Отиде си Наско Курито - бохемът, който наби сина на Тодор Живков
Атанас Балчев загуби продължителната борба с рака, другари го изпращат като човек на достойнството и жива енциклопедия на остаряла Варна
Варна загуби една от своите най-колоритни градски митове. След продължителна борба с рака е умрял Атанас Балчев, който генерации варненци познаваха като Наско Курито.
Тъжната новина провокира вълна от съболезнования в обществените мрежи. Приятели и познати го изпращат като безгрижник, човек на достойнството и страж на безчет истории от една Варна, която към този момент съществува само в спомените.
Наско Курито не беше актьор, политик или обществена фигура в нормалния смисъл. Популярността му се раждаше по улиците, край масите на старите заведения и в диалозите на хората, които са познавали морската столица в края на социализма.
За околните си той бил човек с изключителна памет, изострен език и темперамент, който не се пречупвал елементарно. Дори в тежките месеци на болестта запазил ясния си разум и възприятието си за комизъм.
С неговата кончина си отива още един представител на остарялата варненска бохема - мъже с прякори, персонални кодекси и биографии, в които действителността постоянно се преплита с легендата.
Най-разказваната история за Наско Курито води към лятото на 1976 година и ресторант „ Воденицата “ в курорта Златни пясъци. Тя няма статута на публично документиран случай, само че от десетилетия е част от локалния фолклор.
Според описа онази вечер Балчев бил в заведението с няколко добре познати във Варна мъже - Бижуто, Тони Графа, Шланга и бармана Джимито.
В ресторанта влезнал Владимир Живков, синът на тогавашния началник на страната Тодор Живков. По спомените, излъчени през годините, той бил използвал съществено количество алкохол и почнал да закача балерина.
В паниката Владимир Живков съборил Тони Графа. Наско Курито реагирал неотложно и с няколко удара повалил мъжа против себе си, без да знае или без да се интересува чий наследник е той.
Едва по-късно пребледнелият барман Джимито му споделил кого е блъснал.
Осъзнал какви последствия може да има случилото се, Балчев напуснал заведението и съгласно легендата се укривал няколко дни при свои другари.
Историята можела да завърши тежко за него в изискванията на тогавашния режим. Разказва се обаче, че Стоян Бимбалов, варненски прочут на Владимир Живков, посредничил сред двамата и провел среща, на която връзките им били изгладени.
По-късно самият Наско Курито твърдял, че с Владимир даже станали другари. Синът на Тодор Живков от време на време пристигал с джип, с цел да го вземе от паметния варненски ресторант „ Делфина “.
Дали всяка детайлност се е случила тъкмо по този метод, през днешния ден мъчно може да бъде потвърдено. Но градските митове рядко се раждат от изцяло празно място. Те оцеляват, тъй като носят характера на хората и времето, за които описват.
За Варна Наско Курито беше тъкмо подобен воин - внезапен, занимателен, непослушен и неподвластен на формалните правила. Човек, към който всяка среща можела да се трансформира в история, а всяка история - в част от митологията на града.
Прякорът му остана прочут на няколко генерации. За едни той беше безгрижник, за други мъж от остарялата улица, а за най-близките си - правилен другар, който не изоставя хората до себе си.
След гибелта му обществените мрежи се извършиха със мемоари за срещи, безкрайни диалози и радостни вечери край морето. Общото сред тях е чувството, че с Наско Курито си отива освен човек, а цяла ера.
Варна загуби една от своите най-колоритни градски митове. След продължителна борба с рака е умрял Атанас Балчев, който генерации варненци познаваха като Наско Курито.
Тъжната новина провокира вълна от съболезнования в обществените мрежи. Приятели и познати го изпращат като безгрижник, човек на достойнството и страж на безчет истории от една Варна, която към този момент съществува само в спомените.
Наско Курито не беше актьор, политик или обществена фигура в нормалния смисъл. Популярността му се раждаше по улиците, край масите на старите заведения и в диалозите на хората, които са познавали морската столица в края на социализма.
За околните си той бил човек с изключителна памет, изострен език и темперамент, който не се пречупвал елементарно. Дори в тежките месеци на болестта запазил ясния си разум и възприятието си за комизъм.
С неговата кончина си отива още един представител на остарялата варненска бохема - мъже с прякори, персонални кодекси и биографии, в които действителността постоянно се преплита с легендата.
Най-разказваната история за Наско Курито води към лятото на 1976 година и ресторант „ Воденицата “ в курорта Златни пясъци. Тя няма статута на публично документиран случай, само че от десетилетия е част от локалния фолклор.
Според описа онази вечер Балчев бил в заведението с няколко добре познати във Варна мъже - Бижуто, Тони Графа, Шланга и бармана Джимито.
В ресторанта влезнал Владимир Живков, синът на тогавашния началник на страната Тодор Живков. По спомените, излъчени през годините, той бил използвал съществено количество алкохол и почнал да закача балерина.
В паниката Владимир Живков съборил Тони Графа. Наско Курито реагирал неотложно и с няколко удара повалил мъжа против себе си, без да знае или без да се интересува чий наследник е той.
Едва по-късно пребледнелият барман Джимито му споделил кого е блъснал.
Осъзнал какви последствия може да има случилото се, Балчев напуснал заведението и съгласно легендата се укривал няколко дни при свои другари.
Историята можела да завърши тежко за него в изискванията на тогавашния режим. Разказва се обаче, че Стоян Бимбалов, варненски прочут на Владимир Живков, посредничил сред двамата и провел среща, на която връзките им били изгладени.
По-късно самият Наско Курито твърдял, че с Владимир даже станали другари. Синът на Тодор Живков от време на време пристигал с джип, с цел да го вземе от паметния варненски ресторант „ Делфина “.
Дали всяка детайлност се е случила тъкмо по този метод, през днешния ден мъчно може да бъде потвърдено. Но градските митове рядко се раждат от изцяло празно място. Те оцеляват, тъй като носят характера на хората и времето, за които описват.
За Варна Наско Курито беше тъкмо подобен воин - внезапен, занимателен, непослушен и неподвластен на формалните правила. Човек, към който всяка среща можела да се трансформира в история, а всяка история - в част от митологията на града.
Прякорът му остана прочут на няколко генерации. За едни той беше безгрижник, за други мъж от остарялата улица, а за най-близките си - правилен другар, който не изоставя хората до себе си.
След гибелта му обществените мрежи се извършиха със мемоари за срещи, безкрайни диалози и радостни вечери край морето. Общото сред тях е чувството, че с Наско Курито си отива освен човек, а цяла ера.
Източник: flagman.bg
КОМЕНТАРИ