На колко години си? Не, не поглеждай към личната карта

На какъв брой години си? Не, не поглеждай към персоналната карта – там сигурно не написа вярната цифра. По-добре преброй бръчиците към очите и устните, отпечатани в кожата от усмивките и грижите... Колко са на брой?

Хмм... Излъга ме! Видях, че “симпатично” пропусна няколко. А аз желая истината ! Знаеш ли, каквото и да ми отговориш, няма да ти допускам! Защо ли?

Защото ти не си на тази възраст, на която подозираш, че си!

Thinkstock

Да, съществено! Вероятно сега си мислиш: “Но не, аз съм на 28, или на 34, или на 45. Не, не, на 51 съм!”. Но грешиш!

Твоите години са Edna заблуда! Edna добре подплатена машинация от количествени стойности за времето.

Часът, денят, годината на твоето раждане са релативно закрепена дата, в която ти си следващият съизвършител – като мен, нея, него, всички останали...

Thinkstock

Ние сме нарушители, покровителстващи утопичен график, който сами сме сътворили и непринудено излежаваме собственоналожената си присъда.

Но някъде оттатък контрола на времето живеят и свободни хора. Те нямат възраст, имат само светоотдаване.

На нас ни наподобяват нереални, но те са изкуство , което ние нито владеем, нито разбираме.

Знаеш ли, че в Африка има едно тъкмо такова, освободено от предразсъдъците си за възраст и време, племе.

Рожденият ден на детето се смята не от мига, в който то се е появило на бял свят, а от момента, в който рожбата се е трансформирала в мисъл в съзнанието на майката.

Thinkstock

Когато Edna жена от това племе е подготвена да има рожба, тя отива в пустошта, намира някое самотно дърво и го прегръща, обвивайко го с ръце. След това затваря очи и тихичко запява ария . Мелодия към към момента незаченатия си наследник или щерка. Приветства го, кани го в нейния свят.

След това се връща при племето и своя обичан. Докато му се отдава, тя още веднъж запява същата ария и в дует с нея й приглася мъжът на сърцето й.

Ритуалът при раждането на детето също е съпроводен от същата тази музикална прослава. Тогава към този момент цялото племе е научило мелодията и я пее в един глас с нея.

Тази ария се трансформира в нещо персонално определящо за появилото се дете. Тя е негово ЕГН, негов характерен знак, негов паспорт. Този напев е друг за всеки самостоятелен член на племето.

През целия му умишлен живот, когато порасналото към този момент дете стори нещо положително и хубаво, което заслужава възторженостти, племето се събира и стартира да припява песента на живота. От раждането, през сватбата, до гибелта му.

“Колко примитивно!” – ще си кажеш ти.. И евентуално ще си прав.

Ала не е ли подобен и нашият простоват смисъл на живота? Няма ли да е по-естествено и близо до корените ни, в случай че в по-голямата си част живеенето ни е ария, с която се дефинираме, вместо комплицирана калкулация от години...

Един ден ще си направиш равносметка за съществуването си, за провалите и загубите, за окончателно отминалото време и ще достигнеш до извода, че макар напредналата възраст, годините са минали, без даже да са ти стигнали да извървиш своя път съгласно твоята философия за живота.

И в случай че най-малко за малко доближиш светоусещането си до това на далечното африканско племе, ще осъзнаеш, че в действителност си имал малко повече, в сравнение с си подозирал...

... Малко повече мотиви за благополучие и малко повече прашинки живот.