Мястото на действието – това e ключът към истински добрия

Мястото на действието – това e ключът към същински положителния детективски престъпен разказ. Така мисли сценаристът и публицист Робърт Торогуд, съгласно който местоположението в книгата е воин със също толкоз значима роля, колкото са обвинените и самите проверяващи убийството. Затова, когато взема решение, че идващият му план ще бъде тайнственост в стила на Агата Кристи, си задава и предизвикателния въпрос: Къде ще се развива действието? А отговорът се оказва тъкмо под носа му.

Отначало Торогуд подхожда с известна доза сдържаност към дребното британско градче Марлоу, където се мести със фамилията си. Не има вяра, че там може да открие нещо друго от междусъседски злословия и безкрайна досада. Но лека-полека се оказва притеглен от чара на провинциалната идилия.

„ Хората са извънредно задружни. Помислих си, какъв брой прелестно би било, в случай че взема тази единодушие и я преобърна; в случай че внуша, че градът в действителност е цялостен с неприятни хора, способни на ликвидиране. “

И по този начин парченцата от пъзела стартират да се подреждат.

Начело на престъпен клуб „ Марлоу “ е седемдесет и седем годишната Джудит Потс, която води благополучен и несмущаван от мъжко наличие живот. Когато не сформира кръстословици за „ Таймс “, времето ѝ всекидневно е запълнено с пиянство на хубаво уиски и извършване на обичания ѝ леко екстравагантен обред – да плува гола в Темза (добре че къщата ѝ е на брега на реката). Но до момента в който една вечер се любува на хладката разтуха, която водата ѝ обезпечава от нетърпимата лятна горещина, Джудит чува зов, последван от изстрел. Тя е уверена, че в къщата на съседа ѝ е станало ликвидиране, но полицията не е на същото мнение. Налага се Джудит да вземе нещата в свои ръце и сама да проверява случилото се. Е, може би не напълно сама... Към нея се причисляват чистосърдечната Сузи, която се грижи за кучета, до момента в който притежателите им са отвън града, и благоразумната Бекс, брачната половинка на локалния викарий. Нищо не може да отклони това извънредно детективско трио от пътя към истината. Но дали ребусът, който се пробват да подредят, няма да се окаже неосъществим за разрешаване, а положителните им планове – магнит за още неприятности?

от Робърт Торогуд, една класическа престъпна история за ликвидиране в съвършеното малко градче, излиза и на български език с логото на Benitorial.

Неповторимото комбиниране от мистерия, комизъм и тайнственост, допълнено от достоверната атмосфера на провинциална Англия, трансформира „ Криминален клуб „ Марлоу “ в съобразителен и неочакван детективски престъпен разказ, който ще ви накара да прелиствате страниците с любознание и да се смеете с глас. Този свръхестествен старт на уютната престъпна поредност на Робърт Торогуд към този момент е приспособен за дребния екран – сериалът „ Криминален клуб „ Марлоу “, с присъединяване на Саманта Бонд, Кара Хорган и Джо Мартин в основните функции, може да гледате в PBS Masterpiece и UKTV Play.

Финалът и грандиозното решение са почтени за разказ на Агата Кристи. – Library Journal

Толкова изобретателно начало на поредицата! Как тези дами на избрана възраст се сплотяват, с цел да разкрият случилото се, е също толкоз занимателно и завладяващо, колкото е и самата тайнственост – създателят е оставил всички нужни улики, с цел да може да бъде разгадана. – Publishers Weekly

Уютно криминале от талантлив създател, с което няма по какъв начин да сгрешите... Адски занимателно и на моменти затрогващо. Изключително прелестно за четене! – Crime Time

Робърт Торогуд е основател на хитовия ефирен сериал на BBC One „ Убийства в парадайса “. Романът му „ Криминален клуб „ Марлоу “ също е приспособен в телевизонно шоу, в чиято продукция той още веднъж взема присъединяване.

Роден е в Колчестър, Есекс. Когато е на 10 години, прочита първия си същински разказ – „ Загадката на Енд Хаус “ от Агата Кристи. Оттогава е влюбен в жанра.

Сега живее в Марлоу, Бъкингамшир, със брачната половинка си, децата си и уипетите на име Уоли и Иви.

* * *
Снимка Benitorial

Из „ Криминален клуб „ Марлоу “ от Робърт Торогуд
Първа глава
Госпожа Джудит Потс беше на седемдесет и седем и беше изцяло удовлетворена от живота си. Живееше в имение в занаятчийски жанр на река Темза, имаше работа, която ѝ отнемаше таман колкото време трябваше, ни повече, ни по-малко, и, което беше най-хубавото, не се постановяваше да споделя живота си с никой мъж. Което означаваше, че никой не я питаше какво има за вечеря или къде отива всякога, когато излезеше, както и никой не мърмореше, че харчи прекалено много пари за уиски, една дребна чашка от което тя пиеше всяка вечер към шест.

Денят, в който животът на Джудит се промени, беше в средата на лятото и от седмици Англия бе обхваната от гореща вълна. Тя държеше всичките си прозорци отворени, с цел да улови бриза, духащ надолу в долината, само че без необикновен триумф. Горещината на слънцето се бе просмукала в тухлите и гредите на дома ѝ; в дъбовото стълбище и в балкона над огромната зала.

След като вечеря пред тв приемника, тя остави празната си паница на една страна и взе най-новия брой на списание „ Пъзлър “. Отгърна на една страница с логичен ребус и се захвана с него. Обикновено обичаше да свежда езика на подсказките до математически единици и нули, само че довечера не беше в въодушевление. Бе прекомерно горещо и не можеше да се концентрира.

Ръката ѝ повърхностно докосна ключа, който носеше на верижка към врата си, и мислите ѝ се насочиха към предишното, към едно надалеч по-мрачно време. Тя скочи от стола. Така няма да стане, сподели си. Изобщо няма да стане. Винаги можеше да прави нещо друго, с цел да се усеща заета. Трябваше ѝ смяна в ситуацията, това бе всичко, и тя имаше точното решение.

Започна да се съблича. С всяка дреха, която смъкваше, се усещаше все по-освободена от задушаващите ограничавания на деня. Когато остана гола, усети дяволито удовлетворение. Премина по коридора, около рояла „ Блютнер “, на който свиреше само когато бе в действителност доста пияна, и взе една тъмносива вълнена мантия, която държеше до входната врата.

Тази пелерина бе най-ценното ѝ владеене. Казваше на всеки, който попита – а в действителност много хора питаха, – че пелерината я топли през зимата, прави работа като постеля за пикник през лятото и можеше да си я постави като качулка, в случай че я свареше пролетен дъжд.

А най-хубавото бе, че Джудит я смяташе за тога невидимка. Всяка вечер, без значение какво бе времето, тя се събличаше, загръщаше се с пелерината и излизаше на открито, изпитвайки сладка тръпка на пакостливост. Нахлузваше на краката си чифт антични гумени ботуши и се запътваше през високата до коляно трева – шуш, шуш, шуш! – към своя заслон за лодки. Подобно на останалата част от къщата на Джудит, той бе построен от розови тухли и дървени греди и бе почнал леко да се разрушава.

Джудит навлезе в изпълнената с паяжини мрачевина и изу ботушите си. Закачи пелерината на една остаряла кука и, към момента скрита от погледа на външния свят зад античните порти на навеса, пристъпи на каменния хелинг, а по-късно и в Темза.

За нея това бе съвсем религиозно прекарване, да допусне студената вода до кожата си, и щом се отпусна напред в прегръдката на реката, тя издиша шумно. Неусетно бе в безтегловност, а нежната вода я поддържаше и обгръщаше тялото ѝ като коприна.

Тя заплува против течението, а вечерната светлина караше водата към нея да искри, като че ли бе обсипана с диаманти. Джудит се усмихна. Винаги се усмихваше, когато плуваше. Не можеше да се сдържи. В края на краищата по алеята край реката може би имаше пешеходци, които разхождаха кучетата си, а щом погледна към шпила на църквата в Марлоу и висящия викториански мост, който свързваше града със прилежащото село Бишам, несъмнено видя много хора в далечината. Никой от тях даже не подозираше, че наоколо плува седемдесет и седем годишна жена, освен това чисто гола.

Джудит таман си мислеше: „ Ето това е животът “, когато внезапно чу зов.

Идваше от отсрещния бряг на реката, някъде покрай дома на нейния комшия Стефан Дънуди. Само че от позицията ѝ ниско долу във водата Джудит не можеше да види какво тъкмо се случва. Над гъсталака от тръстика и папури, растящи по протежението на брега, се виждаше само покривът на къщата на Стефан.

Джудит напрегна слуха си, само че не долови нищо. Реши, че би трябвало да е било някакво животно. Куче или пък лисица.

И тогава чу мъжки глас:

– Ей, не!

Какво, за бога, беше това?

– Стефан, ти ли си? – извика Джудит от реката, само че думите ѝ бяха внезапно прекратени от изстрел. – Стефан? – повика тя още веднъж, усещайки по какъв начин я обгръща суматоха. – Добре ли си?

Тишина. Но Джудит знаеше какво бе чула. Някой беше стрелял с револвер, нали по този начин? А директно преди този момент бе чула гласа на Стефан. Ами в случай че в този момент той лежеше прострелян и кървеше, и някой трябваше да го избави?

Джудит заплува с всички сили към къщата на Стефан, само че щом наближи брега, осъзна, че има проблем. Отвъд папура Стефан бе сложил гофрирана ламарина по протежението на поляната си, с цел да я защищити от ерозия. Джудит знаеше, че в случай че преплува през папура, ще израни тялото си, а даже и да достигнеше до брега, нямаше да може да се изтегли от водата. Нямаше да са ѝ останали задоволително сили.

Пред себе си виждаше синьо кану, заклещено измежду тръстиката. Дали можеше някак си да го употребява, с цел да се измъкне от водата? Опита се да го хване откъм единия край, само че не съумя да го улови здраво; то се поклащаше по повърхността като коркова запушалка и тя осъзна, че нямаше да може да се балансира върху него по този начин или другояче. Все отново се опита един финален път и съвсем съумя да се издърпа върху него. И тогава, напълно постепенно, тя и кануто се прекатурнаха, Джудит изпусна захвата си и цопна неграциозно назад във водата.

Изплува, пое си мирис и изтръска водата от косата си. Кануто не беше алтернатива, тъй че какво друго можеше да направи?

Доплува назад до центъра на реката, оглеждайки се обезверено за някой, който би могъл да помогне. Къде бяха хората с кучетата и гушкащите се двойки, когато ти трябваха? Не виждаше никого. Оставаше ѝ единствено едно. Обърна се и заплува с всички сили към дома си.

Щом доближи навеса, Джудит се измъкна от водата, хриптейки, само че нямаше време за губене. Наметна се с пелерината и закрачи през поляната, като се обърна и погледна към къщата на Стефан. Само половината от градината му се виждаше зад клоните на плачещата върба, която растеше необезпокоявана на нейния бряг.

Тя изтича в къщата си, сграбчи телефона и набра 999.

Докато чакаше да се свърже, се реалокира до еркерния прозорец, с цел да следи парцела на Стефан.

– Трябва ми полицията! – сподели незабавно щом от другата страна дадоха отговор. – В къщата на съседа ми имаше пукотевица! Побързайте! Някой е прострелян!

Операторът си записа адреса на Стефан и какво е видяла Джудит, осведоми я, че службите са на път, след което завърши диалога. Джудит се почувства извънредно разочарована. Със сигурност можеше да направи още нещо или да се обади на още някого? Ами Бреговата защита? Все отново случаят беше до реката. Или Кралската национална институция за избавителни лодки?

Джудит надникна през прозореца към къщата на Стефан. Тя все по този начин си стоеше там, видимо почтено, във вечерната светлина.

Ако тъкмо в този миг някой се намираше в реката и погледнеше към имението на Джудит, щеше да види една доста ниска и прелестно закръглена жена в края на седемдесетте, с рошава сива коса, която стои чисто гола на еркерния прозорец, с пелерина на раменете сходно на някой супергерой. Какъвто в огромна степен тя беше.

Просто още не го знаеше.
Подкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.