Защо трябва да живееш до 90: прекрасните думи на Бриджит Бардо
Чух забавен разговор в една книжарница. Две дами при започване на 50-те разглеждаха книгата „ Как да доживеем до 100 “ и се засмяха.
Едната споделя на другата:
– Сега би трябвало да издават други книги: по какъв начин никога няма да доживеем до 100 години. При нашата медицина старостта не е нищо друго с изключение на тъга.
– Да, старите хора не могат да живеят без пари. Хората към този момент са такива, че даже най-близките няма да ти дадат чаша вода…
И двете изглеждаха здрави, добре облечени, с прически, маникюрни, качествени обувки. Гледах ги и си мислех: за какво свързват старостта със самотност и давност?
Мен животът инцидентно ме запрати да пребивавам в Централна Азия, където постоянно виждах 90-годишната съседка да седи отпред на масата, заобиколен от петте си възрастни деца, 15 възрастни внуци и 30 дребни правнуци.
За годишнината й се събра цялото семейство. Тези 30 правнуци танцуваха, а тя се смееше глухо през беззъбата си уста и пляскаше безсистемно с ръце, едвам чувайки музиката.
Е това не е ли благополучие? Колкото и да й е било мъчно.
Първо е трябвало да отгледа пет деца, да даде всичко от себе си. След това да оказва помощ с внуците. Устойчиво да устоя всички удари на ориста, умножени по петнадесет. Сърцето да я боли за всички.
И чак тогава, към 80-те години, когато зъбите са й паднали, ушите й не могат да чуят и очите й не могат да видят, да седне на леглото, да се отпусне и да се усмихне: животът не е живян на вятъра – има на какво да се веселя.
Наистина ли българките, които водят деен живот и раждат по едно дете, за което няма гаранции, че ще живее някъде наоколо, нямат никакъв късмет за щастлива напреднала възраст?
Френската актриса Бриджит Бардо един път разказала пред кореспонденти за продължителната меланхолия, с която се е сблъскала в преклонна възраст.
Някъде надалеч останали славата, известността, вниманието на мъжете и хубостта. Тя към момента не можела да се помири с обстоятелството, че всичко това към този момент принадлежи на други, не можела да одобри възрастта си.
За какво да мечтае? Как да живее и защо? На какво да се радва?
Тя потърсила отговора на този въпрос: в живота на другите, вътре в себе си.
И стигнала до извода:
„ Трябва да живеете за дребните неща. За изгрева в пет сутринта и залеза в пет вечерта, за пътешествията с музика в ушите и вятър в косите, за танците под дъжда, за смеха до болежка в корема.
Заради обичаните ви песни и хубавите книги, поради усмивките без мотив, поради дългите диалози, поради бисквитките и чая, поради почивката след дълъг тежък ден, поради блясъка в очите.
Живейте за звездите, които ви съпровождат до дома. Живейте за хората, които помнят, че пиете чая без захар и ненавиждате лук. Живейте за дългите разходки, за обятия и нови запознанства.
Живейте за тези дребни неща, които ви карат да се чувствате жив. “
