Българският Великден ~ Тончо ЖЕЧЕВ
Навръх Великден, 3 април 1860 година, цариградските българи организираха акция, която стана една от връхните точки във възрожденските битки. Още тогава Г. С. Раковски прави оценка толкоз високо станалото, че счита този ден свят в новия български календар, ден, който би трябвало да се чества всяка година. Националният календар на българите по това време е съвсем бяло поле, по него още няма тези кървави точки, с които означаваме празниците. Раковски е желал да прикове вниманието на българите към един от най-важните дни в новото им летоброене. Но пристигнаха други събития, персони, последователно българският календар се запълни с доста червени точки и ние към този момент съвсем забравихме този празник...
Едва ли денят за акцията е бил определен инцидентно. В този миг на своите битки българите в турската столица се чувствали самотни и изоставени от всички: намирали се в най-остър спор с католическите попълзновения на Изток; трябвало да лавират сред всички велики сили; да се борят с могъщата патриаршия, правоприемник на византийското минало; внимателно да заобикалят Високата порта; да надхитряват всички. Празникът Възкресение Христово бил подобаващ от всяка позиция за техния смисъл.
На него в дребната българска черква на Фенер се стичало голямо голям брой, огромният двор почернявал от хора, кои-то желали да участват на тържествената работа, към този момент втора година ръководена от българския свещеник Иларион Макариополски на църковнославянски език. Станалото в подобен ден нарушаване на висшите църковни догми трябвало да притегли вниманието на всички фактори в имперската столица – на съветските църковни кръгове и дипломати, на западните представители, а за Високата врата трябвало да прозвучи в политическа гама, като намекне за силата и множеството на събралите се. Организаторите се надявали мъчително да уязвят и обиден стоящата паралелно патриаршия и заради това, че таман на Великден, най-големия християнски празник, българите се бунтуват срещу цялата система на Източната черква.
Във вековната омраза сред Източната и Западната черква се беше обрисувало едно немаловажно разграничение. По-точно, разликата на техния взор за света и живота имаше един значителен израз. Най-големият празник за католическата черква последователно стана Рождество Христово, Коледа, и това символизира католическия взор за света като непрестанно раждане и обновяване, като безпределно начало на безконечен живот на земята. Този акцент върху раждането символизира цялата тежест, която западното християнство дава на „ отсамния “ свят за сметка на „ отвъдния “.
С течение на вековете като максимален празник за източното православие стана Възкресение Христово, което символизира по-голямата връзка на тази църква с източния мистицизъм, с мистерията на гибелта, неговата по-голяма „ отвлеченост “ и изолираност от земните каузи. За разлика от западното християнство, на Изток акцентът пада върху кръстния път и опцията не просто за обновяване, а за възобновление, за ново възкресение.
В решението на българите да проведат своята акция точно на Великден, откакто знаем, че е взето в един от най-острите моменти на битката с католическата агитация, вероятно е играло ролята и желанието да се подчертае съществената разлика.
Едновременно с това най-големият православен празник в цъфтящата буйна пролет на Цариград е давал нужния фон и декор за началото на новото българско летоброене, за „ възкресението “ на всичките ни национални желания, за възобновление силата и смисъла на българския народ.
От „ Българският Великден или Страстите български ”, Тончо Жечев, издателство „ Изток-Запад ”, 2013 година
Снимки: epicenter.bg, kultura.bg
