За баснята за Русия и вероломната Европа и частичното освобождение на България
На 04 март 2023 година, господин Петко Симеонов - достопочтен деец на демократичното придвижване в България, написа нещо което макар възпитания си тип и неналичието на всевъзможни конфронтационни моменти в него, незабавно беше " вдигнато на рога " от дежурните " рецитатори " в обществените мрежи:
" Вчера за Освободителната война имаше и странни гласове.
По този мотив ще отбележа, че войната е била невъзможна, в случай че не е имала поддръжката на публичното мнение освен в Русия, а и в Европа. И освен публичното мнение, а и дипломатическото единодушие на тогавашните Сили - Англия, Австрия, Франция, Германия и към момента далечните Съединени американски щати. Русия, по собствен фасон, извършва една общоевропейска задача. Затова Берлинският конгрес след това, въпреки и да трансформира границите от примирието, удостоверява: България съществува като страна в Европа! "
Както загатнах нагоре, незабавно се откри кой да опонира. Светкавично се намеси някакъв " биологичен бот ", самонарекъл се Иво Христов. Това сигурно не е професор Иво Христов, който стана необятно прочут с преброяването на дебилите в България. Не е и оня Иво Христов, който беше на висока позиция в администрацията на президента Радев, а в този момент е народен представител в Европейския парламент. Просто Иво Христов, който написа нещо&
" Не мисля. Това пасивно единодушие е въплъщение на политическото равнодушие на Европа към българския въпрос. Има публично недоволство след Априлското въстание в столиците, само че нищо повече. В други години Европа уверено брани османските ползи против Русия. През 1877 към този момент се свени да го прави, няма решителност да води война с Русия. Уви, на Берлинския конгрес още веднъж демонстрира отношението си ".
Появата на мнения във Facebook никога не може да бъде мотив за писане на научни студии или на дълги публицистични творби, само че казусът е незабравим с това, че в няколко реда бяха систематизирани ослепително агитпропските клишета от 60-те и 70-те години на предишния век за " положителната Русия " и " неприятната Европа ", които явно са в употреба и през днешния ден. От написаното блика такава ведра религия в неналичието на всякаква обща просвета у читателите, че едно-две неща в действителност би трябвало да се кажат.
Първо, Европа въобще не е била безразлична нито към Априлското въстание нито към българския въпрос. То е вдигнато тъкмо с цел да се обърне внимание на всички велики сили към ситуацията на българите и най-много да покаже несъгласието на българите да бъдат част от Отоманската империя. Такъв е проектът от Гюргево и той е изпълнен много точно, въпреки и по друг метод в обособените революционни окръзи.
Умишлено не влизам в детайлности, тъй като някой може да ме упрекна в " исторически ревизионизъм ", само че прави усещане, че в окръзите където са били " по-информираните " за геополитическата обстановка апостоли, като Стефан Стамболов и Стоян Заимов, бойните дейности не са толкоз интензивни. Там е било наблегнато на политическия резултат, който в последна сметка е бил реализиран.
Отделен въпрос е, че Драган Цанков и Марко Балабанов обикалят всички европейски столици с задача да разяснят станалото по време на Априлското въстание. Те също се оправят с задачата си чудесно. Хората с които се срещат - и на най-високо ниво и измежду поданството, напълно не гледат апатично на българския проблем.
Априлското въстание изиграва голяма роля за психическата подготовка на Руско-турската война от 1877-1878 година, а от там и за дипломатическата й подготовка, като основният резултат е, че всички Велики сили схващат, че status-quo-то не може да бъде непокътнато.
Разбира се Великите сили се пробват да решат казуса, без да се стига до война и оферират решение по времена Константинополската посланическа конференция. То наподобява задоволително за всички - за Отоманската империя би трябвало да е задоволително, тъй като се основават два самостоятелни вилаета, които въпреки всичко остават под сюзеренитета на Султана. Те не са княжества по сходство на Дунавските княжества или на Сърбия до 1878 година, те са просто два самостоятелни вилаета.
За българите е решенията на Константинополската конференция са допустими, тъй като картата от Константинопол дава отговор почти на границите на българското землище. Що се отнася до " външния й силует ", Тя даже е по-добра от границите на Екзархията, тъй като съгласно Фермана от 27 февруари 1870 година, черноморският бряг не е в рамките на Българската Екзархия, нито пък град Пловдив, от който екзархийска е единствено махалата Света Богородица. Бачковският манастир и Станимака (Асеновград) към този момент пък напълно са си под контрола на Константинополската Патриаршия.
За Русия и за Австро-Унгария решенията на Константинополската конференция са допустими, тъй като геополитическите им упоритости са почетени - България е разграничена на два вилаета по меридиан - Западна и Източна, което дава отговор навръх нуждата и на двете страни да имат по един плацдарм на Балканите, отвъд Дунава.
Много забавен въпрос е по какъв начин щяха да се развият събитията, в случай че решенията на Цариградската посланическа конференция бяха влезнали в действие и се бяха основали Търновска и Софийска България. Как щеше да се развие по-нататъшното търсене на политическа независимост и на държавна самостоятелност на българите? Щяха ли да се раздалечат една от друга Източна и Западна България под въздействието на геополитическите си " ментори "? (Тук биха били вероятни всевъзможни сюжети, включително и на религиозно разграничение - униатството в Западна България несъмнено щеше да набере скорост, а православието щеше " да раздава правораздаване " в Източна България). Щеше ли да има Съединение и в случай че да - по кое време?
Всички тези въпроси са прелестна основа за всевъзможни разработки по различна история и за художествени спекулации, само че както знаем, нещата се развиват по различен метод.
Англия е удовлетворена от Константинополските оферти, тъй като нито един от двата самостоятелни български вилаета няма изход на Бяло море. Така нито Русия, нито Австро-Унгария получават плацдарми за интервенция в средиземноморската политика. Това изцяло задоволява съображенията на Англия, що се отнася до сигурността на британските ползи в Източното Средиземноморие.
Тук би трябвало дебело да се подчертае, че средностатистическият българин е " зареден " с комплект от клишета за британската политика по отношение на България. Сума сумарум те се свеждат до това, че тъй като България била надали не " съветско протеже " и по тази причина Британската империя, бидейки враждебна към Русия, е била надлежно с неприятно отношение и към България.
Този тезис страда от доста недостатъци, всичките разследване от неведение и от едностранчивата обработка, на която беше подложено съзнанието на целокупното население в интервала 1944 - 1989-та година, че и отвън този времеви период.
На първо място, единственото непрекъснато в английската политика не е враждебността към една или друга страна, пък била това и Русия. Британската външна политика има един-единствен дирек, по който политическите сили в страната са единомислещи. Това е мнението, че не трябва да се позволява в континентална Европа някой да господства. Британската политика постулира, че Лондон би трябвало да се опълчва на всяка мощ, която се пробва да откри (да не приказваме, когато действително установява) доминация и надзор над целия европейски континент. Няма значение кой се пробва да господства над Европа - щом е тръгнал в тази посока, значи към този момент има Британия за зложелател.
По всички други въпроси, разнообразни държавни управления в Обединеното кралство са застъпвали даже противоположни политики. Точно подобен е казусът с отношението към България. Отношението на Бенджамин Дизраели, първи граф на Бийкънсфийлд към България е отрицателно. Той счита, че бъдещата българска страна ще е съветски плацдарм на Балканите, от който Русия ще гледа към Проливите и към Средиземно море. Затова и той следва политика на ограничение на територията на българската страна, в това число и поддържа тезиса за Стара планина като южна граница на Княжество България. Такава е почти и политиката на Консервативната партия като цяло.
Точно противоположна е политиката на идеолога и водач на Либералната партия - Уилям Юарт Гладстон. Любопитен факт е, че той е министър-председател от 1868-1874 година. С рухването на държавното управление (това е първият му кабинет) той взема решение, че политическата му кариера е завършила, тъй като съгласно думите му " нито един министър председател не е направил нищо значително след 60 годишна възраст ". В началото на 1875 година, той в действителност се отхвърля от водачеството в Либералната партия. Но тъкмо Априлското въстание през 1876 година, безусловно го връща в огромната политика. Той взе участие в гневна акция против действията на управляващите в Отоманската империя по време на Априлското въстание, като по този метод нанася и тежък удар на консерваторите и персонално на Дизраели. Издава специфична листовка в отбрана на българите и формулира предлагането за автономност на България и на Босна и Херцеговина.
Гладстон никога не е във екстаз от съветските аспирации, нито пък ги подценява, само че той просто има " друга позиция ". Гладстон счита, че колкото по-голяма е българската страна, толкоз по-бързо ще се еманципира от съветското въздействие. Тази политика на Гладстон има директно отражение върху ориста на Съединението. Второто държавно управление на Уилям Гладстон работи от 1880 до месец юни 1885 година. То е наследено от краткотрайното държавно управление на лорд Солсбъри, само че то ръководи единствено до януари 1886 година, когато с помощта на поддръжката на ирландските депутати в Парламента, Гладстон сформира третия си кабинет.
Действително, самият акт на Съединението става тъкмо в късия интервал, когато Гладстон не ръководи, само че никой не трябва да се съмнява в голямото въздействие на неговата тактика във външната политика. През септември 1885 година, Гладстон поддържа персонално Съединението напълно и без условия - той даже предизвестява управниците на прилежащите страни да не препятстват на обединяването на Княжеството и на Източна Румелия. Сърбите не го послушват, само че по-важното е че Султанът се преценява с мнението му. А и от самото начало на подготовката на Съединението, както и на договарянията след него с Високата врата, Гладстон е министър-председател на Англия.
Несъмнено от покровителите на България в Европа след Априлското въстание, Уилям Гладстон е най-високопоставената в от политическа позиция персона. Днес несъмнено няма малко по-голям град в България където да няма улица на негово име (като и на Царя Освободител), само че малко хора си дават сметка, за какво е по този начин. През пролетта на 1877 година, той внася 10 резолюции за автономията на България в Камарата на общините. Това евентуално европомразците също ще отнесат към " апатията " и " безразличието " на Европа, в частност на английското общество...
Впрочем, след това, когато в България се вкарва " Режимът на пълномощията " (юли 1881 - декември 1883) и Търновската конституция е суспендирана, тъкмо Гладстон е индивидът, който се изрича в отбрана на възобновяване на конституционния ред и пази тезата, че българите са способни на демократично ръководство.
Не по-малко забавна е ролята на Германия. У нас с незаконно неуважение се отнасяме към от дълго време потвърдени исторически обстоятелства, които би трябвало да ни дадат опция да забележим българското Освобождение като резултат на малко по-друга историческа композиция. Тези обстоятелства са изяснени в големи детайлности от учен Константин Косев в неведнъж преиздаваната му книга " Бисмарк, Източният въпрос и българското освобождение1856 - 1878 ". Става дума за напълно научен труд, който не е поставян под подозрение от формалната историография, само че е усърдно подминаван от всички създатели на учебници за междинното учебно заведение и от (почти) всички преподаватели в него. Книгата е 584 страници в последното си издание от 2019 година и надали е учестно да я разказвам отново тук, само че ще се базира на нея по отношение на тезата за отношението на Германия към Балканите и България в частност.
Известно е, че през 1870 година Прусия разгромява Франция на Наполеон Трети по време на Френско-Пруската война и в Огледалната зала във Версай е оповестено основаването на Германската империя или на Втория Райх с опрощение. Тогава проектант на немската политика е Ото декор Бисмарк, " Железният канцлер ", който евентуално е било по-правилно да нарекат " гениалния канцлер ".
За Бисмарк (от негова гледна точка) е било належащо да нанесе още едно военно проваляне на Франция, с цел да подсигурява " за безконечни времена " интегритета на Германската империя. За задачата му е бил необходим сигурен гръб, а в тила му по това време обитават Русия и Австро-Унгария. Бисмарк взима изключително съществени ограничения - основава съюз на тримата императори - на Германия, Русия и Австро-Унгария, само че това не му е задоволително. Той им няма задоволително доверие и желае и Русия и Австро-Унгария да са оптимално заети с някакви техни каузи, с цел да му оставят независимост на деяние против Франция. Тук той е безусловно прав, тъй като Русия бъка от франкофили, сред които изключително се откроява дългогодишния канцлер Горчаков. (Този същият, който съгласно ботев " раздава коливо за Бог да елементарни славяните "...).
Геният на Бисмарк стига до извода, че е най-добре Русия и Австро-Унгария да бъдат забъркани на Балканите - мястото от където един път влезеш ли, изплъзване няма. Академик Косев е потвърдил извънредно аргументирано, че до 1870 година, Русия е извънредно резервирана към нови опити на юг от Дунава - най-общо казано, боят изяден през Кримската война от обединението на Англия, Франция, Сардинското кралство и несъмнено Отоманската империя, напълно не е бил пропуснат.
Отделен въпрос е, че Русия си има големи вътрешни проблеми - малко преди Френско-пруската война, Император Александър Втори е станал " Царят - Освободител ", премахвайки крепостното право. Да кажем, че това е бил същински обществен прелом в Русия ще е малко. Освен това, Александър Втори подхваща просветителна и правосъдна промяна, страната е обърната нагледно казано с " хастара нагоре " и на Царят - самовластник никак не му се желае да повтаря отрицателния опит на Николай Първи, за който се твърди, че се е самоубил поради резултатите от Кримската война.
Бисмарк обаче желае и Австро-Унгария и Русия да бъдат заети освен с вътрешните си проблеми, а и с външни такива. Така той основава цяла тактика за въвличането им в " Източния въпрос ". Трябва да признаем, че тази тактика се оказва сполучлива, що се отнася до въвличането на двете империи в баталиите на Балканите, другояче Бисмарк не съумява да стигне до по този начин мечтаната втора война против Франция с обезпечен сигурен гръб. Но другояче, Виена и Санкт Петербург сполучливо са забъркани в борба с Отоманската империя и това ще има в някакъв смисъл и съдбовни последствия за тях след към 44 години.
Австро-Унгария е забъркана в битките на християнското население в Босна и Херцеговина, за която й е внушено, че би могла да придобие. След борбата при Садова, в която Прусия разрушава Хабсбургската империя, във Виена схващат, че немското обединяване ще стане без австрийско присъединяване. Тук става дума и за изключването на Хабсбургската династия от немското обединяване и за желанието на Бисмарк, да сплоти под скиптъра на пруския крал на първо място протестантските немски страни. Дори и католическа Бавария е включена след това в Германската империя с известни запаси. Съответно, в реда на нещата е откакто на някого е отнета някаква вероятност, да му се предложи друга. И на Австро-Унгария елегантно е внушена концепцията да се разшири на юг, вероятно и към топло море, т.е. към Адриатика и към Солун. Австро-Унгария е задоволително многонационална империя, ще откри място и за южните славяни, даже и когато те са мюсюлмани, какъвто е случая с огромна част от популацията в Босна.
Австро-Унгария възприема това подстрекателство и доста скоро прословутия немски " дранг нах остен " - " напън на изток " се трансформира в " напън на югоизток ". Тук австро-унгарските упоритости, ще се сблъскат с упоритостите на младия и извънредно нападателен сръбски шовинизъм и това също ще донесе злощастие на света.
Така или другояче потвърдено е, че прословутото Херцеговинско въстание е финансирано с немски средства. Не с австро-унгарски, а с немски. Става дума за същото Херцеговинско въстание, провокирало такива безредици измежду героите на " Под игото ", които тръпнат да узнаят, " какъв брой зелки е отрязал Любобратич " и съпоставят написаното във вестниците " Клио " и " Век ".
Русия пък е вкарана в българската драма. Впрочем, отново без да изпадаме в исторически ревизионизъм и без каквито и да са откривателски искания е добре да се означи, че в написаната от Захари Стоянов биография на Христо Ботев са приведени точните данни от разписките от разнообразни български общини (естествено - отвън Отоманската империя), които са дарили пари за идеята на Гюргевския комитет. Не можем да твърдим, че българите отвън Отоманската империя постоянно са били подготвени да развържат кесията си за революционни потребности. Вярно е по-скоро противоположното и това го изпитва на гърба си Христо Ботев в връзките си с одеските българи. Но забавно е, че за основания ad-hoc Гюргевски комитет внезапно всички стават съмнително великодушни.
Аз тук бих оставил читателя самичък да се запознае с данните от книгата на Захари Стоянов, само че бих цитирал заключението му, че начинанието на Гюргевския комитет, най-малко в началото е било доста добре финансирано. Това може да породи всевъзможни спекулации, само че аз ще се въздържа от такива. Само ще посоча, че в случай че е имало " външна държавна помощ ", от който и да е, не е било толкоз мъчно, тя да бъде " препрана " през българските общини.
Впрочем, през 1876 година, Германия е основният подбудител на Сърбия, тласкайки я да разгласи война на Султана. Германските вестници безусловно прекаляват, възхвалявайки до небесата качествата на сръбската армия и обяснявайки с каква лекост тя ще разбие Султановите низами и редифи. Сърбия фактически афишира война на Отоманската империя, само че прогнозите на немските вестници не се сбъдват. Известният ни Осман Паша се популяризира като военачалник още тогава, а на Русия и на Австро-Унгария се постанова да интервенират дипломатически дружно, с цел да спасят Сърбия от цялостен погром.
Германските вестници сякаш не са познали, само че в действителност тактиката на Бисмарк се извършва ослепително - Русия и Австро-Унгария към този момент са нагазили до колени в балканското тресавище. На края ще се стигне и до мъдрите решения, на Константинополската конференция, с които Русия и Австро-Унгария са изцяло обвързани с българските и херцеговинските каузи.
Така че Германия освен че не е " апатична " и " пасивно безразлична " към българските каузи. Напротив, Германия и в частност Бисмарк са съществени " играчи ", когато става дума за етапа на Източния въпрос след 1870 година. Бисмарк целеустремено тласка Русия към българските земи. Това наподобява е било прозряно в един миг и от Мидхат паша, само че относително късно.
Академик Косев разгласява в обособена брошура една изключителна находка - писмо от Мидхад паша до Бисмарк, с което той безусловно моли " Железния канцлер " да се съжали над Отоманската империя. (Последното издание на книгата е на издателство " Захарий Стоянов " от 2015 година под заглавие " Мидхат паша моли Бисмарк за прошка ". По-старото издание на академичното издателство " Марин Дринов " е от 2008 година и е със заглавие " Послание на Мидхат паша до Бисмарк от януари 1877 година " ).
Разбира се, би било наивно да търсим в Бисмарковата политика някакви благосклонности към българите като претекст за деяние. Друг е въпросът, че той никога не е и неприятелски към България, както и че само неговата персонална интервенция по време на Берлинския конгрес, довежда до включването на Варна в рамките на Княжество България. Бисмарк поддържа българското избавление като интервенция, която води към тежки съветски задължения на Балканите - гаранция за сигурния му гръб при положение на подготвяната от него нова война с Франция. Тук няма никакви страсти или идеологически подкладки. Ото декор Бисмарк не е президентът Удроу Уилсън, с цел да подчинява политиката си на други правила, с изключение на на " реал политиката ". Но той никога не е апатичен към българския въпрос, а обществеността в Германия също следи балканските каузи от близо.
Някой би могъл да ни подсети за приписваната на Бисмарк имитация, че " поради овцекрадците от Долния Дунав не бих дал живота и на един померански гренадир ". Точността на приписваната на Бисмарк неуважителна имитация към българите (а също по този начин и към сърби и румънци) предстои на спомагателна инспекция и като текст и като подтекст, само че в действителност тя не опонира въобще на политиката на " Железния канцлер ". Бисмарк стяга войските си за последната и решителна война с Франция и няма никакво желание въобще да изпраща който и да било на Балканите, да не приказваме да дава там жертви. Към Балканите той е упътил, освен това много сполучливо Австро-Унгария и Русия.
Цялата голяма полемика в Европа и нейното дипломатическо отражение на масата на договарянията в Константинопол, напълно не приказват за политическо равнодушие. Напротив - те приказват за желание да се сътвори ново състояние на нещата.
Решенията на Константинополската конференция са провалени извънредно и най-много от неправилната преценка на турската страна - на Султана, на подтикващия го " да чини дебелоглав на цяла Европа " Мидхат паша и на младотурските настроения, които по това време стартират за първи път да избуяват и да излизат на повърхността. Внушенията, че Мидхат паша и Султанът били подстрекавани от британския дипломат Елиот са искрено нелогични. Великите сили са се събрали в лицето на посланиците си в Константинопол, с цел да предотвратят боен спор. Те са били подготвени да дадат автономност на българите и тъкмо по този начин става и след Руско-турската война. Султанът и Мидхат паша не съумяват да схванат, че в Европа има единодушие по въпроса за автономията. След Берлинския конгрес в Цариград може и да са мислели, че са съумели да си запазят малко повече територии, най-много Македония, само че действително Княжеството и Източна Румелия са към този момент с доста по-висока автономност. Те не са към този момент вилаети, а Княжеството е изцяло " изпуснато " от позиция на Високата врата. Това надали може да се преглежда като триумф.
Бламирането на конференцията на Великите сили с приемането на Отоманската конституция, към този момент е мотив за война за Русия и задоволителен претекст за останалите европейски страни да оставят Високата врата да се оправя сама.
Но и тук европейските страни не остават " пасивни " и " апатични " - в противен случай, войната има своята дипломатическа подготовка, основният резултат от което е решението, че границата на бъдещата българска страна ще минава по Стара планина. Русия е изцяло съгласна с този вид, тъй като той подсигурява неутралитета на Англия и това е завършено в секретното съглашение, известно като " спогодбата Дерби - Шувалов ".
Твърди се, че граф Игнатиев не е бил информиран за това съглашение. Иначе надали би вложил такова усърдие при очертаването на границите на Сан Стефанска България. Тезата, че с подписването на Сан Стефанския предварителен кротичък контракт, Русия си основава един знак, който да приканва българите към безконечна благодарност има право на битие. Тя по принцип е рационална и почива на съществени съображения. Тази сериозна догадка обаче предстои на инспекция - би трябвало дефинитивно да се откри, дали граф Николай Игнатиев в действителност е знаел за " спогодбата Дерби - Шувалов ".
Има инструкции в посока на това, че амбициозният посланик граф Игнатиев в огромна степен е импровизирал, а от Санкт Петербург просто са го оставили самичък да се провали. За разлика от Шувалов, граф Иганатиев е славянофил и е било елементарно да падне в такава клопка. Документирано е, че когато се завръща в Русия, граф Игнатиев е посрещнат не като победител - триумфатор, а меко казано хладно. Канцлерът Горчаков му " предлага " самичък да " пробута " своя предварителен контракт на Великите сили. Граф Игнатиев естествено претърпява зрелищен неуспех. Впрочем, заслужава да се цитира оценката на граф Шувалов за Сан Стефанския контракт, направена през месец май 1878 година в Лондон: " акт на най-голямата нелепост, сторена от нас до момента ".
Дали е споделил тъкмо това, също предстои на доизясняване, само че подписаната от граф Павел Шувалов конвенция с британския външен министър лорд Солсбъри на 30 май 1878 година не предстои на друга оценка, като се изключи че формалната съветска дипломация, в най-овластената си част, прецизно се е придържала към предварителните си сделки с европейските страни. Европа е дала мандат на Русия да води война за самостоятелна България и в Лондон съветската дипломация се съгласява на формулата Княжество България плюс Източна Румелия, две седмици преди Берлинския конгрес.
Ако на Константинополската посланическа конференция, България е разграничена на Източен и Западен самостоятелен вилает по меридиан, то в Лондон, а след това в Берлин, дележът ще бъде по паралел на Северна и Южна. Първият дележ е бил сред Австро-Унгария и Русия, вторият към този момент е сред Англия и Русия.
С Австро-Унгария също има предварителна спогодба, дори няколко. Първата е Райхщатската спогодба от 26 юни / 8 юли 1876 година, подписана с персоналното присъединяване на императорите Франц Йосиф и Александър Втори. Асистират им външният министър Дюла Андраши и канцлерът Горчаков. С нея Русия категорично поема уговорката да не основава независима " славянска или друга страна ". Конвенцията предопределя и ограничавания размер на бъдещата българска страна.
Решенията заложени в Райхщатската спогодба са доказани от Будапещенската спогодба от 17 март 1877 година, която е подписана скрито на 3 / 15 януари 1877 година, малко преди края на Константинополската посланическа конференция. Конвенцията е загадка, само че Русия съблюдава решенията й прецизно. Тоест, съгласно Будапещенската спогодба, войната може да приключи в най-хубавия случай със основаването на някаква самостоятелна групировка, като и става. Райхщатската и Будапещенската конвенции, по които Русия е страна, са измежду главните правни учредения за преразглежадането на така и така прелиминарния Сан Стефански контракт.
В умозаключение би трябвало да се кажат две неща. Първото е, че Европа не е била нито безразлична, нито апатично във връзка с българския въпрос. Европа въобще не е била срещу автономията на България, нито срещу отбраната на правата на българите в самата Отоманска империя. Европейската дипломация в действителност е извънредно дейна, изключително след Априлското въстание, което изиграва ролята си. Разбира се, другите европейски страни имат разнообразни ползи, само че никоя от тях не е срещу основаването на ново " status quo ", което изключва приемането на Мидхат пашовото двуличие - " Империята към този момент има конституция и няма потребност от никакви други гаранции за правата на българите ".
Второто, което произтича от горното е, че Русия води Руско-турската война от 1877-1878 година, след цялостно координиране с Австро-Унгария и Англия. Нещо повече, позициите на тези три велики сили непрекъснато се подлагат на " фина конфигурация " в хода на събитията.
Несъмнено не трябва да се отхвърля голямата роя на Император Александър Втори. След като освобождава руснаците от крепостното право, той е заставен от развиването на събитията да изиграе основна роля и в частичното освобождение на българите и в основаването на българска страна, въпреки и лимитирана. Има учредения да считаме, че Александър Втори е разглеждал България и като някакъв опит, от който да прави заключения за по-нататъшното развиване на промените му в Русия. Либералният темперамент на плана за Конституция, квалифициран от комисията на съветския правист Лукиянов, назначена и следена персонално от императора, приказва тъкмо в тази посока. За страдание, убийството на Александър Втори от терористи, поставя завършек на " опита " в Русия и се отразява извънредно неподходящо и на България, само че това е друга тематика.
Трябва обаче да сме наясно, че макар в действителност положителните планове персонално ва Александър Втори, той работи напълно по формулата, че " политиката е изкуство на вероятното " и не подхваща никакви дейности, които биха провокирали отрицателна реакция у останалите европейски велики сили.
От своя страна, останалите Велики сили дават карт бланш и по този начин да се каже " мандат " на Русия, да накаже Отоманската империя поради подигравката с тях на Констатинополската посланическа конференция. Разбира се, някои от великите сили се възползват по най-хубав метод от обстановката - Австро-Унгария приготвя окупацията на Босна и Херцеговина и Новопазарския санджак; Англия получава остров Кипър и се укрепява крепко в Източното Средиземноморие; Франция се снабдява с Тунис. Германия пък следва своите стратегически ползи, свързани с ангажирането на Русия и Австро-Унгария на Балканския полуостров.
Така че, тезата за спор сред Русия и " вероломната Европа " преди и по време на Берлинския конгрес, дори не е легенда - тя е просто легенда, която обаче остава в приложимост за пропагандни потребности към този момент съвсем век и половина.
" Вчера за Освободителната война имаше и странни гласове.
По този мотив ще отбележа, че войната е била невъзможна, в случай че не е имала поддръжката на публичното мнение освен в Русия, а и в Европа. И освен публичното мнение, а и дипломатическото единодушие на тогавашните Сили - Англия, Австрия, Франция, Германия и към момента далечните Съединени американски щати. Русия, по собствен фасон, извършва една общоевропейска задача. Затова Берлинският конгрес след това, въпреки и да трансформира границите от примирието, удостоверява: България съществува като страна в Европа! "
Както загатнах нагоре, незабавно се откри кой да опонира. Светкавично се намеси някакъв " биологичен бот ", самонарекъл се Иво Христов. Това сигурно не е професор Иво Христов, който стана необятно прочут с преброяването на дебилите в България. Не е и оня Иво Христов, който беше на висока позиция в администрацията на президента Радев, а в този момент е народен представител в Европейския парламент. Просто Иво Христов, който написа нещо&
" Не мисля. Това пасивно единодушие е въплъщение на политическото равнодушие на Европа към българския въпрос. Има публично недоволство след Априлското въстание в столиците, само че нищо повече. В други години Европа уверено брани османските ползи против Русия. През 1877 към този момент се свени да го прави, няма решителност да води война с Русия. Уви, на Берлинския конгрес още веднъж демонстрира отношението си ".
Появата на мнения във Facebook никога не може да бъде мотив за писане на научни студии или на дълги публицистични творби, само че казусът е незабравим с това, че в няколко реда бяха систематизирани ослепително агитпропските клишета от 60-те и 70-те години на предишния век за " положителната Русия " и " неприятната Европа ", които явно са в употреба и през днешния ден. От написаното блика такава ведра религия в неналичието на всякаква обща просвета у читателите, че едно-две неща в действителност би трябвало да се кажат.
Първо, Европа въобще не е била безразлична нито към Априлското въстание нито към българския въпрос. То е вдигнато тъкмо с цел да се обърне внимание на всички велики сили към ситуацията на българите и най-много да покаже несъгласието на българите да бъдат част от Отоманската империя. Такъв е проектът от Гюргево и той е изпълнен много точно, въпреки и по друг метод в обособените революционни окръзи.
Умишлено не влизам в детайлности, тъй като някой може да ме упрекна в " исторически ревизионизъм ", само че прави усещане, че в окръзите където са били " по-информираните " за геополитическата обстановка апостоли, като Стефан Стамболов и Стоян Заимов, бойните дейности не са толкоз интензивни. Там е било наблегнато на политическия резултат, който в последна сметка е бил реализиран.
Отделен въпрос е, че Драган Цанков и Марко Балабанов обикалят всички европейски столици с задача да разяснят станалото по време на Априлското въстание. Те също се оправят с задачата си чудесно. Хората с които се срещат - и на най-високо ниво и измежду поданството, напълно не гледат апатично на българския проблем.
Априлското въстание изиграва голяма роля за психическата подготовка на Руско-турската война от 1877-1878 година, а от там и за дипломатическата й подготовка, като основният резултат е, че всички Велики сили схващат, че status-quo-то не може да бъде непокътнато.
Разбира се Великите сили се пробват да решат казуса, без да се стига до война и оферират решение по времена Константинополската посланическа конференция. То наподобява задоволително за всички - за Отоманската империя би трябвало да е задоволително, тъй като се основават два самостоятелни вилаета, които въпреки всичко остават под сюзеренитета на Султана. Те не са княжества по сходство на Дунавските княжества или на Сърбия до 1878 година, те са просто два самостоятелни вилаета.
За българите е решенията на Константинополската конференция са допустими, тъй като картата от Константинопол дава отговор почти на границите на българското землище. Що се отнася до " външния й силует ", Тя даже е по-добра от границите на Екзархията, тъй като съгласно Фермана от 27 февруари 1870 година, черноморският бряг не е в рамките на Българската Екзархия, нито пък град Пловдив, от който екзархийска е единствено махалата Света Богородица. Бачковският манастир и Станимака (Асеновград) към този момент пък напълно са си под контрола на Константинополската Патриаршия.
За Русия и за Австро-Унгария решенията на Константинополската конференция са допустими, тъй като геополитическите им упоритости са почетени - България е разграничена на два вилаета по меридиан - Западна и Източна, което дава отговор навръх нуждата и на двете страни да имат по един плацдарм на Балканите, отвъд Дунава.
Много забавен въпрос е по какъв начин щяха да се развият събитията, в случай че решенията на Цариградската посланическа конференция бяха влезнали в действие и се бяха основали Търновска и Софийска България. Как щеше да се развие по-нататъшното търсене на политическа независимост и на държавна самостоятелност на българите? Щяха ли да се раздалечат една от друга Източна и Западна България под въздействието на геополитическите си " ментори "? (Тук биха били вероятни всевъзможни сюжети, включително и на религиозно разграничение - униатството в Западна България несъмнено щеше да набере скорост, а православието щеше " да раздава правораздаване " в Източна България). Щеше ли да има Съединение и в случай че да - по кое време?
Всички тези въпроси са прелестна основа за всевъзможни разработки по различна история и за художествени спекулации, само че както знаем, нещата се развиват по различен метод.
Англия е удовлетворена от Константинополските оферти, тъй като нито един от двата самостоятелни български вилаета няма изход на Бяло море. Така нито Русия, нито Австро-Унгария получават плацдарми за интервенция в средиземноморската политика. Това изцяло задоволява съображенията на Англия, що се отнася до сигурността на британските ползи в Източното Средиземноморие.
Тук би трябвало дебело да се подчертае, че средностатистическият българин е " зареден " с комплект от клишета за британската политика по отношение на България. Сума сумарум те се свеждат до това, че тъй като България била надали не " съветско протеже " и по тази причина Британската империя, бидейки враждебна към Русия, е била надлежно с неприятно отношение и към България.
Този тезис страда от доста недостатъци, всичките разследване от неведение и от едностранчивата обработка, на която беше подложено съзнанието на целокупното население в интервала 1944 - 1989-та година, че и отвън този времеви период.
На първо място, единственото непрекъснато в английската политика не е враждебността към една или друга страна, пък била това и Русия. Британската външна политика има един-единствен дирек, по който политическите сили в страната са единомислещи. Това е мнението, че не трябва да се позволява в континентална Европа някой да господства. Британската политика постулира, че Лондон би трябвало да се опълчва на всяка мощ, която се пробва да откри (да не приказваме, когато действително установява) доминация и надзор над целия европейски континент. Няма значение кой се пробва да господства над Европа - щом е тръгнал в тази посока, значи към този момент има Британия за зложелател.
По всички други въпроси, разнообразни държавни управления в Обединеното кралство са застъпвали даже противоположни политики. Точно подобен е казусът с отношението към България. Отношението на Бенджамин Дизраели, първи граф на Бийкънсфийлд към България е отрицателно. Той счита, че бъдещата българска страна ще е съветски плацдарм на Балканите, от който Русия ще гледа към Проливите и към Средиземно море. Затова и той следва политика на ограничение на територията на българската страна, в това число и поддържа тезиса за Стара планина като южна граница на Княжество България. Такава е почти и политиката на Консервативната партия като цяло.
Точно противоположна е политиката на идеолога и водач на Либералната партия - Уилям Юарт Гладстон. Любопитен факт е, че той е министър-председател от 1868-1874 година. С рухването на държавното управление (това е първият му кабинет) той взема решение, че политическата му кариера е завършила, тъй като съгласно думите му " нито един министър председател не е направил нищо значително след 60 годишна възраст ". В началото на 1875 година, той в действителност се отхвърля от водачеството в Либералната партия. Но тъкмо Априлското въстание през 1876 година, безусловно го връща в огромната политика. Той взе участие в гневна акция против действията на управляващите в Отоманската империя по време на Априлското въстание, като по този метод нанася и тежък удар на консерваторите и персонално на Дизраели. Издава специфична листовка в отбрана на българите и формулира предлагането за автономност на България и на Босна и Херцеговина.
Гладстон никога не е във екстаз от съветските аспирации, нито пък ги подценява, само че той просто има " друга позиция ". Гладстон счита, че колкото по-голяма е българската страна, толкоз по-бързо ще се еманципира от съветското въздействие. Тази политика на Гладстон има директно отражение върху ориста на Съединението. Второто държавно управление на Уилям Гладстон работи от 1880 до месец юни 1885 година. То е наследено от краткотрайното държавно управление на лорд Солсбъри, само че то ръководи единствено до януари 1886 година, когато с помощта на поддръжката на ирландските депутати в Парламента, Гладстон сформира третия си кабинет.
Действително, самият акт на Съединението става тъкмо в късия интервал, когато Гладстон не ръководи, само че никой не трябва да се съмнява в голямото въздействие на неговата тактика във външната политика. През септември 1885 година, Гладстон поддържа персонално Съединението напълно и без условия - той даже предизвестява управниците на прилежащите страни да не препятстват на обединяването на Княжеството и на Източна Румелия. Сърбите не го послушват, само че по-важното е че Султанът се преценява с мнението му. А и от самото начало на подготовката на Съединението, както и на договарянията след него с Високата врата, Гладстон е министър-председател на Англия.
Несъмнено от покровителите на България в Европа след Априлското въстание, Уилям Гладстон е най-високопоставената в от политическа позиция персона. Днес несъмнено няма малко по-голям град в България където да няма улица на негово име (като и на Царя Освободител), само че малко хора си дават сметка, за какво е по този начин. През пролетта на 1877 година, той внася 10 резолюции за автономията на България в Камарата на общините. Това евентуално европомразците също ще отнесат към " апатията " и " безразличието " на Европа, в частност на английското общество...
Впрочем, след това, когато в България се вкарва " Режимът на пълномощията " (юли 1881 - декември 1883) и Търновската конституция е суспендирана, тъкмо Гладстон е индивидът, който се изрича в отбрана на възобновяване на конституционния ред и пази тезата, че българите са способни на демократично ръководство.
Не по-малко забавна е ролята на Германия. У нас с незаконно неуважение се отнасяме към от дълго време потвърдени исторически обстоятелства, които би трябвало да ни дадат опция да забележим българското Освобождение като резултат на малко по-друга историческа композиция. Тези обстоятелства са изяснени в големи детайлности от учен Константин Косев в неведнъж преиздаваната му книга " Бисмарк, Източният въпрос и българското освобождение1856 - 1878 ". Става дума за напълно научен труд, който не е поставян под подозрение от формалната историография, само че е усърдно подминаван от всички създатели на учебници за междинното учебно заведение и от (почти) всички преподаватели в него. Книгата е 584 страници в последното си издание от 2019 година и надали е учестно да я разказвам отново тук, само че ще се базира на нея по отношение на тезата за отношението на Германия към Балканите и България в частност.
Известно е, че през 1870 година Прусия разгромява Франция на Наполеон Трети по време на Френско-Пруската война и в Огледалната зала във Версай е оповестено основаването на Германската империя или на Втория Райх с опрощение. Тогава проектант на немската политика е Ото декор Бисмарк, " Железният канцлер ", който евентуално е било по-правилно да нарекат " гениалния канцлер ".
За Бисмарк (от негова гледна точка) е било належащо да нанесе още едно военно проваляне на Франция, с цел да подсигурява " за безконечни времена " интегритета на Германската империя. За задачата му е бил необходим сигурен гръб, а в тила му по това време обитават Русия и Австро-Унгария. Бисмарк взима изключително съществени ограничения - основава съюз на тримата императори - на Германия, Русия и Австро-Унгария, само че това не му е задоволително. Той им няма задоволително доверие и желае и Русия и Австро-Унгария да са оптимално заети с някакви техни каузи, с цел да му оставят независимост на деяние против Франция. Тук той е безусловно прав, тъй като Русия бъка от франкофили, сред които изключително се откроява дългогодишния канцлер Горчаков. (Този същият, който съгласно ботев " раздава коливо за Бог да елементарни славяните "...).
Геният на Бисмарк стига до извода, че е най-добре Русия и Австро-Унгария да бъдат забъркани на Балканите - мястото от където един път влезеш ли, изплъзване няма. Академик Косев е потвърдил извънредно аргументирано, че до 1870 година, Русия е извънредно резервирана към нови опити на юг от Дунава - най-общо казано, боят изяден през Кримската война от обединението на Англия, Франция, Сардинското кралство и несъмнено Отоманската империя, напълно не е бил пропуснат.
Отделен въпрос е, че Русия си има големи вътрешни проблеми - малко преди Френско-пруската война, Император Александър Втори е станал " Царят - Освободител ", премахвайки крепостното право. Да кажем, че това е бил същински обществен прелом в Русия ще е малко. Освен това, Александър Втори подхваща просветителна и правосъдна промяна, страната е обърната нагледно казано с " хастара нагоре " и на Царят - самовластник никак не му се желае да повтаря отрицателния опит на Николай Първи, за който се твърди, че се е самоубил поради резултатите от Кримската война.
Бисмарк обаче желае и Австро-Унгария и Русия да бъдат заети освен с вътрешните си проблеми, а и с външни такива. Така той основава цяла тактика за въвличането им в " Източния въпрос ". Трябва да признаем, че тази тактика се оказва сполучлива, що се отнася до въвличането на двете империи в баталиите на Балканите, другояче Бисмарк не съумява да стигне до по този начин мечтаната втора война против Франция с обезпечен сигурен гръб. Но другояче, Виена и Санкт Петербург сполучливо са забъркани в борба с Отоманската империя и това ще има в някакъв смисъл и съдбовни последствия за тях след към 44 години.
Австро-Унгария е забъркана в битките на християнското население в Босна и Херцеговина, за която й е внушено, че би могла да придобие. След борбата при Садова, в която Прусия разрушава Хабсбургската империя, във Виена схващат, че немското обединяване ще стане без австрийско присъединяване. Тук става дума и за изключването на Хабсбургската династия от немското обединяване и за желанието на Бисмарк, да сплоти под скиптъра на пруския крал на първо място протестантските немски страни. Дори и католическа Бавария е включена след това в Германската империя с известни запаси. Съответно, в реда на нещата е откакто на някого е отнета някаква вероятност, да му се предложи друга. И на Австро-Унгария елегантно е внушена концепцията да се разшири на юг, вероятно и към топло море, т.е. към Адриатика и към Солун. Австро-Унгария е задоволително многонационална империя, ще откри място и за южните славяни, даже и когато те са мюсюлмани, какъвто е случая с огромна част от популацията в Босна.
Австро-Унгария възприема това подстрекателство и доста скоро прословутия немски " дранг нах остен " - " напън на изток " се трансформира в " напън на югоизток ". Тук австро-унгарските упоритости, ще се сблъскат с упоритостите на младия и извънредно нападателен сръбски шовинизъм и това също ще донесе злощастие на света.
Така или другояче потвърдено е, че прословутото Херцеговинско въстание е финансирано с немски средства. Не с австро-унгарски, а с немски. Става дума за същото Херцеговинско въстание, провокирало такива безредици измежду героите на " Под игото ", които тръпнат да узнаят, " какъв брой зелки е отрязал Любобратич " и съпоставят написаното във вестниците " Клио " и " Век ".
Русия пък е вкарана в българската драма. Впрочем, отново без да изпадаме в исторически ревизионизъм и без каквито и да са откривателски искания е добре да се означи, че в написаната от Захари Стоянов биография на Христо Ботев са приведени точните данни от разписките от разнообразни български общини (естествено - отвън Отоманската империя), които са дарили пари за идеята на Гюргевския комитет. Не можем да твърдим, че българите отвън Отоманската империя постоянно са били подготвени да развържат кесията си за революционни потребности. Вярно е по-скоро противоположното и това го изпитва на гърба си Христо Ботев в връзките си с одеските българи. Но забавно е, че за основания ad-hoc Гюргевски комитет внезапно всички стават съмнително великодушни.
Аз тук бих оставил читателя самичък да се запознае с данните от книгата на Захари Стоянов, само че бих цитирал заключението му, че начинанието на Гюргевския комитет, най-малко в началото е било доста добре финансирано. Това може да породи всевъзможни спекулации, само че аз ще се въздържа от такива. Само ще посоча, че в случай че е имало " външна държавна помощ ", от който и да е, не е било толкоз мъчно, тя да бъде " препрана " през българските общини.
Впрочем, през 1876 година, Германия е основният подбудител на Сърбия, тласкайки я да разгласи война на Султана. Германските вестници безусловно прекаляват, възхвалявайки до небесата качествата на сръбската армия и обяснявайки с каква лекост тя ще разбие Султановите низами и редифи. Сърбия фактически афишира война на Отоманската империя, само че прогнозите на немските вестници не се сбъдват. Известният ни Осман Паша се популяризира като военачалник още тогава, а на Русия и на Австро-Унгария се постанова да интервенират дипломатически дружно, с цел да спасят Сърбия от цялостен погром.
Германските вестници сякаш не са познали, само че в действителност тактиката на Бисмарк се извършва ослепително - Русия и Австро-Унгария към този момент са нагазили до колени в балканското тресавище. На края ще се стигне и до мъдрите решения, на Константинополската конференция, с които Русия и Австро-Унгария са изцяло обвързани с българските и херцеговинските каузи.
Така че Германия освен че не е " апатична " и " пасивно безразлична " към българските каузи. Напротив, Германия и в частност Бисмарк са съществени " играчи ", когато става дума за етапа на Източния въпрос след 1870 година. Бисмарк целеустремено тласка Русия към българските земи. Това наподобява е било прозряно в един миг и от Мидхат паша, само че относително късно.
Академик Косев разгласява в обособена брошура една изключителна находка - писмо от Мидхад паша до Бисмарк, с което той безусловно моли " Железния канцлер " да се съжали над Отоманската империя. (Последното издание на книгата е на издателство " Захарий Стоянов " от 2015 година под заглавие " Мидхат паша моли Бисмарк за прошка ". По-старото издание на академичното издателство " Марин Дринов " е от 2008 година и е със заглавие " Послание на Мидхат паша до Бисмарк от януари 1877 година " ).
Разбира се, би било наивно да търсим в Бисмарковата политика някакви благосклонности към българите като претекст за деяние. Друг е въпросът, че той никога не е и неприятелски към България, както и че само неговата персонална интервенция по време на Берлинския конгрес, довежда до включването на Варна в рамките на Княжество България. Бисмарк поддържа българското избавление като интервенция, която води към тежки съветски задължения на Балканите - гаранция за сигурния му гръб при положение на подготвяната от него нова война с Франция. Тук няма никакви страсти или идеологически подкладки. Ото декор Бисмарк не е президентът Удроу Уилсън, с цел да подчинява политиката си на други правила, с изключение на на " реал политиката ". Но той никога не е апатичен към българския въпрос, а обществеността в Германия също следи балканските каузи от близо.
Някой би могъл да ни подсети за приписваната на Бисмарк имитация, че " поради овцекрадците от Долния Дунав не бих дал живота и на един померански гренадир ". Точността на приписваната на Бисмарк неуважителна имитация към българите (а също по този начин и към сърби и румънци) предстои на спомагателна инспекция и като текст и като подтекст, само че в действителност тя не опонира въобще на политиката на " Железния канцлер ". Бисмарк стяга войските си за последната и решителна война с Франция и няма никакво желание въобще да изпраща който и да било на Балканите, да не приказваме да дава там жертви. Към Балканите той е упътил, освен това много сполучливо Австро-Унгария и Русия.
Цялата голяма полемика в Европа и нейното дипломатическо отражение на масата на договарянията в Константинопол, напълно не приказват за политическо равнодушие. Напротив - те приказват за желание да се сътвори ново състояние на нещата.
Решенията на Константинополската конференция са провалени извънредно и най-много от неправилната преценка на турската страна - на Султана, на подтикващия го " да чини дебелоглав на цяла Европа " Мидхат паша и на младотурските настроения, които по това време стартират за първи път да избуяват и да излизат на повърхността. Внушенията, че Мидхат паша и Султанът били подстрекавани от британския дипломат Елиот са искрено нелогични. Великите сили са се събрали в лицето на посланиците си в Константинопол, с цел да предотвратят боен спор. Те са били подготвени да дадат автономност на българите и тъкмо по този начин става и след Руско-турската война. Султанът и Мидхат паша не съумяват да схванат, че в Европа има единодушие по въпроса за автономията. След Берлинския конгрес в Цариград може и да са мислели, че са съумели да си запазят малко повече територии, най-много Македония, само че действително Княжеството и Източна Румелия са към този момент с доста по-висока автономност. Те не са към този момент вилаети, а Княжеството е изцяло " изпуснато " от позиция на Високата врата. Това надали може да се преглежда като триумф.
Бламирането на конференцията на Великите сили с приемането на Отоманската конституция, към този момент е мотив за война за Русия и задоволителен претекст за останалите европейски страни да оставят Високата врата да се оправя сама.
Но и тук европейските страни не остават " пасивни " и " апатични " - в противен случай, войната има своята дипломатическа подготовка, основният резултат от което е решението, че границата на бъдещата българска страна ще минава по Стара планина. Русия е изцяло съгласна с този вид, тъй като той подсигурява неутралитета на Англия и това е завършено в секретното съглашение, известно като " спогодбата Дерби - Шувалов ".
Твърди се, че граф Игнатиев не е бил информиран за това съглашение. Иначе надали би вложил такова усърдие при очертаването на границите на Сан Стефанска България. Тезата, че с подписването на Сан Стефанския предварителен кротичък контракт, Русия си основава един знак, който да приканва българите към безконечна благодарност има право на битие. Тя по принцип е рационална и почива на съществени съображения. Тази сериозна догадка обаче предстои на инспекция - би трябвало дефинитивно да се откри, дали граф Николай Игнатиев в действителност е знаел за " спогодбата Дерби - Шувалов ".
Има инструкции в посока на това, че амбициозният посланик граф Игнатиев в огромна степен е импровизирал, а от Санкт Петербург просто са го оставили самичък да се провали. За разлика от Шувалов, граф Иганатиев е славянофил и е било елементарно да падне в такава клопка. Документирано е, че когато се завръща в Русия, граф Игнатиев е посрещнат не като победител - триумфатор, а меко казано хладно. Канцлерът Горчаков му " предлага " самичък да " пробута " своя предварителен контракт на Великите сили. Граф Игнатиев естествено претърпява зрелищен неуспех. Впрочем, заслужава да се цитира оценката на граф Шувалов за Сан Стефанския контракт, направена през месец май 1878 година в Лондон: " акт на най-голямата нелепост, сторена от нас до момента ".
Дали е споделил тъкмо това, също предстои на доизясняване, само че подписаната от граф Павел Шувалов конвенция с британския външен министър лорд Солсбъри на 30 май 1878 година не предстои на друга оценка, като се изключи че формалната съветска дипломация, в най-овластената си част, прецизно се е придържала към предварителните си сделки с европейските страни. Европа е дала мандат на Русия да води война за самостоятелна България и в Лондон съветската дипломация се съгласява на формулата Княжество България плюс Източна Румелия, две седмици преди Берлинския конгрес.
Ако на Константинополската посланическа конференция, България е разграничена на Източен и Западен самостоятелен вилает по меридиан, то в Лондон, а след това в Берлин, дележът ще бъде по паралел на Северна и Южна. Първият дележ е бил сред Австро-Унгария и Русия, вторият към този момент е сред Англия и Русия.
С Австро-Унгария също има предварителна спогодба, дори няколко. Първата е Райхщатската спогодба от 26 юни / 8 юли 1876 година, подписана с персоналното присъединяване на императорите Франц Йосиф и Александър Втори. Асистират им външният министър Дюла Андраши и канцлерът Горчаков. С нея Русия категорично поема уговорката да не основава независима " славянска или друга страна ". Конвенцията предопределя и ограничавания размер на бъдещата българска страна.
Решенията заложени в Райхщатската спогодба са доказани от Будапещенската спогодба от 17 март 1877 година, която е подписана скрито на 3 / 15 януари 1877 година, малко преди края на Константинополската посланическа конференция. Конвенцията е загадка, само че Русия съблюдава решенията й прецизно. Тоест, съгласно Будапещенската спогодба, войната може да приключи в най-хубавия случай със основаването на някаква самостоятелна групировка, като и става. Райхщатската и Будапещенската конвенции, по които Русия е страна, са измежду главните правни учредения за преразглежадането на така и така прелиминарния Сан Стефански контракт.
В умозаключение би трябвало да се кажат две неща. Първото е, че Европа не е била нито безразлична, нито апатично във връзка с българския въпрос. Европа въобще не е била срещу автономията на България, нито срещу отбраната на правата на българите в самата Отоманска империя. Европейската дипломация в действителност е извънредно дейна, изключително след Априлското въстание, което изиграва ролята си. Разбира се, другите европейски страни имат разнообразни ползи, само че никоя от тях не е срещу основаването на ново " status quo ", което изключва приемането на Мидхат пашовото двуличие - " Империята към този момент има конституция и няма потребност от никакви други гаранции за правата на българите ".
Второто, което произтича от горното е, че Русия води Руско-турската война от 1877-1878 година, след цялостно координиране с Австро-Унгария и Англия. Нещо повече, позициите на тези три велики сили непрекъснато се подлагат на " фина конфигурация " в хода на събитията.
Несъмнено не трябва да се отхвърля голямата роя на Император Александър Втори. След като освобождава руснаците от крепостното право, той е заставен от развиването на събитията да изиграе основна роля и в частичното освобождение на българите и в основаването на българска страна, въпреки и лимитирана. Има учредения да считаме, че Александър Втори е разглеждал България и като някакъв опит, от който да прави заключения за по-нататъшното развиване на промените му в Русия. Либералният темперамент на плана за Конституция, квалифициран от комисията на съветския правист Лукиянов, назначена и следена персонално от императора, приказва тъкмо в тази посока. За страдание, убийството на Александър Втори от терористи, поставя завършек на " опита " в Русия и се отразява извънредно неподходящо и на България, само че това е друга тематика.
Трябва обаче да сме наясно, че макар в действителност положителните планове персонално ва Александър Втори, той работи напълно по формулата, че " политиката е изкуство на вероятното " и не подхваща никакви дейности, които биха провокирали отрицателна реакция у останалите европейски велики сили.
От своя страна, останалите Велики сили дават карт бланш и по този начин да се каже " мандат " на Русия, да накаже Отоманската империя поради подигравката с тях на Констатинополската посланическа конференция. Разбира се, някои от великите сили се възползват по най-хубав метод от обстановката - Австро-Унгария приготвя окупацията на Босна и Херцеговина и Новопазарския санджак; Англия получава остров Кипър и се укрепява крепко в Източното Средиземноморие; Франция се снабдява с Тунис. Германия пък следва своите стратегически ползи, свързани с ангажирането на Русия и Австро-Унгария на Балканския полуостров.
Така че, тезата за спор сред Русия и " вероломната Европа " преди и по време на Берлинския конгрес, дори не е легенда - тя е просто легенда, която обаче остава в приложимост за пропагандни потребности към този момент съвсем век и половина.
Източник: news.bg
КОМЕНТАРИ