Зорница София: За майките и за децата на света
Нали знаете по какъв начин, когато долепите ухо до кораловорозовия отвор на раковина, чувате ням, отдалечен звук? Сигурно и на вас като деца са ви казвали: това е шумът на морето. Започвам с тази метафора изявлението си с режисьорката Зорница София във връзка премиерата на най-новия ù филм „ Майка “, който от 13 януари потегля в кината, тъй като самият филм доста ми припомня раковина, през която можеш да чуеш даже тътена на океана. Тоест – филм, който макар че е сниман на два континента, в действителност е по-скоро камерен, само че по тази причина пък през него и посредством него чуваш и усещаш една световна, безбрежна драма, засягаща цялото човечество.
„ Майка “ е четвъртият пълнометражен игрален филм на Зорница София (след ударния ѝ дебют „ Мила от Марс “ от 2004 година и последвалите го „ Прогноза “ от 2009 година и „ Воевода “ от 2017 г.). Междувременно тя направи и два документални кино лентата – „ Смъртта и целият път назад “ (2005) и „ Модус Вивенди “ (2007), режисира обособени епизоди и сезони на седем сериала, най-популярните от които са „ Дървото на живота “ и „ Откраднат живот “, театрална пиеса („ Когато дъждът спря да вали “ в Малък градски спектакъл „ Зад канала “) и даже един оперен театър – „ Зографът Захарий “ в Софийската опера и балет.Зорница София и нейната съсценаристка Миглена Димова стартират работа по сюжета на „ Майка “ преди три години. Сюжетът е въодушевен от историята на театралната режисьорка Елена Панайотова, която е един от героите в документалния филм на Зорница София от 2007 година „ Модус Вивенди “. В продължение на 15 години – до 2016 година, Eлена управлява своя план „ Артисти за деца “, в който професионални артисти работят с деца в риск, преподавайки им разнообразни артистични дисциплини и изкуства – музика, танци, работа с маски и кукли и така нататък В началото планът се случва под формата на лятна академия в с. Широка лъка, а от 2010 година – като интернационална стратегия на два континента, в Кения и в България. В „ Майка “ Зорница София и нейният екип пресъздават есенцията от прекарванията на Елена при работата с децата, множеството от които са сираци или пък заради една или друга причина са оставени в обществени институции, пречупени обаче през нейната персонална история на жена, сблъскала се с невъзможността да има свое лично дете.За раждането на кино лентата и неговата задача, за другите форми на родителство, за майките и децата на света – Зорница София пред EVA.
Защо реши да разкажеш тъкмо историята на Елена Панайотова? Преди 17 години направих документалния филм „ Modus Vivendi “, в който описах историите на 7 души, измежду които и Елена, моя другарка от доста време. Между другото, един от героите в този филм беше и Петър, който тогава познавах единствено от терен – той беше координатор каскади в първия ми филм „ Мила от Марс “, а през днешния ден е мой брачен партньор. Когато снимахме „ Modus Vivendi “ таман бях родила щерка си и бях режисьор-майка с бебе на терен – спирахме фотоси, с цел да кърмя. Елена беше при започване на своя план, а към този момент докарваха с рейсове деца и от други градове за нейния фестивал. И макар че към този момент се чувствах осъществена като майка, пожелах да осиновя три от тези деца – ромчетата Мария и Митко и към този момент съм не запомнила името на третото. Но си припомням лицата им. Много мощно ми влияе това, което Елена постигаше с децата в риск – тяхната сила, любовта, която разпръскваха, всеки, видял това, го помни вечно.През миналите години няколко пъти желаех да се включа в Широка лъка като един от артистите, които ѝ оказват помощ, само че все имах планове и не успявах. В един миг програмата приключи и в мен остана една незадоволеност от това, че не направих нищо за тези деца. Тази незадоволеност си остана в годините, порасна и прерасна във кино лентата „ Майка “. Програмата „ Артисти за деца “ бе завършила през 2016 година, само че знаех до какъв мащаб я бе развила Елена и бях очевидец какъв брой по-щастлив и задоволен човек бе станала самата тя. Това постоянно ми е изглеждало вдъхновяващо. Двете със сценаристката Миглена Димова взехме решение да разработим сюжет по тази концепция, като Меги ме убеди да създадем игрален, а не документален филм. Това е най-леко и прелестно писаният ми сюжет. До каква степен „ Майка “ споделя същинската персонална история на Елена? Историята във кино лентата е драматизирана и е художествено произведение, общото с Елена Панайотова е в работа ѝ с децата и с артистите, като някои от обстоятелствата в живота ѝ са видоизменени. Самата Елена държеше формулировката на кино лентата да е „ въодушевено от … “, а не „ по същинска история “. Същевременно доста от африканските подиуми и персонажи са моите случки в Африка, до момента в който изследвах пътя на Елена там. Аз дадох име на едно бебе, открито на улицата – Кристофър, персонажите на Мат и Мили са действителни хора, които срещнах и интервюирах в Кисуму, Кения, а действителните деца от улицата вплетох в сюжета – с техните фантазии и сила.Елена Панайотова заведохме на интернационалната премиера на кино лентата във Варшава, където щеше да гледа кино лентата за първи път, и аз тръпнех в очакване по какъв начин ли ще го одобри. Още преди прожекцията обаче фенове я разпознаваха, разпитваха и поздравяваха, а мениджърката на хотел „ Мериот “ при настаняването ѝ се снима с нея и ѝ подари безвъзмездна ВИП карта за хотела. Изглеждаше режисирано, а в действителност беше вълшебно, че още преди да се срещне с кино лентата действителната Елена се срещна с любовта на публиката. 
От самото начало ли знаеше, че ще снимате в Кения? Честно казано, толкоз малко пари имахме за постановъчната трудност на плана, че в един миг с Петър (Петър Минчев-Гущера, брачният партньор на Зорница София, с който дружно са продуценти на „ Майка “ и „ Воевода “– б.р.) съществено обмисляхме дали сцените в Кения да не ги сложим тук, в квартал Факултета. Слава Богу, че не го направихме! Още когато взехме първата дотация от НФЦ за плана – за развиване на сюжета, взехме решение да заминем за Кения, с цел да проучим на място нещата, да посетим местата, където Елена е работила, съответните сиропиталища и хората там. И добре, че го направихме, тъй като нищо не беше такова, каквото бяхме към този момент описали в сюжета. В резултат на срещите и случките там с Меги безусловно скъсахме втората част на сюжета и пренаписахме всичко в Африка. Втората ни задача бе да намерим сървиз компания, с която да работим на място. Проучихме пет такива, само че някои от тях отпаднаха, когато видяхме отношението им към чернокожите. Точно нашият филм от морална позиция нямаше по какъв начин да работи с подобен екип. „ Блу Скай Африка “, които избрахме, бяха с голям опит – от „ Потапяне “ на Вим Вендерс до „ Лара Крофт 2 “, само че макар тези високобюджетни продукции съумяха да се вместят в нашия миниатюрен бюджет, а и да съберат дребен многопрофилен екип, с цел да успеем да се заврем и в най-тесните кътчета на гетото Кибера и да снимаме съвсем писмено – нещо невероятно с нормален снимачен екип.Това, което ни направи най-силно усещане обаче бе, че откакто бяха взели участие в фотосите на кино лентата „ Вечният градинар “ (The Constant Gardener) на Фернандо Мерелес от 2005 година, който е сниман в Кибера и за който Рейчъл Уайз взе „ Оскар “ за поддържаща роля, бяха основали благотворителен фонд и построили водни уреди в гетото. Заради това общността в Кибера приема тази компания „ като свои хора “, което се отрази и на работата на нашия екип. За мен и за моя оператор Крум Родригес това е от изключително значение – да имаме натурален и непосредствен контакт с хората. За нашия метод на снимане това е фундаментално. Филмът „ Майка “ и всеки един човек от екипа ни също направихме своите дарения в Кибера. 
Какво тъкмо съставлява Кибера? В интернет това място е определяно като „ пъкълът на земята “ и всевъзможни сходни. Доколкото разбирам, става въпрос за гетото на Найроби, столицата на Кения, което е и най-голямото в Африка, населявано от към 1 милион души, без вода и без канализация. Два милиона са в действителност. Сега ще ти опиша по какъв начин избрахме Кибера. Първоначално мислех, че ще снимаме в Кисуму, където е работила Елена. Но там не беше уместно поради риска от малария и поради езерото Виктория – има титанични дъждове, даже през сухия сезон, само че не „ кинематографичен дъжд “, какъвто сме привикнали тук, а дъжд стена, нищо не се вижда. Същевременно на това първо проучвателно пътешестване още в Найроби ми стана забавно къде водят туристите с изключение на на сафари. Открих, че има туристически уеб сайтове, в които се оферират така наречен poverty tours – туристически обиколки на гетото. Резервирах подобен, струваше към 60 $ и се оказа, че те „ разхождат “ точно из Кибера със наложителна спирка в сиропиталище и снимка със сирачета. Нашата сървиз компания обаче настоя да не вървим, желаеха те да ни покажат Кибера. Първо ни заведоха в този Paradise Children Home от кино лентата, в който 30 деца живееха в една дребна стаичка с кревати на по три етажа всяко, като на някои кревати спяха по 3 или 4 деца според от възрастта и растежа им. 
В найлонови торбички, вързани на леглото, си държат облеклата, това бяха „ гардеробчетата “ им и всичко, което имат. „ Майката “ на дома бе отишла в провинцията и за всички деца се грижеше едно 20-годишно момиче. Готвеше им една съседка. В Кибера чувството за общественост, за заедност, „ уширика “ на суахили, е доста осезаемо. Влизаме ние и виждаме бяла жена, която гушка едно от децата. Реших, че е доброволка. С нея имаше и локален негър, който ѝ направи знак, тя остави детето, пусна в една тенекия 10 $ и си потеглиха. Разбрах, че тя е туристка точно от poverty tour – минават оттова, снимат се с децата, след това се избърсват с мокри кърпички и пускат в обществените мрежи с хаштаг savekenya, да вземем за пример. Имам такива каки и във кино лентата. Никаква разлика няма дали ще се снимат със сираци или с жирафите в резервата.
„ Майка “ е четвъртият пълнометражен игрален филм на Зорница София (след ударния ѝ дебют „ Мила от Марс “ от 2004 година и последвалите го „ Прогноза “ от 2009 година и „ Воевода “ от 2017 г.). Междувременно тя направи и два документални кино лентата – „ Смъртта и целият път назад “ (2005) и „ Модус Вивенди “ (2007), режисира обособени епизоди и сезони на седем сериала, най-популярните от които са „ Дървото на живота “ и „ Откраднат живот “, театрална пиеса („ Когато дъждът спря да вали “ в Малък градски спектакъл „ Зад канала “) и даже един оперен театър – „ Зографът Захарий “ в Софийската опера и балет.Зорница София и нейната съсценаристка Миглена Димова стартират работа по сюжета на „ Майка “ преди три години. Сюжетът е въодушевен от историята на театралната режисьорка Елена Панайотова, която е един от героите в документалния филм на Зорница София от 2007 година „ Модус Вивенди “. В продължение на 15 години – до 2016 година, Eлена управлява своя план „ Артисти за деца “, в който професионални артисти работят с деца в риск, преподавайки им разнообразни артистични дисциплини и изкуства – музика, танци, работа с маски и кукли и така нататък В началото планът се случва под формата на лятна академия в с. Широка лъка, а от 2010 година – като интернационална стратегия на два континента, в Кения и в България. В „ Майка “ Зорница София и нейният екип пресъздават есенцията от прекарванията на Елена при работата с децата, множеството от които са сираци или пък заради една или друга причина са оставени в обществени институции, пречупени обаче през нейната персонална история на жена, сблъскала се с невъзможността да има свое лично дете.За раждането на кино лентата и неговата задача, за другите форми на родителство, за майките и децата на света – Зорница София пред EVA.
Защо реши да разкажеш тъкмо историята на Елена Панайотова? Преди 17 години направих документалния филм „ Modus Vivendi “, в който описах историите на 7 души, измежду които и Елена, моя другарка от доста време. Между другото, един от героите в този филм беше и Петър, който тогава познавах единствено от терен – той беше координатор каскади в първия ми филм „ Мила от Марс “, а през днешния ден е мой брачен партньор. Когато снимахме „ Modus Vivendi “ таман бях родила щерка си и бях режисьор-майка с бебе на терен – спирахме фотоси, с цел да кърмя. Елена беше при започване на своя план, а към този момент докарваха с рейсове деца и от други градове за нейния фестивал. И макар че към този момент се чувствах осъществена като майка, пожелах да осиновя три от тези деца – ромчетата Мария и Митко и към този момент съм не запомнила името на третото. Но си припомням лицата им. Много мощно ми влияе това, което Елена постигаше с децата в риск – тяхната сила, любовта, която разпръскваха, всеки, видял това, го помни вечно.През миналите години няколко пъти желаех да се включа в Широка лъка като един от артистите, които ѝ оказват помощ, само че все имах планове и не успявах. В един миг програмата приключи и в мен остана една незадоволеност от това, че не направих нищо за тези деца. Тази незадоволеност си остана в годините, порасна и прерасна във кино лентата „ Майка “. Програмата „ Артисти за деца “ бе завършила през 2016 година, само че знаех до какъв мащаб я бе развила Елена и бях очевидец какъв брой по-щастлив и задоволен човек бе станала самата тя. Това постоянно ми е изглеждало вдъхновяващо. Двете със сценаристката Миглена Димова взехме решение да разработим сюжет по тази концепция, като Меги ме убеди да създадем игрален, а не документален филм. Това е най-леко и прелестно писаният ми сюжет. До каква степен „ Майка “ споделя същинската персонална история на Елена? Историята във кино лентата е драматизирана и е художествено произведение, общото с Елена Панайотова е в работа ѝ с децата и с артистите, като някои от обстоятелствата в живота ѝ са видоизменени. Самата Елена държеше формулировката на кино лентата да е „ въодушевено от … “, а не „ по същинска история “. Същевременно доста от африканските подиуми и персонажи са моите случки в Африка, до момента в който изследвах пътя на Елена там. Аз дадох име на едно бебе, открито на улицата – Кристофър, персонажите на Мат и Мили са действителни хора, които срещнах и интервюирах в Кисуму, Кения, а действителните деца от улицата вплетох в сюжета – с техните фантазии и сила.Елена Панайотова заведохме на интернационалната премиера на кино лентата във Варшава, където щеше да гледа кино лентата за първи път, и аз тръпнех в очакване по какъв начин ли ще го одобри. Още преди прожекцията обаче фенове я разпознаваха, разпитваха и поздравяваха, а мениджърката на хотел „ Мериот “ при настаняването ѝ се снима с нея и ѝ подари безвъзмездна ВИП карта за хотела. Изглеждаше режисирано, а в действителност беше вълшебно, че още преди да се срещне с кино лентата действителната Елена се срещна с любовта на публиката. От самото начало ли знаеше, че ще снимате в Кения? Честно казано, толкоз малко пари имахме за постановъчната трудност на плана, че в един миг с Петър (Петър Минчев-Гущера, брачният партньор на Зорница София, с който дружно са продуценти на „ Майка “ и „ Воевода “– б.р.) съществено обмисляхме дали сцените в Кения да не ги сложим тук, в квартал Факултета. Слава Богу, че не го направихме! Още когато взехме първата дотация от НФЦ за плана – за развиване на сюжета, взехме решение да заминем за Кения, с цел да проучим на място нещата, да посетим местата, където Елена е работила, съответните сиропиталища и хората там. И добре, че го направихме, тъй като нищо не беше такова, каквото бяхме към този момент описали в сюжета. В резултат на срещите и случките там с Меги безусловно скъсахме втората част на сюжета и пренаписахме всичко в Африка. Втората ни задача бе да намерим сървиз компания, с която да работим на място. Проучихме пет такива, само че някои от тях отпаднаха, когато видяхме отношението им към чернокожите. Точно нашият филм от морална позиция нямаше по какъв начин да работи с подобен екип. „ Блу Скай Африка “, които избрахме, бяха с голям опит – от „ Потапяне “ на Вим Вендерс до „ Лара Крофт 2 “, само че макар тези високобюджетни продукции съумяха да се вместят в нашия миниатюрен бюджет, а и да съберат дребен многопрофилен екип, с цел да успеем да се заврем и в най-тесните кътчета на гетото Кибера и да снимаме съвсем писмено – нещо невероятно с нормален снимачен екип.Това, което ни направи най-силно усещане обаче бе, че откакто бяха взели участие в фотосите на кино лентата „ Вечният градинар “ (The Constant Gardener) на Фернандо Мерелес от 2005 година, който е сниман в Кибера и за който Рейчъл Уайз взе „ Оскар “ за поддържаща роля, бяха основали благотворителен фонд и построили водни уреди в гетото. Заради това общността в Кибера приема тази компания „ като свои хора “, което се отрази и на работата на нашия екип. За мен и за моя оператор Крум Родригес това е от изключително значение – да имаме натурален и непосредствен контакт с хората. За нашия метод на снимане това е фундаментално. Филмът „ Майка “ и всеки един човек от екипа ни също направихме своите дарения в Кибера. Какво тъкмо съставлява Кибера? В интернет това място е определяно като „ пъкълът на земята “ и всевъзможни сходни. Доколкото разбирам, става въпрос за гетото на Найроби, столицата на Кения, което е и най-голямото в Африка, населявано от към 1 милион души, без вода и без канализация. Два милиона са в действителност. Сега ще ти опиша по какъв начин избрахме Кибера. Първоначално мислех, че ще снимаме в Кисуму, където е работила Елена. Но там не беше уместно поради риска от малария и поради езерото Виктория – има титанични дъждове, даже през сухия сезон, само че не „ кинематографичен дъжд “, какъвто сме привикнали тук, а дъжд стена, нищо не се вижда. Същевременно на това първо проучвателно пътешестване още в Найроби ми стана забавно къде водят туристите с изключение на на сафари. Открих, че има туристически уеб сайтове, в които се оферират така наречен poverty tours – туристически обиколки на гетото. Резервирах подобен, струваше към 60 $ и се оказа, че те „ разхождат “ точно из Кибера със наложителна спирка в сиропиталище и снимка със сирачета. Нашата сървиз компания обаче настоя да не вървим, желаеха те да ни покажат Кибера. Първо ни заведоха в този Paradise Children Home от кино лентата, в който 30 деца живееха в една дребна стаичка с кревати на по три етажа всяко, като на някои кревати спяха по 3 или 4 деца според от възрастта и растежа им. В найлонови торбички, вързани на леглото, си държат облеклата, това бяха „ гардеробчетата “ им и всичко, което имат. „ Майката “ на дома бе отишла в провинцията и за всички деца се грижеше едно 20-годишно момиче. Готвеше им една съседка. В Кибера чувството за общественост, за заедност, „ уширика “ на суахили, е доста осезаемо. Влизаме ние и виждаме бяла жена, която гушка едно от децата. Реших, че е доброволка. С нея имаше и локален негър, който ѝ направи знак, тя остави детето, пусна в една тенекия 10 $ и си потеглиха. Разбрах, че тя е туристка точно от poverty tour – минават оттова, снимат се с децата, след това се избърсват с мокри кърпички и пускат в обществените мрежи с хаштаг savekenya, да вземем за пример. Имам такива каки и във кино лентата. Никаква разлика няма дали ще се снимат със сираци или с жирафите в резервата. Източник: eva.bg
КОМЕНТАРИ