На 93 години, Франко Дзефирели е живата история на италианското

Усещал съм докосването на една ръка, която ме е водила и която сякаш е написала за мен историята ми ~ Франко ДЗЕФИРЕЛИ

На 93 години, Франко Дзефирели е живата история на италианското и международно кино. Великолепната му постановка дава живот на филми, които с лекост си проправят път във времето. Неговите Ромео и Жулиета са съвършени, Елизабет Тейлър и Ричард Бъртън са неукротими в „ Укротяване на опърничавата ”, а „ Исус от Назарет ” и до ден сегашен остава най-внушителният древен кино роман.

Дзефирели – незаконнороденото дете, чиято майка му дава фамилия като никоя друга и който по волята на ориста остава сирак едвам на 6 години. Но точно ориста ще бъде благосклонна към него, ще го води в света на артистичното и красивото и ще го срещне с едни от най-прочутите създатели – Салвадор Дали, Лукино Висконти, Тенеси Уилямс, Мария Калас, Ленард Бърнстейн, Коко Шанел. За неведомите пътища на своя живот и нея, ориста, споделя великият Дзефирели в своята „ Автобиография ”.

През живота си съм се озовавал три пъти пред лицето на гибелта: при една бомбардировка, пред един углавен взвод, в една автомобилна злополука.
Ето за какво не е за чудене, че имам вяра твърдо в Бог и че съм суеверно обвързван с мисълта за ориста. Макар да е очевидно, че след живота идва гибелта, ми е мъчно да приема обстоятелството, че един ден ще умра; както по-голямата част от хората храня неразбираемата вяра за нещо като величие и държанието ми е разследване от това. Така че концепцията да опиша живота си, все едно че е приключил и се е извършил, продължава да ми се коства малко неуместна.

А има и различен проблем: никой не споделя в никакъв случай цялата истина за себе си. Дори влагаме доста старания, с цел да я скрием, като си спомняме единствено това, което ни е прелестно, и може би покриваме останалото с пълен слой багра. Всеки от нас е " малко измислено знамение " и поставя на личното си минало опаковка, която се дефинира от сегашното му: колкото по-блестящ е индивидът, толкоз повече " салонните " анекдоти образуват коралова преграда от фикция към мъничкото централно ядро на истината, до момента в който най-после не е допустимо да се разбере по какъв начин фактически стоят нещата. Тогава каква стойност да се придаде на записките или на самата история?

Едва когато взех решение да приема тази даденост, т.е., че съм повествовател на анекдоти, не публицист, можах да помисля за написването на автобиография. Но по какъв начин " да опиша " живота си?

В началото на работата спомените за тези, които познавах, се оказаха изменени от сегашните ми усеща, а щом задълбах по-упорито, си дадох сметка, че хора, които през днешния ден мразя, в миналото са ми били скъпи и противоположното. Мисля, че част от това е минало в книгата. Да я напиша, за мен беше опция да преценява още веднъж живота си, а като я прелиствам, все едно че разпростирам страниците на романа, който съм изтъкал от спомените си.

През последните години взех да демонстрирам възходящ интерес и огромно внимание към някои феномени, които като че ли ни водят оттатък нашето земно измерение. Защо доста неща се случват? Какво ги кара да се случат?

През целия си живот съм получавал знаци и сигнали от подобен темперамент, само че едвам в последно време започнах да си задавам въпроси за събитията, които са ми се случили, и да ги виждам по нов метод, въпреки и притеснителен.

Още преди да се родя, е имало ясни индикации, че заради някаква избрана причина е трябвало да пребивавам: майка ми се е противопоставяла настойчиво на мисълта да помята, макар че е знаела против какъв скандал ще се изправи. Малко по-нагоре загатнах, че през годините и при разнообразни условия съм се оказвал няколко пъти покрай гибелта. След като съм оживял, то не може да е просто заслуга на Съдбата: става ми все по-ясно, че оживяването ми е било част от план от по-висш порядък. Срещите с хората, които начертаха пътя на живота ми, концепциите, които съпътстваха работата ми, чудото, което ме избави през войната (и след това), са все неща, дето е трябвало да се случат и са се случили поради избрана цел. Усещал съм докосването на една ръка, която ме е водила и която като че ли е написала за мен историята ми. Вярвам, че душата на майка ми е останала по някакъв метод до мен. Чувствам мощно, че тя не си е отишла изцяло: като че ли духът и силата й са се задържали тук, на земята, с цел да пазят този наследник, който е желала толкоз обезверено и който е трябвало да напусне толкоз рано.

Това не е езическо поверие. Обратното, то е съзнанието, че " има по земята и небето неща, Хорацио, които нашта нещастна философия не е даже сънувала " – както Шекспир кара Хамлет да каже.

И не на последно място, би трябвало постоянно да си даваме ясно сметка за крайния резултат (summa), заключението на всичко, както разкрива с елементарни думи Майка Тереза: " Животът не е бяг към гибелта. А гибелта е източник на живот ".