Младата Розара е неопитна и незряла, но изпълнена с решимост.

Младата Розара е неопитна и незряла, само че изпълнена с решителност. Изпратена е в дребния град Дитрум, с цел да позволи проблем от магическо естество. Ако се провали, ще бъде прокудена от Кръга на лунната светлина и връзката ѝ с магията ще бъде прекратена.  Изпитанието, за което се е готвила, се превръща в начало на безмилостно гонене, в което някои се борят за власт, а други за оцеляването си.

Предателства, кръв, другарства и една нова обич бележат пътя ѝ.    

Издържан в най-хубавите обичаи на фентъзи-жанра, романът от Никола Чалъков, отпечатан от издателство " Слънце ", ще впечатли читателите с вълнуващия си, непоказен жанр, с ловко основаните герои, които „ омагьосват ” със своите копнежи, желания, любови, триумфи и провали, завършения и вълнуващи ориси и живеят в свят, изпълнен с въображение.

Никола Чалъков е роден в София през 1981 година Завършил е висше обучение в Нов български университет – британска и френска филология; магистър по американистика и британистика. Магистър по национална сигурност от Академията на Министерство на вътрешните работи. Превежда професионално от британски и френски език. Като публицист неговите креативен ползи са фокусирани върху фентъзи прозата. Чалъков е създател на два романа – „ Железният жезъл “ (2000) и „ Изпитанието на Розара “, и на алманах с разкази „ Кръгът на лунната светлина “. През 2021 година създателят е номиниран за премията на Националния книжовен конкурс „ Албена 2021 “ за описа „ Магическа заложба “.

През 2022 година разказът „ Изгнаникът “ на Никола Чалъков излиза на британски език във фентъзи антологията Fable of Redemption Reclaimed на американското издателство Of Metal and Magic Publishing. 

През 2024 година романът „ Изпитанието на Розара “ е преведен на британски език от създателя и оповестен под заглавие „ Rozara’s Trial “от Издателство Of Metal and Magic Publishing (САЩ).

* * *

Из " Изпитанието на Розара " от Никола Чалъков
Снимка " Слънце "
„ Добрата вълшебница в никакъв случай не закъснява. “

Колко пъти ѝ го бяха повтаряли! Но в този момент нямаше кой да ѝ го каже с поучителен звук, тъй като беше сама. Нямаше и потребност – дойде тъкмо в деня, в който трябваше. Доста положително достижение, тъй като Дитрум беше отдалечено градче, оформило се около южния бряг на Сотева, а нагоре по течението се пътуваше постепенно.

Моряците привързаха плоскодънното корабче към пристана. Загърната в дългото си покривало с качулка, тя изчака малцината пасажери да вземат багажа си и да слязат. По време на пътуването те страняха от нея, което й разреши да концентрира съзнанието си върху идната задача.

Последните хора слязоха на пристана – търговец с жена си и две деца, момче и момиче. Момичето, на не повече от 10 години, се извърна, с цел да види за последно женската фигура в покривало на палубата. Погледите им се срещнаха и момичето необятно се усмихна.

– Не досаждай на хората – майка му го дръпна за ръката. – И стига си се туткала!

Младата вълшебница не съумя да отвърне на усмивката. Време беше и тя да слезе от кораба, надалеч от поученията и рецензиите на наставничките си, надалеч от помощта и мъдростта им.

Моряците смъкнаха дребния й сандък от кораба, а тя се насочи към двама стражи, които се подпираха на пиките си в далечния завършек на пристана.

– Имам потребност от вас – сподели, без да смъква качулката си. – Заведете ме при кмета.

– И коя си ти, че да приказваш с кмета? – единият боец постепенно се изправи в цялостен растеж. – Той е ангажиран човек, ние също!

Жената пред него разпери ръка, с цел да му покаже сребърната луна, извезана върху синьото ѝ покривало, която до момента бе останала скрита в гънките му.

– Не се колебая. Но ме чакат. Да не губим време, господа – тонът ѝ не оставяше място за възражения.

– Проклятие, по този начин трябваше да кажете през цялото време! Ей, ти, отиди да съобщиш на кмета и велможите – сподели стражът на другия и прибързано заоправя колана на униформата си. – Ще взема багажа ви и ще ви заведа.

Докато изпратеният да избърза напред пазач бързо изчезна по улицата, започваща от пристана, първият извика докер от близката колиба, който да вземе дребния сандък с железен обков. После предложения с жест магьосницата да го последва.

– Далече ли е? – попита тя, до момента в който се опитваше да не изкаля ботушите си по едрия трошляк.

– Не, близо е до пристанището. А пък и Дитрум не е доста огромен.

– Не наподобява и изключително многолюден. Защо е толкоз пусто?

– Става късно, всички са или у дома или в някоя механа...

– Има най-малко час до залез слънце – младата жена смъкна качулката си и дългата й черна коса се посипа свободно по раменете й.

По улиците имаше малко хора, неколцина й хвърлиха по някой любопитен взор. Повечето дюкяни и занаятчийници, които бяха ситуирани покрай пристанището, към този момент бяха затворили. Двуетажните къщи от дърво и камък, надвиснали над улиците, бяха мрачни и студени. Минаха около градската странноприемница и кръчмата „ Старият сом “, пред които стояха вързани по няколко коня, само че от вътрешната страна не се чуваха нито разгулен свади, нито радостна шум.

Беше много по-различно от паниката на огромния град, с която беше привикнала. Но тишината не се дължеше на провинциалната назадничавост на Дитрум. По-скоро повода беше това, което бе предиздвикало кмета да потърси помощта на вълшебница. По време на образованието си се беше сблъсквала с най-различни вълшебен явления, които можеха много да изплашен елементарните хора без знания в тази област. Какво ли можеше да се е случило? Някои изкривявания в тъканта на времето и пространството можеха да бъдат огромна опасност.

– Стигнахме – на стража не му се постановяваше повече да поддържа диалога и с отработен жест се подпря на пиката си.

Като представител на краля, на кмета му постановяваше да живее в солидна остаряла къща, ситуирана против много по-добре поддържаната казарма на градската стража. Кметската къща несъмнено беше виждала по-добри дни или епохи, сподели си магьосницата, плъзгайки синия си взор по неизмазаните камъни и провисналите кепенци по дребните прозорци.

Голямата двукрила врата към улицата беше отворена и се виждаше суетнята във вътрешния двор. Слуги се грижеха за десетина коня, мъкнеха чували към приземния етаж и метяха каменните плочи. Всички се стараеха да наподобяват много заети, шетайки пред дребния отряд бойци с тежки мечове в коланите и щитове в ръце, които се бяха строили до входа на къщата. Пред тях стоеше висок съсъхнал мъж в старомодните облекла на иконом.

– Добре пристигнали в Дитрум – поздрави я той. – Кметът се радва, че сте тук и ви чака. Последвайте ме, апелирам.

Мина след него през тежката врата. След сумрачното преддверие започваше дълъг и стеснен кулоар. Фенерите по стените не успяваха да разпилян тъмнината и картините, с които бе декориран коридорът, оставаха сиви и безформени. Стигнаха до огромна врата и икономът се пресегна за дръжката.

– Ако желаете, мога да оповестя, че първо се нуждаете от малко време да се освежите и починете?

– Не – тя се опита да изтупа малко прахуляк от тъмносините си панталони. Свали наметалото си и го даде на иконома. Под него носеше дълъг тясно скроен жакет в същия цвят със сребърни кантове по ръбовете. – Нека първо да отхвърлим официалностите.

Икономът кимна, отвори вратата и с вежлив жест я предложения да влезе. Правоъгълната зала беше по-светла от мрачния задушен кулоар, през прозорците се процеждаха последните слънчеви лъчи преди залеза, а от тавана висеше огромен железен полилей, обсипан със свещи. По стените бяха окачени остарели ловни титли и няколко огромни правоъгълни щита с избледнели гербове. Мебелите бяха малко - с изключение на внушителния древен бюфет до камината в далечния край, в залата имаше няколко скрина, скамейки и столове.

И солидна кръгла маса. Беше покрита със свитъци, карти и разхвърляни документи. Сигурно стоеше там от построяването на къщата. Бе потъмняла от годините, а в този ден зад нея стояха четирима мъже, които прекъснаха диалога си и впериха погледи в новодошлата.

– Розара Дитрел от Кръга на лунната светлина се отзовава на вашата молба по волята на крал Рокус II – магьосницата беше репетирала думите си мислено по време на пътуването и остана удовлетворена от себе си.

Пристъпи във вътрешността в залата и се насочи към мъжа, чийто тежък медальон на позлатена верига недвусмислено го определяше като кмет. Беше вероятно към четиридесетте, леко цялостен и с къса брада, а облеклата му бяха старомодни като къщата, в която живееше.

Розара извади дребен свитък от вътрешния джоб на жакета си и както я бяха учили наставничките й, му го подаде церемониално с две ръце без да се покланя.

– Радвам се, че сте тук – кметът пое свитъка с леко кимване. – Наистина чакахме с неспокойствие идването на някой с вълшебен умения. Преди да стартираме, желаете ли нещо за пиянство? Вино или нещо по-силно? Не? Добре, дано тогава ви показва моя консултант Ростран Вигнар...

– Магьоснице – Ростран беше по-млад от кмета, слаб, невисок и със леден, лишен от страст взор като на някой шаран от Сотева.

–...капитан Бадорис е пълководец на градската стража, а това е Тимар, шефът на златната мина.

Капитанът стоеше малко по-назад и най-запомнящото се във външността му с изключение на двойната му брадичка и тънки черни мустаци беше кожената шапка, украсена с три фазанови пера. Не изглеждаше като част от униформата му.

Тимар, най-възрастният от събралите се, й се поклони, като освен това сподели голото си теме и не можа да види гримасата на съветника.

– Да започваме – кметът придърпа един стол и направи знак на останалите да седнат край масата. – Отново обсъждахме какво може да се направи и какво чакаме от вас, щом към този момент сте тук. Но дано не бъда нелюбезен, първо ще прочета свитъка, който ми дадохте.

Счупи восъчния щемпел, махна връвта и разви хартията. Изражението му показваше, че прочетеното го радва, само че скоро се сепна.

– Все още сте послушница? И нямате ранг на вълшебница?

Другите не останаха равнодушни към думите му. Капитанът повдигна вежди, а Тимар тежко въздъхна.

– Тогава за какво сте тук? Обръщаме се за помощ, а ни изпращат послушница? – сподели съветникът.

– Последната част от образованието на всяка вълшебница или вълшебник е отстраняването на действителен вълшебен проблем, грозящ хората или мира – отвърна изсъхнало Розара. – Би трябвало да го знаете.

– Всъщност не го знаех – кметът дочете свитъка и го остави на масата. – Но тук написа същото. И е подписано от самата Силтия Нейдал. Така че щом от Кръга са решили да изпратят вас, по този начин да бъде.

– А какво ще стане, в случай че не съумеете да се справите? – Ростран се приведе над масата.

– Ако не съумея, в никакъв случай няма да си потегли отсам.

– Имах поради какво ще стане с нас. Друга послушница ли ще пратят?

– Аз... ще се оправя. Затова съм тук – тя заоправя ръкавите на жакета си. – Не знам дали осъзнавате какъв брой малко сме и какъв брой доста претенции за помощ има...
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.