Намираме се на границата на антропологичен поврат, което ще рече,

Намираме се на границата на антропологичен прелом, което ще рече, че бъдещето се приготвя за нов вид индивиди, счита проф. Валери Стефанов

Валери Стефанов е професор по история на българската литература в Софийския университет " Св. Климент Охридски ". Автор е на книгите " Имената на времето " (1988), " Разказвачът на " модерните времена " (1990), " Творбата - безконечен разговор " (1992), " Лабиринтите на смисъла " (1993), " Литературната институция " (1995), " Участта Вавилон. Лица, маски и двойници в българската литература " (2000), " Българска литература ХХ век " (2003), " Творбата - място в света " (2004), както и на романа " Изгубените магарета " (2005). Член е на публицистични колегии на редица университетски сборници и издания. В изявление, поместено в , той ще приказва по следните акценти:
Страна, в която се раждат 50-60 хиляди деца годишно  не може да има 50-60 хиляди места за студенти Вузовете са доста, само че ще намалеят заради пазара на просветителните услуги Робът ненавижда толкоз господаря си, колкото освободителя си. Ние сме закоравели шизофреници Намираме се на границата на антропологичен резултат - бъдещето се приготвя за нови индивиди Талантливите и стимулираните хора в българското учебно заведение би трябвало да бъдат подкрепяни, а не да бягат панически
- Проф. Стефанов, следите ли дебата кой да бъде националният празник на България - 3 март или 24 май? Вие за коя дата сте?

- И да не желая да го проследявам, той ме следва. Дебатът ми споделя, че сме надълбоко разграничено общество. Убеждава ме, че не стопираме да водим война с предишното и надлежно - със самите себе си. Показва, че глобалистката идеология трие носителите на груповата памет. Тя ни убеждава, че към този момент не се нуждаем от " минало незабравимо ", нито от " пресвещени старини ". Полемиката за празника е част и от геополитическата обстановка - осъществяване на задачата да се откачим от старите си сантименти и идентификации.

Каквито и причини в отрицателна посока да се привеждат, двата празника са исторически значими идентификатори за българите. Едната дата отваря пътя към новата българска държавност, другата символизира мощта на книжнината, вярата в просперитета на просветения народ.

Колективната памет обаче би трябвало да стане " злобна " и да повтаря със пристрастеност имената на новите ни врагове. Изглежда абсурд, само че в действителност не е, робът ненавижда не толкоз господаря си, колкото освободителя си. В неговия облик той прави комплицирани и доста постоянно мъчителни душевен вложения.

Така разцепени сред любовта и омразата ще си живеем - ние, закоравелите шизофреници на историята. И в каданса на този конвулсия няма никакво значение кой е празникът - тъй като празникът не разделя, а събира индивидите. Той е съборност - невсекидневно място и невсекидневно групово прекарване. През мрежите на ненавистта още веднъж и още веднъж ще се гледат два фрустрирани български народа - преди век е било същото. В подтекста на това разделяне всички преимущества на едната или другата дата ми наподобяват несъществени, конюнктурни.

- Ако станете министър на образованието, с какво бихте почнали промяната в МОН?

- Трябва да си задоволително доверчив и прекомерно упорит, с цел да станеш министър на образованието, въпреки да има и положителни изключения. " Образованието " е комплицирана система, опропастена от псевдореформи и откровени глупости. Онова, което най-силно я проваля, е лицемерието. Променяш критериите и манипулираш оценките, с цел да гледаш с ведро лице към всеобщия интелектуален неуспех. Лъжеш безочливо обществото, с цел да го дариш с все по-неграмотни генерации. Доказателствата в тази посока са многочислени.

Реформата се нуждае от няколко съществени неща.

Първата задача е разбор на електронната галактика и настъпилите промени в парадигмата на знанието. Това постанова съществени методически трансформации.

Втората задача е идентификация на ценностна система, публично утвърдена и споделена. Ценностите са арматура, която държи света, без нея знанието е човешки пусто, празнина е.

Третата е изясненост във връзка с статусите - кой и за какво е пристигнал в учебно заведение, какви дела следва и какви отговорности има. Това се отнася и за учителите, и за учениците.

Четвъртата задача визира финансите - " Парите следват ученика ", значи нерядко, че парите потъват в нищото. Те конформизират системата, вършат безотговорни и нагли " вложителите ". Петата задача е човешкият фактор - в българското учебно заведение работят значително надарени и стимулирани хора. Те би трябвало да бъдат подкрепяни по всевъзможен метод, а не да бягат под паника, смлени от бюрократичната система.

- Какви промени са нужни във висшето обучение?

- Висшето обучение е конгрес на надграждащото познание. Ако учебното заведение си е свършило работата, има върху какво да надграждаш. Ако не е, започваш да зацикляш в неналичието на база. Висшето обучение допуска съществуването на хора, годни за интелектуално партньорство на високо равнище. Ако нямаш отсреща си такива хора, си провален. Проблемите в тази сфера са задоволително доста, с цел да можем да ги синтезираме тук. Все отново най-важно е да не се сертифицира незнанието. А това от дълго време е в ход. Втората задача е точната оценка на интелектуалния труд. Той е доста недооценен. Третото още веднъж е ръководството на финансите - успеваемостта на публичното влагане в системата и неговият надзор.

- Не са ли прекомерно доста вузовете в страната?

- Много са, само че ще намалеят неизбежно. Не по административен път, а заради капацитета на пазара на просветителни услуги. Страна, в която се раждат 50-60 хиляди деца годишно, не може да има 50-60 хиляди места за студенти. Друг значим миг е равнището на преподавателския състав. Законът влага в произвеждане на хора с университетски звания, само че какви компетентности стоят зад тях, е надълбоко проблематично. Псевдоуниверситетите рециклират незнанието и конформизма, мамят обществото с дипломирана неплатежоспособност.

- Какво сплоти политици, които доскоро се замеряха с най-скверни думи и даже се арестуваха, в едно държавно управление?

- Много неща доведоха до този чудноват промискуитет. Неизбежният отпор против служебните държавни управления и ролята на президента. Второ - мощни персонални мотивации и партийни ползи. Трето - воля да се обсеби още веднъж публичният запас. Наричат я " политическа воля ", а това си е елементарен подтик за заграбване. Четвърто - геополитическите условия, които постановат избран профил на държавното ръководство и на " стратегически " задължения. Пето - идващите локални избори, които доставят разнородни запаси на политическите субекти.

- Ще успее ли кабинетът " Денков " да изтегли страната от дълбоката и тотална рецесия, или да се готвим за избори 2 в 1 наесен?

- Трудно ми е да преценява равнищата на подготвеност в другите сфери на ръководството. Обикновено се стартира с думи и обещания, минава се през кадрови чистки и се отива към обслужване на персонални и корпоративни ползи. Каузите и ползите на обществото отиват на все по-заден проект и по тази причина през днешния ден имаме такава зле проведена и злополучно окрадена страна. Крадецът не познава вдъхновението на градежа, той живее в нощта на мрачните си секрети.
Четете още

" Тоталната рецесия " може да стане още по-мащабна, в случай че светът и респективно България бъдат докарани до ръба на нова международна война. Не сме надалеч от нея и това държавно управление драговолно милитаризира страната. Напълно е не запомнило поуките на историята, а може би и в никакъв случай не ги е учило. Всяко незнание се компенсира с високопарни популярност и верноподаничество. Слугата е комплициран персонаж в историята и неговите травматизми, както и разрушителните му импулси не трябва да бъдат подценявани.

- Вашите студенти и изобщо младежите интересуват ли се от тематики от предишното, каквато е тематиката за националния празник, или като космополити ги интересува повече в бъдещето?

- Миналото е съдбоносен ориентир за сегашното. То е поле на обществени разлики и исторически специфики, само че и на антропологически сходства. Казано простичко - каквито и да са времената, хората са обичали и мразели, живели са с вярата и са мрели в незнанието и в ненавистта. Като нас са били.

Младите хора би трябвало да бъдат въвеждани в тази диалектика на предишното. Не да го ненавиждат, а да го схващат. Да не съдят хората от предишното по отношение на стандартите на настоящата обстановка. Миналото има недопечен лик и следва да се научим да го виждаме такова, каквото е било. Нито да го разкрасяваме ненужно, по линия на патриотизма, нито да го замазваме до неразбираемост, по линия на политкоректността. Моите студенти се интересуват от всички тези неща, точно тях се стремя да им преподавам. Да им покажа лабиринтите на историята, механизмите, по които работи груповата памет, какво и по какъв начин помним, за какво забравяме, какво стимулира идеологическите чистачи из коридорите на предишното и прочие

- Какво потомство пораства в този момент?

- Най-кратко и обобщаващо - електронно подвластно. Това е диалог в доста направления. Намираме се на границата на антропологичен прелом, което ще рече, че бъдещето се приготвя за нов вид индивиди. Изкуственият разсъдък ще ги избутва от едни коловози и ще ги вкарва в други. Зависимостите от Мрежата ще ги обездвижват и ще ги създадат пленници. Воайори на един виртуален, манипулативно макетиран свят.

Оруел чука на вратата и тя е към този момент отворена. Човечеството би трябвало да се качи на някаква ценностна система, с цел да оцелее във форматите, в които сме привикнали да го мислим. Но искрено казано, не виждам по какъв начин това ще стане.

- Има ли нещо, което може да ни сплоти в това размирно време?

- Споделените полезности и цели са основен сплотяващ фактор. Те вършат допустима паролата " Ние, българите ". Но тази формула през днешния ден не работи по редица аргументи, за част от тях към този момент стана дума. " Ние, българите " е мощно разцепено на " Вие, негодниците " и " Вие, продажниците " - отрицателните избрания могат да варират в необятен диапазон. Единственото, което може да ни сплоти през днешния ден, е някакво световно Зло, което да ни притисне до стената, да ни изправи на Дграницата на виреенеУ. Доброто е безконечен обект на полемики, злото е надалеч по-консенсусно.

- Сплотиха ли нацията митингите тези дни против насилието, осъществено против момичето от Стара Загора?

- Злото е консенсусно като провокация за различаване, само че то не може да сплотява. Злото обезобразява, раздира връзки, неговата онтологична природа е безобразна. Такъв е и обсъжданият съответен случай със злото в Стара Загора. Това са кървави внезапни по лицето на цялата нация, на всички нас като общество. Много е елементарно да излезеш на площадите и да вдигаш лозунги против насилието и да бързаш да променяш законодателството с увеличаване на глобите. По-трудно е да се оправиш радикално с тази субкултура на бабаитлъка, на високомерната телесна фитнес маса, с нападателната символика на бръснатите глави и заклинателните татуировки.

Ако продължаваме да неглижираме универсалните човешки полезности и да не поглеждаме в компаса с нравствените ориентири, цели генерации са обречени да страдат от дефицит на разум и от безбожничество. Те ще затънат в слепотата на една стероидна и силиконова телесност. Зомбито е мнимост, празнина, която плаши и унищожава. Лечението на тази зомби-култура не би трябвало да стартира от пандиза, а от учебното заведение, от фамилията, от обществената тирада, от медийната среда. Най-потресаващото е, че редица черти на нападателния мутренски кич, на този детски в основата си мачизъм, могат да се открият и в образа (физически и манталитетен) на днешната българска " политическа класа. "

Мутренско-кичозната България е позорно леке, нравствена цепнатина в корпуса на обединена Европа. Не е задоволително да събориш Берлинската стена, с цел да се наречеш свободен. Трябва да имаш филантропична просвета, публичен запас, с цел да се справяш с сходни, непрекъснато зейващи пукнатини.

- Бяхте в екипа, който приготви и издаде 12 тома с цялостните съчинения на Йордан Радичков. Какво ви даде новата " среща " с класика на българската литература?

- Участвах в работата по първите няколко тома. Написах и увод към цялостното издание. По плана работи в действителност превъзходен екип от експерти.

Радичковата галактика е магическа и се надявам да не изгубим ключовете към нея. Казвам го, тъй като доста ключове за творенията от предишното са изгубени. И те стоят някъде там, непотърсени, нечетени, недоразбрани. Това е заплахата - опитваме се да влезем в магическото село Черказки, а то или не ни пуска в себе си, или не ни проговаря. Това е все същата тематика с онемяването на предишното, резултат от занемарената дарба да четем и разбираме многозначни послания.

- Били сте член на Висшата атестационна комисия. Много хора считат, че заради прекомерно демократичния режим в работата на комисията хабилитирането ставало елементарно и страната била цялостна с доценти и професори. Така ли е?

- Не се ангажирам да арбитрирам и правя оценка двете процедури. Но ми се коства, че " ситото " в действителност беше по-прецизно, оценката по-комплексна. И тогава, и през днешния ден казусът не е толкоз в количеството и в профила на процедурите, а в качеството на хората. Днешните хабилитационни процедури питат за брой " индексирани " изявления, само че не изключително драговолно питат за дълбочината на мозъка, за силата на прозрението, за действителни приноси, за отместване на парадигмата на знанието.

Наукометрията е на път да " изяде " науката. Тази борба е не по-малко трагична от борбата на " мишката " с книжката.

- Вие сте ръководител на Съюза на колекционерите в България. Какво колекционирате и за какво?

- Написах и издадох книга, която се назовава " Колекционерството ". Опитах се да проучвам " този чудноват поминък " - силата на пристрастеността, размаха на любознанието, обществените резултати от събирачеството... Колекционерите са хората, които преди епохи и до през днешния ден са остойностили култа към предишното, създали са неповторими сбирки и стоят в основата на множеството огромни и дребни музеи.

И аз на собствен ред съм заложник на тази пристрастеност - натрупвам части минало, натрупвам аура (мистичното и магично лъчение на старината) - книги, остарели фотографии, картички... Конструирам субективно важен свят и се пробвам да го споделя с хората. Именно по тази причина написах и книга за фотографията - " Имало едно време в България. Фотографски кодове и носталгични сюжети ". Тоест употребявам сбирката не с цел да натрупвам някакви предмети, а да основа роман за едно нежно, само че образно опазено минало.

- Наскоро навършихте 65 година Как се чувствате, проф. Стефанов?

- Чудесно се усещам. Наблюдавам света с любознанието на антрополог, уча го, пробвам се да го разбирам. Днешните индивиди имат своите наслади, страдат от значително душевен проблеми, само че към момента имат вероятности пред себе си. В персонален проект - годините ме отдалечават от глупавите упоритости и суетата. Дистанция, която оценявам.