Асен и неговата Голгота
На 30 март Асен Старейшински можеше да навърши 80 години. Можеше. Но ни напусна преди 25.
Сега желая да се върна в годините, когато можех да го срещна по „ Раковски “ или в Унгарския ресторант, или във Военния спектакъл.
Асен е от дребното хора, за които мога да кажа, че познавам откак се помня. Е, или съвсем. Бях шест-седемгодишна, когато го видях за пръв път. Беше със ситно къдрава коса, закръглени бузи и постоянно засмени очи. А когато трябваше да вървим на митинги, ме вдигаше на конче, с цел да мога да виждам. Кое ли дете няма да го обикне?!
Но май ще стартира от края. Бяха минали най-малко 20 години от първата ни „ среща ” и аз, към този момент работейки в малкия екран, го помолих да снима 30 минутно филмче за него или както ги назоваха тогава „ креативен портрет ” – малко роман, малко текст, художникът в кадър, покритие от произведения… Не че жанрът в този момент се е изменил – всичко си е същото, единствено дето се прави по-рядко. А тъпо, тъй като забавни хора отлитат в небитието без да оставят лицата си, израженията си, гласа си, думите си, жестовете си, запечатани на лента. А не е безсмислено идващите да ги видят.
Но тогава Асен без доста увъртания се съгласи. И дори измисли началото на кино лентата – „ една будка за афиши, от тези кръглите… с налепени по нея мои плакати, остарели и нови… и аз, разпънат на тях… ” Той по този начин възприемаше живота си – ухилен, разпънат на плаката, който преди този момент самичък е нарисувал. „ …Будката е разпятието на плакатиста. Най-неприятното е, когато си основал неприятен афиш. Тогава по-добре да не излизаш на улицата, до момента в който от горната страна не залепят нещо друго… ” А аз си представях по какъв начин камерата се завърта към празната първоначално колона, до момента в който стигне до него. Асен и неговата Голгота…
Защо в следствие се отказахме от този епизод, не помня. Може би ни се е сторил прекомерно придирчив или просто не сме намерили подобаваща колона, само че по този начин или другояче филмът си стартира напълно банално. Сега скърбя, само че въпреки всичко беше 1977 година и аз бях напълно млада и неуверена. Докато говорехме в дребното таванче над гарсониерата му на „ Стефан Караджа “, което използваше за ателие, концепциите се трупаха една след друга, прескачаха се, наслагаха се… смехории, символи… и доста малко персонално. Сякаш всичко беше Плакатът. А усмивката не слизаше от лицето му, въпреки че очите му към този момент не постоянно бяха засмени…
Запазила съм записани и напечатани на пишеща машина бележки от предварителния диалог. Ето част от това, което е разказвал – като за телевизия:
„ …Роден съм в София (1936). Израснах в по този начин наречената Драз мах`ла на ъгъла на „ Георги Димитров ” и „ Козлодуй ”. Сега там има нови здания, а тогава беше цялостно с дребни къщи. Това беше пролетарският завършек на София и този кръстопът стана очевидец на какви ли не събития…
…Ние, децата, играехме по улицата и с изключение на ашици и късчета от мозайка си разменяхме и патрони и части от бомби. Това беше нашето богатство… Майка ми работеше и когато нямаше на кого да ме остави, ме пращаше при комшийката да ме наглежда. Един път тя ми сподели: „ а ти можеш ли мен да нарисуваш, а освен коне? ”. Нарисувах това, което съм следил – по какъв начин се мие над легена. Мислех, че ще ме похвали, а тя ме изпъди. Тогава разбрах, че съм се заел с рискова работа, за която не постоянно хвалят…
…Дадоха ме на забавачница. Един ден мама пристигнала да види по какъв начин се развива детето, а учителката я посрещнала – „ госпожа, вие не знаете какъв наследник имате ”. Майка ми изстинала. Помислила, че отново съм се „ показал ”, само че учителката траяла – „ той ще стане художник ”. Тогава тя се разсърди. Винаги е била срещу. В нейните показа художник е този, дето рисува компаниите над магазините. И аз подобен щях да стана – и въобще художниците са пияници и умират от глад… ”
Асен не се пропи, не умря от апетит, стана приет и обичан човек и художник и доколкото зная, майка му беше удовлетворена и горда.
„ …Само че аз се заинатих и стигнах до Министерството на просветата, с цел да схвана има ли учебно заведение за художници – „ Малкия, бързаш. Няма такова, само че след година – две ще има. Тогава ела ”. Нямаше какво да върша. Майка ми настояваше да запиша Търговската гимназия или да отида във фабриката. Исках да изучавам и по тази причина с огромно отвращение записах там. С огромно отвращение и завърших…
…После започнаха тъгите по кандидатстването. Приеха ме едвам на третия път. Първата година не знаех дори какво се желае и естествено ме скъсаха. Академията си има своите условия, както всяка Академия… “
„ …Първата ми среща с огромен художник беше с Илия Бешков. Влезе той за пръв път в час и сподели: „ Хайде всеки да нарисува каквото си желае и след това ще приказваме ”. Страшно беше – стои пред тебе празен лист и не знаеш какво да правиш. Когато нямаш биография, нямаш и тематики. Какво съм нарисувал и аз не мога да си спомня, само че толкоз беззащитен не съм се чувствал в никакъв случай. А най-после тутакси – „ Сега разбрахте ли, че нищо не знаете ” и ни прати да рисуваме улици. Когато разглеждаше рисунките ни, ги наричаше чертежи и това продължи до момента в който един сътрудник не нарисува каруца с въглища и човек с кофа. Най-накрая някой се сети, че по улиците има и хора…
…Бешков ни споделяше: „ Аз на изкуство може и да не ви науча, само че да бъдете положителни жители – това е най-важно. Ако ви науча, ще бъда удовлетворен. Моята задача е както на Бога, който е дал първичния подтик и е завъртял Земята. Така и аз ви завъртам и пущам ”… По този метод за две години и половина преди гибелта му ние помирисахме кожуха на Бешков… ”
Като зная свободомислието на Бешков си представям какъв брой му е било мъчно в ония години да вкара в главите на 20 годишни хлапета волнодумство и свободолюбие. С много от тях е съумял – дал им е добър подтик и те станаха положителни хора, жители в същинския смисъл на думата.
„ …Другият художник, от който към този момент в по-късни години съм научил доста, е Стефан Кънчев. Потомствен художник – татко му, бай Теньо, е бил иконописец, един от последните мохикани. От него, с изключение на прякора Теньо, наследил и любовта към здравия поминък, към това, което в Академията не можеш да научиш. Например, там по мое време не се преподаваше никаква технология – неща, които са в основата на майсторлъка… Винаги съм се възхищавал по какъв начин Теньо стартира работа – като че ли се готви за офанзива. Всичко е изчистено, четките подредени, водата в бурканите кристална. При него тоновете са равни, не като при мен. Но технологията всеки самичък си създава. Бешков постоянно ни повтаряше – „ на обич и на изкуство никой не може да те научи. Сам! ”.
Сега, когато чета тези мемоари, се сещам повече за вметките, които правеше в диалога и който бяха по този начин да се каже за „ персонална приложимост ”, а не за „ размислите за изкуството ”. Не че и те не бяха забавни, само че в тях го няма уцелващото право в десетката възприятие за комизъм. Като това:
„ Щяхме да вършим взаимна галерия с Людмил Чехларов и уредникът ни пита какъв афиш да постави. А аз му крещя: „ що се чудиш – един остарял чехъл! СТАРейшински – ЧЕХЛАров ”.
Или друга смешна история, която Асен ми е разказвал. Някъде в средата на 60-те години. Задало се следващото честване то ли на Първи май, то ли на Девети септември и несъмнено – следващият конкурс за афиш. Асен и приятелят му Петър Рашков, надарен художник-график, също решили да вземат участие. Всичко било както си му е редът. В галерията на „ Раковски ” на една маса в центъра седяло журито – художници и един представител на Градския комитет на Партията, към стената се сбутали участниците в състезанието, а байчото разнасял плановете. Постепенно останали единствено пет кандидата за откупка и един от тях бил плакатът на Асен и Пешето. Специалистите от журито показали за любимец точно него, само че индивидът от градския комитет очевидно имал други желания и почнал: „ Ама, вижте какво… прекрасен е, ама… аленото е малко… би трябвало повече червено… ”. Тук към този момент нервите на Пешето не издържали и той скокнал от мястото си: „ Виж какво, другарю, аз върша плакати, а не покривки за президиум! ”. И тръгвайки си, продължавал под нос: „ …червеното му било малко… що не… ”
И един радикално друг спомен лятото на 1970 година. Созопол.
Хората бяха относително малко, времето отлично, едно от най-хубавите ми лета там. Денем ходехме на Харманите или на Царския плаж, а следобяд – на скалите до Базата на художниците. Тогава там беше по-тихо – дамите (Кати на Асен, Жана на Тодор, Катето на Кольо) прибираха децата да спят и към този момент имаше място. Никога не съм обичала плажуването на скали – приличаше ми на твърда каменна скара, върху която ме пекат постепенно – само че този път нямах нищо срещу. Да си в компанията на остроумните, чаровните, безпределно надарени Асен Старейшински, Сашо Сертев, Тодор Цонев, Кольо Гецов, Теньо Кънчев… си беше подарък от ориста. Гвоздеят на следобеда бе някъде към 3-4 часа, когато всичко утихваше. Тогава Асен вадеше неотдавна излязлата, съвсем апокрифна книга на Булгаков „ Майстора и Маргарита ” и започваше да чете на глас. Вече я бях прочела, само че ми беше толкоз хубаво да виждам огрян им лица, да чувам мненията им. Когато един се измореше, различен вземаше книгата… На мен се падна да прочета обичаната си глава: „ Богове, богове мои. Колко тъжна е земята вечер! Колко тайнствени са мъглите над блатата! Който е бродил измежду тези мъгли, който доста е страдал преди гибелта си, който е летял над тази земя, понесъл на гърба си непостижим товар, той го знае. Знае го изтощеният. И той напуща без страдание мъглите на земята… ”
Какъв товар е носел Асен, бил ли е изтощен, бил ли е печален, страдал ли е… Само той си е знаел.
Почина е ненадейно – инфаркт или инсулт – не разбрах, пък и за мен не това е значимо. Важното е, че Асен е един от многото хора в моя живот, отишли си без време. На 55! Можеше още толкоз неща да направи. И светът щеше да бъде по-ярък, по-шарен и по-усмихнат. Поне за тези, които го познаваха.
А каква беше неговата Голгота по този начин и не узнах.
Павлина Делчева-Вежинова
P.S. Използвала съм снимки от персоналния си списък и плакати от блога „ Асен Старейшински “. Не зная от кого е основан, само че му благодаря.
