Мирела Костадинова: Образът на поета Димитър Бояджиев е претворен в църквата на Стрелча
На 12 юли 1911 година към обяд на улица „ Св. Иван Рилски “ в София се чува изстрел. Душата на поета Димитър Бояджиев е на прага на небесните селения…
Преди това той влезнал ненадейно, кимнал безмълвно на брат си и отишъл в стаята си. Заключил вратата от вътрешна страна. Брат му Иван чува гърмежа и счупва прозореца на стаята, с цел да влезе. Вижда го облян в кръв. Поетът е към момента жив, само че е в безсъзнание. До леглото, където е простряно безпомощното му тяло е паднал револвера му. Иван Бояджиев хуква към Александровска болница, с цел да търси доктор Войводов, непосредствен на фамилията. Докато се върнат двамата мъже Димитър Бояджиев към този момент е умрял. Майка му и останалите ù деца са изпаднали в писъци.
Пристигат прокурор и следовател. Прибират като удостоверение две писма – едното е до обичаната жена на поета, а другото - до самия прокурор. В него се вижда, че Димитър Бояджиев не вини никого за гибелта си. Не желае аутопсия. Последното му предпочитание е да бъде заровен по християнски с опело. Известно е, че по това време самоубийците не се опяват от свещенник.
Злокобната новина скоро се разнесла из столицата. В къщата на ул. „ Св. Иван Рилски “ идват писателят Елин Пелин, най-близкият му другар - литературният критик, политик и журналист Димо Кьорчев, художникът Александър Божинов, поетите Трифон Кунев и Пейо Яворов, все негови другари. Макар, че приятелите му са в действителност малко и се броят на пръстите на едната ръка. Виждат го прострелян в гърдите, оцапан с кръв, с увиснали от леглото крайници.
На другия ден по обед погребват Димитър Бояджиев. Според Елин Пелин това станало „ през една лятна юнска по здрач “. Преди да спуснат ковчега му с него се простят близки, другари и познати. Там е и непозната мургава, черноока жена, която плаче. „ Защо направи по този начин, милий? “ – шепне през сълзи опечалената. Тя е учителка по френски език в столична гимназия. Градската мълва споделя, че преди няколко месеца тя и поетът импровизирано се сгодили. Неговият другар Петър Нейков в мемоари написа, че нещастието е станала поради неразрешимо несъгласие – „ дълг към една жена, усеща към друга “. Близките на поета виждали, че постоянно получава писма от жена, които го правели изтерзан, само че той не споделял. Какво се е случило в действителност, с цел да се стигне до този драматичен край? Тайната Димитър Бояджиев отнася във вечността. Но надали в нея е прикрит единствено облик на жена. Вероятно неговата ранима сензитивност е причина да посегне на живота си.
Всъщност мисълта за самоубийство го преследва през целия му живот. Тя прозира призрачно в стихотворението му „ Звуци “, в незавършеното „ Марсилия “, открито в архива му след трагичния край. Привкусът от гибел се усеща и в двете стихотворения – „ Сподавен зов “ и „ Вечерен боязън “. В последните му стихове се вижда, че ориста му е предопределена, още преди да посегне на живота си. Любовта е последната му разтуха и опрощение да живее, само че и тя остава непостижима.
Пред приятеля си Петър Нейков, Бояджиев един път отронил: „ Всичко би било друго, в случай че можех да се откъсна от себе си, от самата си орис. Някакво проклинание тежи върху живота ми. Не зная от къде иде то. Ти ме знаеш от години, няма какво повече да приказвам. Болезнена, неизличима свръхчувствителност. И всичко ме плаши. Зърното пясък е за мене планина, която ме смазва “.
Наричат Димитър Бояджиев „ най-нежният стихотворец в нашата литература “.
Това, което ни е оставил като творчество не е огромно по размер. Но демонстрира поетичния му жанр. Стиховете му са пръснати в сп. „ Летописи “, „ Общо дело “, „ Слънчоглед “ и „ Съвременна мисъл “. Често се подписва под тях като Димитър Ивчов. Под хумориристичните си стихотворения пък поставя псевдонимите Ех и Ех стихотворец. Приживе не издава стихосбирка. Повече от 15 година след гибелта му неговия брат Иван и приятелите му събират най-хубавите му стихове и ги отпечатват в книгоиздателството на Т. Ф. Чипев, предговорът е на Елин Пелин. Няколко години по-късно под редакцията на Владимир Василев в изд. „ Хемус “ е отпечатано друго томче с негови стихотворения. И двете издания са в тираж 2 000 бройки.
Когато човек чете стихотворенията му изпитва възприятие на неизбежност. Или някакво вътрешно опустошаване. Душата на поета е опожарена от обезсърчение. Светът му наподобява недосегаем и запустял. Вярва, че на земята постоянно ще има самотност за тези, които са почтени за нея, тъй като тя избира единствено определени…
От дребното негови фотоси достигнали до нас се виждат кротките му очи замъглени от някаква горест, тънка като паяжина. Голямо намерено чело и продълговато лице, което разкрива душевното му великолепие. Рядка мека брада, мустаци и буйна кестенява къдрева коса. Излъчва въздържаност и сензитивност. Някакво безмълвно страдалчество и безшумно вътрешно горене.
Според Елин Пелин всички оприличавали Димитър Бояджиев на Исус. Бил безмълвен, прочувствен идеалист, с нежно здраве, ухилен и общителен с близките. Заключен е в своите лични прекарвания. Изпитва наслаждение, когато потъне в самотата си.
За неговата осанка Петър Денев в мемоари за поета написа: „ Димитър Бояджиев имаше доста забавно лице – това бе лице на светец. И в този момент, в случай че отидете в църквата на село Стрелча, Пазарджишки окръг, и се изправите пред иконостаса (ако той не е пострадал), мисля, че ще видите доста художествено направен и неземно хубав Св. Йоан Кръстител. Това е същински портрет на Димитър Бояджиев, нарисуван от художника Никола Балтов, родом от същото село, който преди малко беше приключил Рисувалното учебно заведение или беше в последния курс на следването си “.
Димитър Бояджиев не позволява хора до съкровения си свят. Има нещо отшелническо в самата му сетивност. Дори околните му не познават вътрешните му трепети. Само от време на време роднинните му са забелязвали спотаената му тъга, без да осъзнават каква покруса ще се случи. Затворен и неразговорлив, някак откъснат от външното. Когато заприказва е изцяло откровен с индивида против себе си. Имал деликатни маниери, деликатен и угодлив. Рядко се смее. Сякаш някъде в дълбокото обича живота и желае да вкуси от прелестите му, въпреки да има мощни подозрения в него.
Баща му Иван Бояджиев преди да се откри в Пазарджик е обикалял по баирите, с цел да пасе стадото на своя пастрок. После захвърлил гегата и отишъл в Пазарджик, с цел да учи бояджийство при Стефан Хаджитомом, а след това и при хаджи Васил, прочут като добър занаятчия. Сам се научил да чете и написа, скоро научава да събира и изважда цифри. Наричали го „ Европееца “, тъй като имал безукорен външен тип – чист и подреден. Станал съучастник, а след това отваорил и лична работилница, позамогнал се финансово.
През 1879 година се оженва за Екатерина, дребничко, стройно и гиздаво момиче. Тя е на 16 години, а той на 32. Екатерина е внучка на известния в града чорбаджи Ненко Папукчи. Тя била любознателно момиче. Завършила второкласното девическо учебно заведение в Пазарджик като отлична ученичка. Настоятелството на женското благотворително сдружение, основанно от майката на Константин Величков желае да я изпрати да учи в Габровското учебно заведение, само че дядо ù Ненко и майка ù не се съгласили да я изпратят на непознато място. Екатерина посвещава живота си на фамилията и децата. Те били осем на брой. Най-големият е Димитър Бояджиев. Следват Евгения, Елена, която умира като малко дете, Коста, Георги, Елена, Илия. Няколко месеца след гибелта на татко им се родил и Иван.
Семейството живее добре и умерено. Иван Бояджиев заран купувал нужните артикули за дома, изпращал ги по калфата у дома и поръчвал какво да се готви. Обяда му носели в работилницата, която се намирала на центъра на Пазарджик, на чаршийската улица, тъкмо против тогавашния хотел „ Македония “. Не ходел по кафенета и кръчми. След вечеря четял на децата Библията или „ Клетниците “. В работилницата си с едната ръка бъркал боите, а с другата държал книга. Но бавно -лека занаятът му западал. Гражданите предпочитали фабрично боядисаните платове и прежди. Той се тревожел и мислел с какво да се захване. Но гибелта го споходила ненадейно. Паднал в двора на бояджийницата, където простирал преждите и платовете. И въпреки, че бързо го закарват в Александровска болница в София след няколко дни умрял.
Най-голямото дете Димитър трябвало да поеме бащината работа. Той още не е приключил четвърти клас, напуща школото и се хваща за бояджийския поминък. С препечеленото оказва помощ за прехраната на фамилията. Митрето, както го назовават в махалата, от време на време посещава читалище „ Виделина “ и чете периодически списания. Силно се увлича по литературата. Заедно със сестра си Евгения попадат на съветски книги и списания, които са в дома на вуйчо им Борис и вуйна им Тина Доспевска. Те са донесени от художника Станислав Доспевски. Двамата четат и научават съветски език.
Бояджийския поминък не върви и той затваря работилницата. Става писар в градската община. На идната година към този момент превеждал съветските поети – Тютчев, Лермонтов, Надсон. В родния си град научава и френски език. Започнал да написа рецензии за списания и книги. Отпечатват ги в сп. „ Ново време “, което излиза в Пловдив.
Интелигентното момче е видяно от първенците в Пазарджик, измежду които е и Константин Величков. През 1901 година той е поканен в София. Щом идва в столицата постъпва на работа в Бюро по печата при Министерството на външните работи и изповеданията. Тук усъвършенства френския си език. Същевременно става организатор на „ Летописи “ редактирано от Константин Величков, който го поканил персонално. Публикува свои преводи и стихотворения. Сътрудничи и на „ Българан “, само че и на други списания и вестници. Работата му дава опция да стане непосредствен другар с Елин Пелин, Александър Божинов, Трифон Кунев и Пейо Яворов. През деня е държавен чиновник, а вечер заживява като същински стихотворец измежду литературната бохема на София, която се радостни в стилните тогава заведения „ Златен елен “, „ Нова Америка “ и „ България “.
Първите си стихотворения разгласява в сп. „ Общо дело “, писани доста по-рано от публикуването им, евентуално донесени от родния му град. В продължение на три години е част от редакцията на „ Летописи “, организатор на списанието и помощник. Там печата някои от ранните си стихотворения, също преводи.
Може би потокът на дните му щеше да бяга по своите пътища, в случай че едно скимване на тогавашния български консул в Марсилия – Георги Вернаца, който е ученик на цариградския колеж „ Галата сарай “, не му предлага да му стане помощник. Димитър Бояджиев няма даже цялостно приблизително обучение, само че Вернаца показва тъкмо него, тъй като познава чиновническата му почтеност, както и човешките му качества. Бояджиев приема, тъй като по този начин би помагал финансово на фамилията си. Вероятно го е съблазнявала и мисълта да посети страната на Бодлер, Верлен, Рембо, които той обича да чете.
Така през 1907 година младият стихотворец се насочва към френския небесносин бряг. Там е две години. След работа излизал по „ Ла Каньобиер “, с цел да се разхожда или се отправял към гранитния рид на „ Нотър Дам дьо ла Гард “, с цел да съзерцава от там града и лазурната простор на морето. Вечер прекосявал тесните улички към Старото пристанище, с цел да се прибере в квартирата си. Във Франция уголемява литературните си опити. Пише. Чете френски създатели, за които е чувал още в България. Той е откровен другар с Яворов и му написа писма от Марсилия, само че те не са стигнали до нас. Кореспондира и със сестра си Евгения.
В България се връща не изключително благополучен. Дълго мълчал. Облечен е елегентно, косата му прибрана обратно. Лицето му изглеждало посърнало и с бръчки. Изглеждал угрижен и изстрадал повече от всеки път. Никой от старите му другари не го посещавал в квартирата му на ул. „ Св. Иван Рилски “. Това била двуетажна къща с двор към който гледа стаята на поета. В него имало пристройка, където живее хазайката му - вдовица с две деца. Димитър Бояджиев живее на първия етаж в една стая, а майка му, братята и сестрите му са настатени в стаи към улицата. По някое време отново почнал да посещава старите си другари, носел по някой ръкопис. Елин Пелин един път споделил на Александър Божинов: „ Митю Бояджиев не ми се харесва – някакъв любовен червей го гложди, не знам къде ще му излезе краят “. Тогава всеки от тях имал своите любовни терзания. И никой не подозирал даже, че ще се стигне до покруса.
Братът на Димитър Бояджиев споделя в мемоари, че поета доста обичал грозде. На всеки помен майка им раздавала за Бог да елементарни на гробищата. Винаги оставяла и чепка грозде на гроба му – над главата. От семките изникнала лоза. Тя евентуално също е знаела тайната за неговата ранна гибел. А в гробищната тишина лекият ветрец носел неговият стих:
С дълбока деликатност притискам ти ръцете,
целувам пръстите ти – и не знам
дали е диган на земята храм,
където така да любят боговете –
така както аз те любя, о жена,
зарево във мойта тъмнина…
Човекът от дълго време го няма. Поетът е тук. И в късен час човек може да се допре до неговите литературни седефени перли, до неговата префинена лирика - мечтателна, тъжна и въодушевена.
Последвайте Епицентър.БГ към този момент и в!
Преди това той влезнал ненадейно, кимнал безмълвно на брат си и отишъл в стаята си. Заключил вратата от вътрешна страна. Брат му Иван чува гърмежа и счупва прозореца на стаята, с цел да влезе. Вижда го облян в кръв. Поетът е към момента жив, само че е в безсъзнание. До леглото, където е простряно безпомощното му тяло е паднал револвера му. Иван Бояджиев хуква към Александровска болница, с цел да търси доктор Войводов, непосредствен на фамилията. Докато се върнат двамата мъже Димитър Бояджиев към този момент е умрял. Майка му и останалите ù деца са изпаднали в писъци.
Пристигат прокурор и следовател. Прибират като удостоверение две писма – едното е до обичаната жена на поета, а другото - до самия прокурор. В него се вижда, че Димитър Бояджиев не вини никого за гибелта си. Не желае аутопсия. Последното му предпочитание е да бъде заровен по християнски с опело. Известно е, че по това време самоубийците не се опяват от свещенник.
Злокобната новина скоро се разнесла из столицата. В къщата на ул. „ Св. Иван Рилски “ идват писателят Елин Пелин, най-близкият му другар - литературният критик, политик и журналист Димо Кьорчев, художникът Александър Божинов, поетите Трифон Кунев и Пейо Яворов, все негови другари. Макар, че приятелите му са в действителност малко и се броят на пръстите на едната ръка. Виждат го прострелян в гърдите, оцапан с кръв, с увиснали от леглото крайници.
На другия ден по обед погребват Димитър Бояджиев. Според Елин Пелин това станало „ през една лятна юнска по здрач “. Преди да спуснат ковчега му с него се простят близки, другари и познати. Там е и непозната мургава, черноока жена, която плаче. „ Защо направи по този начин, милий? “ – шепне през сълзи опечалената. Тя е учителка по френски език в столична гимназия. Градската мълва споделя, че преди няколко месеца тя и поетът импровизирано се сгодили. Неговият другар Петър Нейков в мемоари написа, че нещастието е станала поради неразрешимо несъгласие – „ дълг към една жена, усеща към друга “. Близките на поета виждали, че постоянно получава писма от жена, които го правели изтерзан, само че той не споделял. Какво се е случило в действителност, с цел да се стигне до този драматичен край? Тайната Димитър Бояджиев отнася във вечността. Но надали в нея е прикрит единствено облик на жена. Вероятно неговата ранима сензитивност е причина да посегне на живота си.
Всъщност мисълта за самоубийство го преследва през целия му живот. Тя прозира призрачно в стихотворението му „ Звуци “, в незавършеното „ Марсилия “, открито в архива му след трагичния край. Привкусът от гибел се усеща и в двете стихотворения – „ Сподавен зов “ и „ Вечерен боязън “. В последните му стихове се вижда, че ориста му е предопределена, още преди да посегне на живота си. Любовта е последната му разтуха и опрощение да живее, само че и тя остава непостижима.
Пред приятеля си Петър Нейков, Бояджиев един път отронил: „ Всичко би било друго, в случай че можех да се откъсна от себе си, от самата си орис. Някакво проклинание тежи върху живота ми. Не зная от къде иде то. Ти ме знаеш от години, няма какво повече да приказвам. Болезнена, неизличима свръхчувствителност. И всичко ме плаши. Зърното пясък е за мене планина, която ме смазва “.
Наричат Димитър Бояджиев „ най-нежният стихотворец в нашата литература “.
Това, което ни е оставил като творчество не е огромно по размер. Но демонстрира поетичния му жанр. Стиховете му са пръснати в сп. „ Летописи “, „ Общо дело “, „ Слънчоглед “ и „ Съвременна мисъл “. Често се подписва под тях като Димитър Ивчов. Под хумориристичните си стихотворения пък поставя псевдонимите Ех и Ех стихотворец. Приживе не издава стихосбирка. Повече от 15 година след гибелта му неговия брат Иван и приятелите му събират най-хубавите му стихове и ги отпечатват в книгоиздателството на Т. Ф. Чипев, предговорът е на Елин Пелин. Няколко години по-късно под редакцията на Владимир Василев в изд. „ Хемус “ е отпечатано друго томче с негови стихотворения. И двете издания са в тираж 2 000 бройки.
Когато човек чете стихотворенията му изпитва възприятие на неизбежност. Или някакво вътрешно опустошаване. Душата на поета е опожарена от обезсърчение. Светът му наподобява недосегаем и запустял. Вярва, че на земята постоянно ще има самотност за тези, които са почтени за нея, тъй като тя избира единствено определени…
От дребното негови фотоси достигнали до нас се виждат кротките му очи замъглени от някаква горест, тънка като паяжина. Голямо намерено чело и продълговато лице, което разкрива душевното му великолепие. Рядка мека брада, мустаци и буйна кестенява къдрева коса. Излъчва въздържаност и сензитивност. Някакво безмълвно страдалчество и безшумно вътрешно горене.
Според Елин Пелин всички оприличавали Димитър Бояджиев на Исус. Бил безмълвен, прочувствен идеалист, с нежно здраве, ухилен и общителен с близките. Заключен е в своите лични прекарвания. Изпитва наслаждение, когато потъне в самотата си.
За неговата осанка Петър Денев в мемоари за поета написа: „ Димитър Бояджиев имаше доста забавно лице – това бе лице на светец. И в този момент, в случай че отидете в църквата на село Стрелча, Пазарджишки окръг, и се изправите пред иконостаса (ако той не е пострадал), мисля, че ще видите доста художествено направен и неземно хубав Св. Йоан Кръстител. Това е същински портрет на Димитър Бояджиев, нарисуван от художника Никола Балтов, родом от същото село, който преди малко беше приключил Рисувалното учебно заведение или беше в последния курс на следването си “.
Димитър Бояджиев не позволява хора до съкровения си свят. Има нещо отшелническо в самата му сетивност. Дори околните му не познават вътрешните му трепети. Само от време на време роднинните му са забелязвали спотаената му тъга, без да осъзнават каква покруса ще се случи. Затворен и неразговорлив, някак откъснат от външното. Когато заприказва е изцяло откровен с индивида против себе си. Имал деликатни маниери, деликатен и угодлив. Рядко се смее. Сякаш някъде в дълбокото обича живота и желае да вкуси от прелестите му, въпреки да има мощни подозрения в него.
Баща му Иван Бояджиев преди да се откри в Пазарджик е обикалял по баирите, с цел да пасе стадото на своя пастрок. После захвърлил гегата и отишъл в Пазарджик, с цел да учи бояджийство при Стефан Хаджитомом, а след това и при хаджи Васил, прочут като добър занаятчия. Сам се научил да чете и написа, скоро научава да събира и изважда цифри. Наричали го „ Европееца “, тъй като имал безукорен външен тип – чист и подреден. Станал съучастник, а след това отваорил и лична работилница, позамогнал се финансово.
През 1879 година се оженва за Екатерина, дребничко, стройно и гиздаво момиче. Тя е на 16 години, а той на 32. Екатерина е внучка на известния в града чорбаджи Ненко Папукчи. Тя била любознателно момиче. Завършила второкласното девическо учебно заведение в Пазарджик като отлична ученичка. Настоятелството на женското благотворително сдружение, основанно от майката на Константин Величков желае да я изпрати да учи в Габровското учебно заведение, само че дядо ù Ненко и майка ù не се съгласили да я изпратят на непознато място. Екатерина посвещава живота си на фамилията и децата. Те били осем на брой. Най-големият е Димитър Бояджиев. Следват Евгения, Елена, която умира като малко дете, Коста, Георги, Елена, Илия. Няколко месеца след гибелта на татко им се родил и Иван.
Семейството живее добре и умерено. Иван Бояджиев заран купувал нужните артикули за дома, изпращал ги по калфата у дома и поръчвал какво да се готви. Обяда му носели в работилницата, която се намирала на центъра на Пазарджик, на чаршийската улица, тъкмо против тогавашния хотел „ Македония “. Не ходел по кафенета и кръчми. След вечеря четял на децата Библията или „ Клетниците “. В работилницата си с едната ръка бъркал боите, а с другата държал книга. Но бавно -лека занаятът му западал. Гражданите предпочитали фабрично боядисаните платове и прежди. Той се тревожел и мислел с какво да се захване. Но гибелта го споходила ненадейно. Паднал в двора на бояджийницата, където простирал преждите и платовете. И въпреки, че бързо го закарват в Александровска болница в София след няколко дни умрял.
Най-голямото дете Димитър трябвало да поеме бащината работа. Той още не е приключил четвърти клас, напуща школото и се хваща за бояджийския поминък. С препечеленото оказва помощ за прехраната на фамилията. Митрето, както го назовават в махалата, от време на време посещава читалище „ Виделина “ и чете периодически списания. Силно се увлича по литературата. Заедно със сестра си Евгения попадат на съветски книги и списания, които са в дома на вуйчо им Борис и вуйна им Тина Доспевска. Те са донесени от художника Станислав Доспевски. Двамата четат и научават съветски език.
Бояджийския поминък не върви и той затваря работилницата. Става писар в градската община. На идната година към този момент превеждал съветските поети – Тютчев, Лермонтов, Надсон. В родния си град научава и френски език. Започнал да написа рецензии за списания и книги. Отпечатват ги в сп. „ Ново време “, което излиза в Пловдив.
Интелигентното момче е видяно от първенците в Пазарджик, измежду които е и Константин Величков. През 1901 година той е поканен в София. Щом идва в столицата постъпва на работа в Бюро по печата при Министерството на външните работи и изповеданията. Тук усъвършенства френския си език. Същевременно става организатор на „ Летописи “ редактирано от Константин Величков, който го поканил персонално. Публикува свои преводи и стихотворения. Сътрудничи и на „ Българан “, само че и на други списания и вестници. Работата му дава опция да стане непосредствен другар с Елин Пелин, Александър Божинов, Трифон Кунев и Пейо Яворов. През деня е държавен чиновник, а вечер заживява като същински стихотворец измежду литературната бохема на София, която се радостни в стилните тогава заведения „ Златен елен “, „ Нова Америка “ и „ България “.
Първите си стихотворения разгласява в сп. „ Общо дело “, писани доста по-рано от публикуването им, евентуално донесени от родния му град. В продължение на три години е част от редакцията на „ Летописи “, организатор на списанието и помощник. Там печата някои от ранните си стихотворения, също преводи.
Може би потокът на дните му щеше да бяга по своите пътища, в случай че едно скимване на тогавашния български консул в Марсилия – Георги Вернаца, който е ученик на цариградския колеж „ Галата сарай “, не му предлага да му стане помощник. Димитър Бояджиев няма даже цялостно приблизително обучение, само че Вернаца показва тъкмо него, тъй като познава чиновническата му почтеност, както и човешките му качества. Бояджиев приема, тъй като по този начин би помагал финансово на фамилията си. Вероятно го е съблазнявала и мисълта да посети страната на Бодлер, Верлен, Рембо, които той обича да чете.
Така през 1907 година младият стихотворец се насочва към френския небесносин бряг. Там е две години. След работа излизал по „ Ла Каньобиер “, с цел да се разхожда или се отправял към гранитния рид на „ Нотър Дам дьо ла Гард “, с цел да съзерцава от там града и лазурната простор на морето. Вечер прекосявал тесните улички към Старото пристанище, с цел да се прибере в квартирата си. Във Франция уголемява литературните си опити. Пише. Чете френски създатели, за които е чувал още в България. Той е откровен другар с Яворов и му написа писма от Марсилия, само че те не са стигнали до нас. Кореспондира и със сестра си Евгения.
В България се връща не изключително благополучен. Дълго мълчал. Облечен е елегентно, косата му прибрана обратно. Лицето му изглеждало посърнало и с бръчки. Изглеждал угрижен и изстрадал повече от всеки път. Никой от старите му другари не го посещавал в квартирата му на ул. „ Св. Иван Рилски “. Това била двуетажна къща с двор към който гледа стаята на поета. В него имало пристройка, където живее хазайката му - вдовица с две деца. Димитър Бояджиев живее на първия етаж в една стая, а майка му, братята и сестрите му са настатени в стаи към улицата. По някое време отново почнал да посещава старите си другари, носел по някой ръкопис. Елин Пелин един път споделил на Александър Божинов: „ Митю Бояджиев не ми се харесва – някакъв любовен червей го гложди, не знам къде ще му излезе краят “. Тогава всеки от тях имал своите любовни терзания. И никой не подозирал даже, че ще се стигне до покруса.
Братът на Димитър Бояджиев споделя в мемоари, че поета доста обичал грозде. На всеки помен майка им раздавала за Бог да елементарни на гробищата. Винаги оставяла и чепка грозде на гроба му – над главата. От семките изникнала лоза. Тя евентуално също е знаела тайната за неговата ранна гибел. А в гробищната тишина лекият ветрец носел неговият стих:
С дълбока деликатност притискам ти ръцете,
целувам пръстите ти – и не знам
дали е диган на земята храм,
където така да любят боговете –
така както аз те любя, о жена,
зарево във мойта тъмнина…
Човекът от дълго време го няма. Поетът е тук. И в късен час човек може да се допре до неговите литературни седефени перли, до неговата префинена лирика - мечтателна, тъжна и въодушевена.
Последвайте Епицентър.БГ към този момент и в!
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ