Съседите ще представи България на Биеналето във Венеция. Защо това е чудесна новина
Мултимедийната апаратура “ ” (1945-1989) на екипа Джулиян Шехирян, Лилия Топузова и Красимира Буцева) изследва паметта за насилието по времето на комунизма. Тя беше показана на две места в София предходната година. Това бяха Софийска градска изложба и новото пространство студио “The neighbours “ -ул. „ Георги Бенковски “ 40. Заедно с това инсталацията се появи още и в Принстън и Торонто.
Инсталацията с фрагменти от диалози с 40 души, минали през комунистическите трудови лагери, пресъздава атмосферата на пространствата, в които са се случвали самите диалози. Тя въвлича посетителите в три добре познати на всички всекидневни места от бита – кухня, спалня и всекидневна.
Представянето на инсталацията в необятния и значим подтекст на Биеналето във Венеция ѝ придава нов смисъл.
Процесите на контузията
Американският социолог на културата Джефри Александър свързва превъзмогването на групови контузии с по този начин наречения сполучлив „ развой на контузията “. Това е спиралата на смисъла или назоваването на контузията: дистанцията сред самото събитие и неговото показване.
Травмата не е самото събитие, а неговото групово прекарване.
Травмата не е самото събитие, а неговото групово прекарване. Винаги когато членовете на общността усещат, че са индивид на чудовищни закононарушения, които оставят неизлечими следи върху груповото схващане, приказваме за контузия.
Въпросът, който Джефри Александър задава от наблюденията си в целия свят и който и до през днешния ден е стряскащ със своята новост, е следният:
Защо ужасяващи събития на геноцид и страдалчество, причиняващи безчет доста жертви, рядко биват усетени и запомнени като такива от необятната общественост?
Дългото безмълвие или дългата неспособност да се приказва за контузиите на комунизма затова не е българска специфичност, а част от този дълъг „ развой на контузията “.
За да стартира процесът на контузията, би трябвало да има групи хора, които да я назоват, с цел да може да има нов роман, нов разказ.
Според теорията на културната контузия на Джефри Александър има четири основни въпроса, които би трябвало безусловно тъкмо да бъдат отговорени, с цел да се сътвори нов роман:
Природата на болката
Какво в действителност се е случило – на съответната група или на по-широката общественост, от която групата е част?
Природата на жертвата
Коя група хора страда от травматичната болежка? Отделни хора и групи, или „ хората “ като цяло?
Отношения/връзка сред жертвата и по-широката публика
До каква степен членовете на огромната общественост изпитват възприятие на еднаквост с директно травматизираната група хора?
Определяне/разпределяне на отговорността
Кой в действителност е нанесъл рана на жертвата? Кой е предизвикал контузията? Въпрос постоянно на алегорична и обществена структура.
Неспособността да се признае групова контузия
Неспособността да се признае груповата контузия идва от неспособността да се мине през процеса на контузията. Поради разнообразни културни и обществени особености, не се появяват носители на смяната, с запас, престиж и дарба за интерпретация, които да основат и разпространят безапелационни разкази, които да стигнат до необятната публика.
Поради тези неуспехи, причинителите не са принудени да поемат морална отговорност, и уроците от контузията не биват ритуализирани и запомнени
Поради тези неуспехи, причинителите не са принудени да поемат морална отговорност, и уроците от контузията не биват ритуализирани и запомнени. Няма нови дефиниции за морална отговорност. Няма разширение на обществената взаимност. Няма промени на възприятието за еднаквост.
Когато една групова контузия е „ успокоена “, точно това се е случило – в обществото има разширено възприятие за обществена взаимност, разширено възприятие за еднаквост („ Дали страданието на другите е и наше лично?).
Изкуствата вземат участие доста и значително точно в този развой на контузията, в нейното означаване. Затова можем да кажем още – в международния травматичен подтекст, от който сме част, българското присъединяване във Венеция задава поле за мислене на днешното.
Това се случва, тъй като се слага въпросът, който изтезава всички- за какво ужасяващи събития на геноцид и страдалчество, причиняващи безчет доста жертви, рядко биват усетени и запомнени като такива от необятната общественост?
* Становищата, изказани в рубриката „ Мнение “, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
Инсталацията с фрагменти от диалози с 40 души, минали през комунистическите трудови лагери, пресъздава атмосферата на пространствата, в които са се случвали самите диалози. Тя въвлича посетителите в три добре познати на всички всекидневни места от бита – кухня, спалня и всекидневна.
Представянето на инсталацията в необятния и значим подтекст на Биеналето във Венеция ѝ придава нов смисъл.
Процесите на контузията
Американският социолог на културата Джефри Александър свързва превъзмогването на групови контузии с по този начин наречения сполучлив „ развой на контузията “. Това е спиралата на смисъла или назоваването на контузията: дистанцията сред самото събитие и неговото показване.
Травмата не е самото събитие, а неговото групово прекарване.
Травмата не е самото събитие, а неговото групово прекарване. Винаги когато членовете на общността усещат, че са индивид на чудовищни закононарушения, които оставят неизлечими следи върху груповото схващане, приказваме за контузия.
Въпросът, който Джефри Александър задава от наблюденията си в целия свят и който и до през днешния ден е стряскащ със своята новост, е следният:
Защо ужасяващи събития на геноцид и страдалчество, причиняващи безчет доста жертви, рядко биват усетени и запомнени като такива от необятната общественост?
Дългото безмълвие или дългата неспособност да се приказва за контузиите на комунизма затова не е българска специфичност, а част от този дълъг „ развой на контузията “.
За да стартира процесът на контузията, би трябвало да има групи хора, които да я назоват, с цел да може да има нов роман, нов разказ.
Според теорията на културната контузия на Джефри Александър има четири основни въпроса, които би трябвало безусловно тъкмо да бъдат отговорени, с цел да се сътвори нов роман:
Природата на болката
Какво в действителност се е случило – на съответната група или на по-широката общественост, от която групата е част?
Природата на жертвата
Коя група хора страда от травматичната болежка? Отделни хора и групи, или „ хората “ като цяло?
Отношения/връзка сред жертвата и по-широката публика
До каква степен членовете на огромната общественост изпитват възприятие на еднаквост с директно травматизираната група хора?
Определяне/разпределяне на отговорността
Кой в действителност е нанесъл рана на жертвата? Кой е предизвикал контузията? Въпрос постоянно на алегорична и обществена структура.
Неспособността да се признае групова контузия
Неспособността да се признае груповата контузия идва от неспособността да се мине през процеса на контузията. Поради разнообразни културни и обществени особености, не се появяват носители на смяната, с запас, престиж и дарба за интерпретация, които да основат и разпространят безапелационни разкази, които да стигнат до необятната публика.
Поради тези неуспехи, причинителите не са принудени да поемат морална отговорност, и уроците от контузията не биват ритуализирани и запомнени
Поради тези неуспехи, причинителите не са принудени да поемат морална отговорност, и уроците от контузията не биват ритуализирани и запомнени. Няма нови дефиниции за морална отговорност. Няма разширение на обществената взаимност. Няма промени на възприятието за еднаквост.
Когато една групова контузия е „ успокоена “, точно това се е случило – в обществото има разширено възприятие за обществена взаимност, разширено възприятие за еднаквост („ Дали страданието на другите е и наше лично?).
Изкуствата вземат участие доста и значително точно в този развой на контузията, в нейното означаване. Затова можем да кажем още – в международния травматичен подтекст, от който сме част, българското присъединяване във Венеция задава поле за мислене на днешното.
Това се случва, тъй като се слага въпросът, който изтезава всички- за какво ужасяващи събития на геноцид и страдалчество, причиняващи безчет доста жертви, рядко биват усетени и запомнени като такива от необятната общественост?
* Становищата, изказани в рубриката „ Мнение “, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
Източник: svobodnaevropa.bg
КОМЕНТАРИ