На почти 90 години е, но не прилича на немощен

На съвсем 90 години е, само че не наподобява на безсилен дъртак, нито пък на човек, който скоро ще се пенсионира. Обратното – той към момента работи интензивно, а и е издирван от публиката. В персоналния му блог има над 230 хиляди почитатели. Известен е с работата си, само че като че ли не обича доста да приказва за нея. Или най-малко за метода, по който работи. Казва на снимачния екип:

„ Знам, че желаете да си приказваме за източниците ми, само че аз въобще не желая да приказвам за източниците си “.

Той не е инфлуенсър, а проверяващ публицист. През последните шейсет години се занимава с откриване на злоупотреби от страна на американските управляващи. Като се стартира от войната във Виетнам, мине се през тази в Ирак и се стигне до дейностите на Централно разузнавателно управление на САЩ откакто Украйна беше нападната от Русия. Той се споделя Сиймур Хърш, на 88 години е и откогато е почнал да написа, май няма американски президент, който най-малко малко да не се тормози от него. Неговата история е разказана в новия документален филм на Netflix – Cover Up, написа El País.

Годината е 1973 година Президент на Съединени американски щати е Ричард Никсън, който ще остане в историята с подаването на оставка поради абсурда „ Уотъргейт “ – подслушване на централата на Демократическата партия. В един диалог със своя държавен секретар – Хенри Кисинджър – Никсън споделя по адрес на Хърш:

„ Той в действителност е кучи наследник, само че нормално е прав “.

И тази фраза може би най-ясно разказва отношението на американските управляващи към журналиста. Не го харесват, опасяват се от него, само че знаят, че информацията му е вярна и че рядко бърка.

А Никсън несъмнено има за какво да се тормози. Вярно е, че аферата „ Уотъргейт “ го смъква от поста, само че и без нея той има голям проблем – войната във Виетнам.

В тези години недоволството против военния спор към този момент назрява измежду американското общество, само че точно работата на Хърш ще възпламени искрата, довела до митинги с искане за преустановяване на военните дейности и връщане на бойците вкъщи.

Това е историята на клането в Ми Лай – малко село в Южен Виетнам, където през 1968 година американски сили правят брутално военно закононарушение. Оценките варират, само че се счита, че са избити най-малко 347 цивилни, огромна част от които са дами и деца. Американските бойци блокират региона, тъй като считат, че в Ми Лай и близките села се крият виетнамски бойци. След като не ги намират, гневът им се насочва към цивилното население.

Естествено, това остава загадка за дълго време, въпреки че управляващите знаят защо става дума. Но избират да мълчат. Чак година по-късно Хърш дочува клюки – не за кръвопролитие, а за американски боец, на който са повдигнати обвинявания. Той стартира да разпитва, само че съумява да научи единствено семейството му – Кели.

Усетил, че става дума за нещо съществено, Хърш стартира да рови и най-после схваща, че става дума за офицер от пехотата, упрекнат поради гибелта на неустановен брой „ ориенталци “, т.е. виетнамски жители. Това е терминологията, употребена от тогавашната американска администрация. Хърш пътува до Солт Лейк Сити за среща с юриста на Кели, който не е изключително приказлив. Но е не запомнил обвинителния акт на бюрото си и журналистът съумява да прочете част от него, въпреки и да гледа написаното наопаки. После потегля към Джорджия, където отива във военната база „ Форт Бенинг “ и стартира да разпитва военнослужещите за Кели. В последна сметка стига и до самия обвинен – Уилям Кели, и приказва и с него.
Getty Images | Сиймур Хърш в офиса си през 1975 година
Бавно и методично, малко по малко, Хърш събира данни за убийствата на над 100 цивилни. Първата му публикация е оповестена в няколко вестника на 13 ноември 1969 година

Самият Хърш споделя, че е бил покъртен от жестокостите в Ми Лай, само че желае да откри пояснение. За себе си има две версии – историята е била толкоз шокираща, че всички са желали да я прикрият, или е била дотолкоз елементарна за военните години, че никой не ѝ е обърнал внимание. Оказва се, че е по-скоро второто, тъй като скоро се схваща и за различен подобен случай. А и отношението на командирите в американската войска е такова:

„ Всички се ръководеха от това какъв брой са убитите “, споделя Хърш.

Т.е., цинично казано – в случай че твоите жертви са по-малко от тези на съперника, ти печелиш.

„ Това е филм, който споделя по какъв начин властта може да работи безнаказано. И за това какъв брой е значима ролята на сериозно настроената преса “, съобщи по време на последния кино фестивал във Венеция режисьорката Лора Пойтрас, създателка и на кино лентата за Едуард Сноудън Citizenfour.

За последния ѝ план има значително положителни мнения. Един от тях е на кинокритика Карлос Агилар, който написа в Los Angeles Times:

„ В миг, в който някои хора в Съединени американски щати претърпяват ужасни репресии, фокусът върху личността на Хърш е доста подобаващ “.

На 88 години Хърш продължава да работи. Темите са същите, единствено местопрестъпленията се трансформират. Днес той написа за жестокостите против деца в линията Газа. И чистосърдечно си признава, че от време на време бърка – да вземем за пример не е повярвал, че някогашният сирийски президент Башар Асад е употребявал химическо оръжие против личния си народ. После обаче видял доказателствата.

Запитан за какво е решил да стане публицист, Хърш споделя, че по принцип харесва хората и обича да поддържа връзка. Но като всеки проверяващ публицист и той показва, че има проблем с доверието.

„ Много е мъчно да прецениш кой заслужава доверието ти. На вас да вземем за пример се поверявам единствено на половина “, обръща се той към снимачния екип.