ще се заема с труд по-благодарен и заслужен.
Ще мъкна камъни за мой дом и пот ще проливам
над мисълта до на следващия ден по какъв начин да преживея...
Или ще потегли необут по връхчетата на тревата
след виновницата за изгубения парадайс - дамата.
И вързан до последната халка на нейната окова,
ще виждам по какъв начин изсъхва моето дърво духовно...
II.
Дълбоко в мен се утаи на болката вулкана,
бълбука и дими - зарастват мемоари и рани.
Но няма да не помни утрото, в което се разсъниха
сред дванадесет другари и седем Юди.
Поведе ме единият от тях и стигнали площада,
помаза ме с хвалебствия, а след това ме съобщи.
И се изгуби като нож в канията на мрака -
по-черен от тревата сред релсите на влака.
Така индивидът, който яде и се радостни до мене,
направи захарта на моя млад живот солена.
Но аз не стрелях по вълка - да не умъртвявам
положителното агънце, което в него се укрива.
А като бедния Адам - в сълзите си нагазил,
извиках: " Гол съм, Господи, не мога да изляза...
Не мога да демонстрирам на тълпата грозните си рани,
тъй като не обичам да съм обиталище на врани...
Не стигат ли на тоя свят житейските въпроси,
та би трябвало с тяхното тегло и моето да носи... "
Но жертвата от време на време е по-свободна от палача.
И вместо да оплаквам участта си и да рева,
затворен в моя дом - света до дъно напуснал,
обелих постепенно раните и техните красиви люспи
трансфорах в стихове и населих с листа дървото,
което беше обгорила мълнията на живота...
III.
Ала в този момент - сбогом придворно лутане
и гладиаторски битки на поетическата сцена.
Носи ме, трен, на свойте плещи стоманени,
като откъсната ръка над пропасти и бездни.
Разсипвай след себе си и рими, и предлози
и дано огън да лети от тъмните ти ноздри.
Да стигнем залеза червен, където подвига сонда
фонтана вманиачен от кърви - слънцето на хоризонта...
Преди туловището на гибелта да ме затисне
или да се удавя в думите, които съм изписал,
искам мир на твоя дом, поезийо и имам вяра,
че има кой да дострои високата ти постройка.
Но - почтен кръст - въпреки че лирата запращам,
ще си останеш ти костица в жадното ми гърло.
И с болежка, моя вярна спътнице, ще помня
среднощните видения пред твоята икона...
А който продължи нагоре - Бог да му оказва помощ.
Но аз потеглих към този момент - и към предишното тичам.
Наместо с чашата на славата да се опивам,
обратно ще потегли и обратно ще се развъртвам.
Ще се завърна към положителното време на " не зная ",
" не желая " и " не мога "... А най-после
връз майчиното лоно на земята ще се срина,
като мушицата, която поживя и си отпътува...
IV.
До през вчерашния ден можех да ходя изправен по вълните,
тъй като не познавах аз тежестта на парите
и като жаба, зинала - с молив в устата,
излизах на брега - да беседвам с тишината.
Ала не запомнила бодливия венец от тръни,
душата ми в този момент лентяйства и в самодоволство тъне.
И кой ще ми повярва, в случай че продължа на грача
от бъчвата с меда, а не от жабуняка...
Поетът е една оголена, преносима рана,
поезията е страдалчество и зов измежду океана.
Ала страданието през днешния ден добре се заплаща,
с цел да мълчи устата и писеца да не дращи...
Да бях покръстен в мръсната вода, в която
Пилат изми ръцете си и ги изтри в тълпата,
от сутринта над листа щях да марширувам
и книжната тръба на щастието да издувам.
Но аз не мога да пребивавам с думите завързан
и в чашата на жадния да наливам сълзи;
не мога да се върша на овчица и мъченик,
когато през днешния ден пращи от здраве мойто тяло,
или пък да дрънкам като ощърбено точило,
до момента в който вената на любовта кърви от мощ...
Разбирам хромия, прегърнал словото като удавник,
разбирам и бедняка, който би трябвало да се храни.
За грозната жена поезията е червило и помада,
за лудия - стрела, с която разсъдъка атакува...
Заради тях и аз обикнах в миналото у мен поета.
Но не щеш ли в този момент устата се отдалечава от сърцето.
И на ръката ми надали към този момент ще отива
да е главорез на словото - изтезател на молива.
V.
Подобно тигър на небето облакът се излежава,
само че вижда лъвската глава на слънцето и става.
И хукнал към безкрая, тромаво прескача
въженцето на хоризонта - и потъва в здрача.
Така и аз в този момент от бойното поле излизам
и самичък обличам усмирителната риза...
Защото слушам по какъв начин земята се поти и стене
и сред нейните разтворени до дъно колене
пред изумелите от очакване очи на боговете
излиза от утробата главата на Поета...
И като вижда по какъв начин луната готви към този момент сърпа,
надвесена над него - да отреже пъпа,
духът ми се укрива в тялото натясно,
тъй като за огромния Поет е нужно място.
Той би трябвало да си разпростре по този начин ухото,
че да дочува и последното вибриране на живота.
И стъпил необут в легена наследник на океана,
да му е постоянно на разположение небесната камбана.
И лист като пустиня би трябвало, с цел да написа,
до момента в който търси истината и над думите въздиша -
нека да види той следи от нейните копита
или главата и на щраус в пясъка зарита...
Ще би трябвало място и за неговото бяло цвете,
което стиска в мъничката си ръка детето
и като мравчица с разперени крилца почуква
към неговия предстоящ гроб - по-тесен от обувка.
VI.
Добре че е гибелта - последната човешка гара.
Добре че всеки ден вратите на земята се отварят
и дружно с безкрайната редица на положителните хора
улитат и злодеите на вечността в пандиза...
Благословено гробище, ти имаш самун за всички
и топла столова - и пухени завивки.
Какви мъже почтени! - синове на боговете,
люля земята в скута си и след това ги измете.
И никой не позволи до сърцето й да стигне...
Мълчат в този момент международните складове на книги -
издуват се от позор, че дребния човек не знае
къде е ключа, с който този свят да разгадае.
А там вероятно, с загадъчност покрити,
лежат аргументите и за гибелта, и за войните.
И сред страниците съхне може би и чака
една тревица мъничка - лекарство срещу рака...
Ала преди да разбираем тяхното писание, ще би трябвало
да хвърлим настрани словесната си секира
и с меча дружно - да погребем перото,
с което нижем стихове приятни за ухото,
само че и с което дращим формули и тъмни думи,
комплицирани като писма на светещи патрони...
VII.
Разбирам, че това са казвани неща и остарели -
или пък размишления на плебей и на нравствен парий.
Но ги дублирам, с цел да си отваряме очите
и като гледаме към равнищата словесна на дедите,
да разчетем добре това, което сред редовете
са споделили от дълго време преди нас огромните поети.
Да се завърнеме обратно - само че не принудително,
залепнали в земята с кърваво лепило.
А като ракът, който в своята подводна равнища
върви обратно и към избавителния бряг отива;
като триона, който стига края и се връща
по своята пътека - все една и съща,
но облян в смола - интензивно работи
и постепенно доближава към сърцето на дървото...
VIII.
Носи ме, трен, на свойте плещи стоманени
като откъсната ръка над пропасти и бездни.
Не се опасявам аз от участта на единака
и знам, когато свършат релсите, какво ме чака.
Макар живота да гърми от моя път на крачка,
не бих натиснал в никакъв случай неочакваната спирачка.
И няма да разливам думите си да го лаская,
тъй като той не бе за мен положителната дойна крава,
а мащеха, която крие сухата си цицка
и ме отвива през нощта, а през деня ме навиква...
По значимо е за мен в този момент да не отмина хълма,
от който потеглих в миналото с торбица цялостна.
И да доближи мястото на оня край възвишен,
където спи ковчежето на мойто детство.
Да седна на брега - назад да тече реката -
и там да очаквам ударите слепи на ориста...
И в случай че би трябвало отново да беседвам в рими
и да изцеждам млякото на поетическото виме,
да не хвърча след думичките - да ги пъдя,
а да звъня при удар единствено - като камертона...
IX.
Но не щеш ли идвам аз и след момент ще мина
в тревата, почерняла от словесната машина.
Залязва моята звезда и в облака навлиза -
надалеч са небесните неща, а земните са близо.
И по тази причина, орис - богиньо на живота,
постави в този момент на кръст кинжала и перото,
вдигни юмрука си - наместо да го криеш,
и реши - ще галиш ли или ще биеш!
Снимка: bg.wikipedia.org
