Настоящото изследване обхваща причините за появата на т.нар. „Народен съд“, хода на неговите зас
Настоящото проучване обгръща аргументите за появяването на така наречен „ Народен съд “, хода на неговите съвещания и следствията от решенията му. Анализът се обосновава на документи и мемоари, като се стреми да показа тази по този начин полемична тематика по един справедлив и меродавен метод, оставящ на назад във времето страстите и политическите пристрастия.
Народният съд продължава да бъде едно от най-дискутираните събития от българската история. Дали поради метода, по който е основан, огромният брой присъди или даже самият факт, че за първи път се търси наказателна отговорност от толкоз огромен брой представители на властта, армията и полицията. Във всеки случай би трябвало да си дадем сметка, че това е едно събитие, което оставя трайни следи в българското общество, в българската история, в българското схващане с разнообразни оценки за неговата същина, задания и резултати.
За да изясним ясно аргументите по отношение на тези разнообразни тълкования, би трябвало преди всичко да разгледаме епохата и изискванията на това неизмеримо събитие, както и историята на самата концепция. Нека стартираме от втория детайл. Народният съд не е нещо напълно ново за българското общество.
Още през ноември 1919 година парламентарната група на комунистическата партия внася законопроект за „ Съдене виновниците за националната злополука “, търсейки отговорност за провалянето в Първата международна война и последвалия Ньойски контракт, който бележи Втората национална злополука. Не бива да забравяме и че кабинетът на Български земеделски народен съюз отпред с Александър Стамболийски провежда през 1922 година референдум за съдене на министрите от кабинетите на Иван Евстратиев Гешов, Стоян Данев и Александър Малинов, като виновници за двете национални произшествия.
Идеята се появява още веднъж след експлоадирането на Втората международна война през 1939 година. Така в послание на Централен комитет на Българска комунистическа партия към българите от есента на 1941 година институциите и силовите структури са предизвестени, че за своите действия ще бъдат „ изправени пред национален съд “. Такива послания се насочат и в края на 1942 година по Радио „ Христо Ботев “ (радиостанция на комунистическата партия, която излъчва от Съюз на съветските социалистически републики по време на войната). През март 1943 година e дадена по-ясна визия за един подобен съд и дилемите му. Отново по Радио „ Христо Ботев “ се оповестява, че той следва да се сътвори при комитетите на Отечествен фронт и да се отнася до случаи на „ шпионство, предателство и провокаторство по отношение на организациите на Отечествения фронт и неговите дейци “.
Но възникването на национален съд като орган става допустимо едвам след преврата от 9 септември 1944 година, с който на власт идва държавното управление на Отечествения фронт (ОФ). В България навлиза руската войска. Новото държавно управление неотложно желае от Съюз на съветските социалистически републики помирение и настъплението е спряно. Бъдещето на България към този момент зависи от съдружното държавно управление на Отечествен фронт (съставено от Българска работническа партия (к), Български земеделски народен съюз, БРСДП, Звено и така наречен самостоятелни интелектуалци) и външните фактори, сред които Москва има първостепенно значение.
Т. нар. Народен съд е основан с „ Наредба-закон за съдене от Народен съд виновниците за замесване на България в международната война против съюзените нации и за злодеянията, свързани с нея “, призната на 30 септември 1944 година и обнародвана на 6 октомври същата година. Тя се отнася за регентите, министрите, депутатите от 25 Общински народен съвет, висши духовници и военни, както и други лица, виновни за провеждането на българската политика в интервала 1 януари 1941 – 9 септември 1944 година.
Съгласно наредбата делата би трябвало да приключат в извънредно къс период – до 1 януари 1945 година. Това обаче се оказва невероятно заради огромния брой подсъдими, изпращането на част от държавния хайлайф в Москва и статутът на военните. За това способстват и разнообразни неточности – погрешно изписване на имена, прекачване на обвинени сред сформира, наличието на подсъдими допълнително от един обвинителен лист.
Интерес подробност от Наредбата е, че в нея в началото липсват регентите. Причината за това е, че са отведени в Москва за разпити и известно време липсва информация по отношение на тяхното състояние и методът, по който ще бъдат съдени. Тази неизясненост предизвика питане от Трайчо Костов до Георги Димитров: „ Кой и по какъв начин ще съди княз Кирил, Филов, Божилов и другите, които са взети под руско настойничество. Ние не можем да не ги съдим. Ще ги доведат ли тука, или би трябвало да ги съдим задочно? “
Прочетете целия текст в " Българска история "
Народният съд продължава да бъде едно от най-дискутираните събития от българската история. Дали поради метода, по който е основан, огромният брой присъди или даже самият факт, че за първи път се търси наказателна отговорност от толкоз огромен брой представители на властта, армията и полицията. Във всеки случай би трябвало да си дадем сметка, че това е едно събитие, което оставя трайни следи в българското общество, в българската история, в българското схващане с разнообразни оценки за неговата същина, задания и резултати.
За да изясним ясно аргументите по отношение на тези разнообразни тълкования, би трябвало преди всичко да разгледаме епохата и изискванията на това неизмеримо събитие, както и историята на самата концепция. Нека стартираме от втория детайл. Народният съд не е нещо напълно ново за българското общество.
Още през ноември 1919 година парламентарната група на комунистическата партия внася законопроект за „ Съдене виновниците за националната злополука “, търсейки отговорност за провалянето в Първата международна война и последвалия Ньойски контракт, който бележи Втората национална злополука. Не бива да забравяме и че кабинетът на Български земеделски народен съюз отпред с Александър Стамболийски провежда през 1922 година референдум за съдене на министрите от кабинетите на Иван Евстратиев Гешов, Стоян Данев и Александър Малинов, като виновници за двете национални произшествия.
Идеята се появява още веднъж след експлоадирането на Втората международна война през 1939 година. Така в послание на Централен комитет на Българска комунистическа партия към българите от есента на 1941 година институциите и силовите структури са предизвестени, че за своите действия ще бъдат „ изправени пред национален съд “. Такива послания се насочат и в края на 1942 година по Радио „ Христо Ботев “ (радиостанция на комунистическата партия, която излъчва от Съюз на съветските социалистически републики по време на войната). През март 1943 година e дадена по-ясна визия за един подобен съд и дилемите му. Отново по Радио „ Христо Ботев “ се оповестява, че той следва да се сътвори при комитетите на Отечествен фронт и да се отнася до случаи на „ шпионство, предателство и провокаторство по отношение на организациите на Отечествения фронт и неговите дейци “.
Но възникването на национален съд като орган става допустимо едвам след преврата от 9 септември 1944 година, с който на власт идва държавното управление на Отечествения фронт (ОФ). В България навлиза руската войска. Новото държавно управление неотложно желае от Съюз на съветските социалистически републики помирение и настъплението е спряно. Бъдещето на България към този момент зависи от съдружното държавно управление на Отечествен фронт (съставено от Българска работническа партия (к), Български земеделски народен съюз, БРСДП, Звено и така наречен самостоятелни интелектуалци) и външните фактори, сред които Москва има първостепенно значение.
Т. нар. Народен съд е основан с „ Наредба-закон за съдене от Народен съд виновниците за замесване на България в международната война против съюзените нации и за злодеянията, свързани с нея “, призната на 30 септември 1944 година и обнародвана на 6 октомври същата година. Тя се отнася за регентите, министрите, депутатите от 25 Общински народен съвет, висши духовници и военни, както и други лица, виновни за провеждането на българската политика в интервала 1 януари 1941 – 9 септември 1944 година.
Съгласно наредбата делата би трябвало да приключат в извънредно къс период – до 1 януари 1945 година. Това обаче се оказва невероятно заради огромния брой подсъдими, изпращането на част от държавния хайлайф в Москва и статутът на военните. За това способстват и разнообразни неточности – погрешно изписване на имена, прекачване на обвинени сред сформира, наличието на подсъдими допълнително от един обвинителен лист.
Интерес подробност от Наредбата е, че в нея в началото липсват регентите. Причината за това е, че са отведени в Москва за разпити и известно време липсва информация по отношение на тяхното състояние и методът, по който ще бъдат съдени. Тази неизясненост предизвика питане от Трайчо Костов до Георги Димитров: „ Кой и по какъв начин ще съди княз Кирил, Филов, Божилов и другите, които са взети под руско настойничество. Ние не можем да не ги съдим. Ще ги доведат ли тука, или би трябвало да ги съдим задочно? “
Прочетете целия текст в " Българска история "
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ