На 69 години, Марина Абрамович продължава да изпитва границите. Своите

В театъра кръвта е кетчуп, в пърформанса кръвта е кръв ~ Марина АБРАМОВИЧ

На 69 години, Марина Абрамович продължава да изпитва границите. Своите лични и на изкуството, което основава. Артистът участва, с цел да показва немислимото, налудничавото, тленното и изпепеляващо. „ Изкуството би трябвало да бъде красиво, създателят би трябвало да бъде хубав ”, с кървави букви оглася един от пърформансите на Марина. Нейната многолюдна аудитория е шокирана, вероятно отвратена, може пък и очарована, само че постоянно разтърсена в корен. Защото всяко разклащане е пробуждане от съня. За себе си, изкуството, предишното и сегашното, искрено с Марина Абрамович.

До ден сегашен в мен живее положително малко момиче. Когато не се занимавам с изкуство, аз съм доста тиха и напълно елементарна.

Моите родители се караха непрекъснато. И все пак, постоянно честваха годишнините от сватбата си. Изглежда честваха това, че са съумели да изживеят някоя и друга година, без да се избият един различен.

Имах комплицирани връзки с майка си. Тя да вземем за пример, можеше да ме разсъни измежду нощ, в случай че не съм легнала и заспала като „ по конец ”. Сега аз дремя по този начин дисциплинирано, че когато съм в хотел, хората остават с усещането че въобще не съм употребила леглото.

Когато ме питат къде съм родена, в никакъв случай не споделям: „ в Сърбия ”. Аз съм от страна, която към този момент не съществува.

Ако си живял в Ню Йорк надали към този момент ще можеш да живееш другаде. Да живееш в Париж – това е като да живееш на занимателен каданс. Буржоазно и скучно.

Щастието идва при теб в този момент, когато разбираш кой си ти в действителност.

Хората непрекъснато питат, за какво в света има толкоз малко съумели дами – художнички. Отговорът е елементарен – дамите не са по този начин подготвена на саможертви, както мъжете.

Братът на моя прародител е бил патриарх на православната черква и през днешния ден е уважаван като светец. Навярно по тази причина всичко в моя живот постоянно е било пропито със пристрастеност и саможертви.

Интересуват ме само концепциите, които раждат взаимозависимост и ме лишават от покой - концепциите, от които се опасявам.

Каква е разликата сред пърформанс и спектакъл? В театъра кръвта е кетчуп, в пърформанса кръвта е кръв.

Ненавиждам подготовките. Дори като отивам да купя мляко, всякога минаван по друг път, с цел да не си основа привичка. Защото навикът е извънредно нещо, той е антоним на творчеството.

Уди Алън го е споделил напълно добре: „ Ако през днешния ден съм звезда, то какъв ще бъде на следващия ден? Черна дупка? ”

Всички празненства са идентични – толкоз доста хора и толкоз малко ястие.

Днес мерилото за централизация на вниманието ни е телевизионната реклама. Да възприемем едновременно нещо по-дълго, това към този момент не го можем.

Когато почувстваш непоносима болежка, си мислиш, че губиш схващане. Но в случай че си кажеш: „ Майната му на съзнанието ”, болката незабавно си отива.

Не можеш да отрепетираш гибелта си, само че можеш да отрепетираш погребението си.

Когато си на 60, най-хубавото което можеш да направиш е да започнеш да танцуваш танго.

Най-много от всичко на света се багра да допускам в личното си великолепие.