Св. Левски, Св. Гришо, Крим и Ерусалим
Мислехме, че с модернизацията сакралното ще мине в един по-художествен указател. Чудодейни икони циркулират във Facebook, съветският отец Данаил предлага окадяване на многоетажни офисни здания с дрон, който носи кадилница, а GPS-ите демонстрират къде тъкмо е Мека, та да се молиш на верния градус. Но оставете частния живот, сакралното през днешния ден все по-тържествено се завръща и в политиката.
Императорът и любовницата
Първия образец взимам от Русия, където тази година режисьорът Алексей Учител сътвори кино лентата „ Матилда “, отдаден на младежката обич сред бъдещият цар Николай ІІ и фамозна полска балерина. Снимано красиво, носталгично, по холивудски, само че ето че - скандал. Защо ли? Защото последният император, първо абдикирал непринудено, след това разстрелян от болшевиките, беше канонизиран от съветската православна черква и за някои вярващи тази пикантна история поругава светлата памет на мъченика. Хвърляха коктейли Молотов по режисьора, след това кола с газови бутилки, се вряза в едно от кината, където трябваше да бъде прожектиран филмът, и го подпали - какво ли не. Режисьорът Павел Лугин изрече на глас налагащото се съпоставяне и разгласи екстремистите за „ православни талибани “.
Ставащото не е ново. През 2003 православни деятели изпотрошиха изложбата на модерно изкуство „ Внимание вяра! “ в центъра „ Сахаров ", тъй като обиждала възприятията им - така както бяха афектирани мюсюлманите от карикатурите на Пророка в „ Шарли ебдо “. Осъдиха не вандалите, а уредниците на изложбата, една от тях се самоуби. Групата „ Пуси райът “, решила да изиграе полит-естетическа акция в храма „ Свети Спасител “ през 2012, нашумя даже повече. А Путин, като обект на акцията и явен правоприемник на съветското самодържавие, беше неотстъпчив - и пънкарките отидоха на каторга. При „ Матилда “ работата се разви малко по-иначе. Както писаха анализатори, ултра-десните православни деятели разрешиха на властта да се престори на сдържан център сред тях и либералите, които те гневно атакуват. Но докога ще владее Путин този тъничък баланс - никой не знае. Радикализация мъчно се управлява.
Сакрализирането на светия император от тези, които почнаха да назовават „ царебожники ", няма да е краят. Има такива, които упорстват за канонизация на демоничния Распутин, на всеобщия палач Иван Грозни, а това ми припомня българските мобилизации за канонизиране на Ванга или свети-хан Тервел. Не се меся, православието си е частна работа и право на вярващите. Въпросът е, че даже в такава велика европейска страна като Русия сакралното настава, чертае разграничителни линии, постанова табута, поражда принуждение.
На абитуриентски бал с носии? Кой смее да възразява?
Ще дам и образци от напълно персонален опит. Преди време си разреших да изразя мнението, че зрелостниците в национални носии са – меко казано – нещо противоречиво, тъй като учебното заведение би трябвало да гледа напред, а не обратно в предишното. Дето се споделя, по-добре в скафандър на космонавт, в сравнение с в облеклата на орач от преди два века. Много неща съм написал през живота си, само че повече псувни не бях отнасял. Приятели се принудили да изясняват на разярените читатели, че в действителност нямам нищо срещу носиите и даже на драго сърце отивам на фолклорни фестивали. Просто бях прекрачил една алена сакрална линия, изникнала незабелязано в общественото ни пространство. Какво ще е идващото? Светите кукери?
Другият случай беше с един доверчив въпрос в Туитър: Дали Григор Димитров се състезава в персонално качество или показва България? Искаше ми се да схвана в кой от двата жанра на гордеене от неговите победи са се оказали българите: Дали го мислят като „ народен тим ", или като един наш съотечественик там, в странство? Майко блага, какво хокане:
„ Как смееш да не се гордееш?! "
„ Гордея се бе, по какъв начин да не се гордея. "
„ Тогава за какво питаш?! "
„ Не знам, пробвам да схвана. "
„ Ама ти си като Волгин! "
„ Че аз даже не го проследявам този Волгин… "
И по този начин няколко дни. Почувствах се както при едно от редките си визити на футболен мач, когато от нелепост бях цъфнал в бранша на „ Левски "… с алено яке. „ Извинявайте, но такова, нали, палтото ми е на химическо… "
В България още не са минали към деяние: още не хвърлят по нас коктейли Молотов - най-вече да понатупат някой мургав брат задето качил поругаваща фотография във фейса. Но температурата на обидите е към този момент близка до кипенето. Нещо повече, сакралното май уголемява периметъра си. За Левски към този момент от дълго време не трябва да се разсъждава като за човешко създание, само че можеше ли да се допуска, че табуто ще обхване спортиста Гришо (да е жив и здрав, да ни радва с нови победи!). Както е тръгнало, скоро ще би трябвало да заставаме спокойно край трафопоста, оцветен от неизвестен родолюбец в цветовете на националното знаме.
Религиозните нервности към Ерусалим
Третият образец е напълно свеж: Ерусалим. Свещен и за едните, и за другите, подготвени да съсипят живота на генерации, с цел да не създадат компромис. Свещен, прочее, и за християните, които през 11 в. папа Урбан ІІ приканва на кръстоносен поход, като починалите щели да отиват напряко в парадайса. Поход, който стига до нечувани зверства, точно тъй като го стимулират не нормалните земни политически цели, а свръх-ценността на сакралното.
Все поради това проклето сакрално израелците опорочиха прелестната си народна власт, като трансфораха два милиона от жителите си в под-човеци, каквито те самите са били през 16-и век. Заради него и палестинците дегенерираха до терористи, които атакуват минувачи с ножове. Да прибавя и християните-фундаменталисти от твърдото ядро на Тръмп, които преглеждат Израел като свое предмостие в светите места – тъй като таман към тях главно беше ориентиран недомисленият акт на президента.
Този тежък проблем може да се реши по разнообразни способи. Западен и източен Ерусалим – столици на двете страна. Или пък, още по-добре – специфичен нравствен статут на града, под ръководството на Израел, само че без политически функционалности. Или някаква замяна против земи, връщане на бежанци. Това, което разисквам тук, е атавистичната роля, която сакралното играе в актуалната политика. То отбелязва непреодолими граници и легитимира бруталната мощ. Свещената война е тотална, точно тъй като дейците в нея се усещат авансово оправдани и даже наградени - примерно, с по 72 девици в хипотетичния парадайс.
Вижте още веднъж Русия – няма ли тя безусловно същите причини да анексира Крим? Там са писали огромните писатели, там са почивали великите генерали, пък и в последна сметка там се вее съветският байрак и толкоз – това ще ви кажат кримнашистите (от „ Крым – наш “). Дето се споделя, и американският президент за малко щеше да признае анексията, както направи с Ерусалим, единствено дето в този момент нещо малко го проверяват.
Разбира се, че има сакрални неща и те би трябвало да се охраняват. Но когато в 21 век ги смесим с политиката, резултатът е идеология на насилието.
Императорът и любовницата
Първия образец взимам от Русия, където тази година режисьорът Алексей Учител сътвори кино лентата „ Матилда “, отдаден на младежката обич сред бъдещият цар Николай ІІ и фамозна полска балерина. Снимано красиво, носталгично, по холивудски, само че ето че - скандал. Защо ли? Защото последният император, първо абдикирал непринудено, след това разстрелян от болшевиките, беше канонизиран от съветската православна черква и за някои вярващи тази пикантна история поругава светлата памет на мъченика. Хвърляха коктейли Молотов по режисьора, след това кола с газови бутилки, се вряза в едно от кината, където трябваше да бъде прожектиран филмът, и го подпали - какво ли не. Режисьорът Павел Лугин изрече на глас налагащото се съпоставяне и разгласи екстремистите за „ православни талибани “.
Ставащото не е ново. През 2003 православни деятели изпотрошиха изложбата на модерно изкуство „ Внимание вяра! “ в центъра „ Сахаров ", тъй като обиждала възприятията им - така както бяха афектирани мюсюлманите от карикатурите на Пророка в „ Шарли ебдо “. Осъдиха не вандалите, а уредниците на изложбата, една от тях се самоуби. Групата „ Пуси райът “, решила да изиграе полит-естетическа акция в храма „ Свети Спасител “ през 2012, нашумя даже повече. А Путин, като обект на акцията и явен правоприемник на съветското самодържавие, беше неотстъпчив - и пънкарките отидоха на каторга. При „ Матилда “ работата се разви малко по-иначе. Както писаха анализатори, ултра-десните православни деятели разрешиха на властта да се престори на сдържан център сред тях и либералите, които те гневно атакуват. Но докога ще владее Путин този тъничък баланс - никой не знае. Радикализация мъчно се управлява.
Сакрализирането на светия император от тези, които почнаха да назовават „ царебожники ", няма да е краят. Има такива, които упорстват за канонизация на демоничния Распутин, на всеобщия палач Иван Грозни, а това ми припомня българските мобилизации за канонизиране на Ванга или свети-хан Тервел. Не се меся, православието си е частна работа и право на вярващите. Въпросът е, че даже в такава велика европейска страна като Русия сакралното настава, чертае разграничителни линии, постанова табута, поражда принуждение.
На абитуриентски бал с носии? Кой смее да възразява?
Ще дам и образци от напълно персонален опит. Преди време си разреших да изразя мнението, че зрелостниците в национални носии са – меко казано – нещо противоречиво, тъй като учебното заведение би трябвало да гледа напред, а не обратно в предишното. Дето се споделя, по-добре в скафандър на космонавт, в сравнение с в облеклата на орач от преди два века. Много неща съм написал през живота си, само че повече псувни не бях отнасял. Приятели се принудили да изясняват на разярените читатели, че в действителност нямам нищо срещу носиите и даже на драго сърце отивам на фолклорни фестивали. Просто бях прекрачил една алена сакрална линия, изникнала незабелязано в общественото ни пространство. Какво ще е идващото? Светите кукери?
Другият случай беше с един доверчив въпрос в Туитър: Дали Григор Димитров се състезава в персонално качество или показва България? Искаше ми се да схвана в кой от двата жанра на гордеене от неговите победи са се оказали българите: Дали го мислят като „ народен тим ", или като един наш съотечественик там, в странство? Майко блага, какво хокане:
„ Как смееш да не се гордееш?! "
„ Гордея се бе, по какъв начин да не се гордея. "
„ Тогава за какво питаш?! "
„ Не знам, пробвам да схвана. "
„ Ама ти си като Волгин! "
„ Че аз даже не го проследявам този Волгин… "
И по този начин няколко дни. Почувствах се както при едно от редките си визити на футболен мач, когато от нелепост бях цъфнал в бранша на „ Левски "… с алено яке. „ Извинявайте, но такова, нали, палтото ми е на химическо… "
В България още не са минали към деяние: още не хвърлят по нас коктейли Молотов - най-вече да понатупат някой мургав брат задето качил поругаваща фотография във фейса. Но температурата на обидите е към този момент близка до кипенето. Нещо повече, сакралното май уголемява периметъра си. За Левски към този момент от дълго време не трябва да се разсъждава като за човешко създание, само че можеше ли да се допуска, че табуто ще обхване спортиста Гришо (да е жив и здрав, да ни радва с нови победи!). Както е тръгнало, скоро ще би трябвало да заставаме спокойно край трафопоста, оцветен от неизвестен родолюбец в цветовете на националното знаме.
Религиозните нервности към Ерусалим
Третият образец е напълно свеж: Ерусалим. Свещен и за едните, и за другите, подготвени да съсипят живота на генерации, с цел да не създадат компромис. Свещен, прочее, и за християните, които през 11 в. папа Урбан ІІ приканва на кръстоносен поход, като починалите щели да отиват напряко в парадайса. Поход, който стига до нечувани зверства, точно тъй като го стимулират не нормалните земни политически цели, а свръх-ценността на сакралното.
Все поради това проклето сакрално израелците опорочиха прелестната си народна власт, като трансфораха два милиона от жителите си в под-човеци, каквито те самите са били през 16-и век. Заради него и палестинците дегенерираха до терористи, които атакуват минувачи с ножове. Да прибавя и християните-фундаменталисти от твърдото ядро на Тръмп, които преглеждат Израел като свое предмостие в светите места – тъй като таман към тях главно беше ориентиран недомисленият акт на президента.
Този тежък проблем може да се реши по разнообразни способи. Западен и източен Ерусалим – столици на двете страна. Или пък, още по-добре – специфичен нравствен статут на града, под ръководството на Израел, само че без политически функционалности. Или някаква замяна против земи, връщане на бежанци. Това, което разисквам тук, е атавистичната роля, която сакралното играе в актуалната политика. То отбелязва непреодолими граници и легитимира бруталната мощ. Свещената война е тотална, точно тъй като дейците в нея се усещат авансово оправдани и даже наградени - примерно, с по 72 девици в хипотетичния парадайс.
Вижте още веднъж Русия – няма ли тя безусловно същите причини да анексира Крим? Там са писали огромните писатели, там са почивали великите генерали, пък и в последна сметка там се вее съветският байрак и толкоз – това ще ви кажат кримнашистите (от „ Крым – наш “). Дето се споделя, и американският президент за малко щеше да признае анексията, както направи с Ерусалим, единствено дето в този момент нещо малко го проверяват.
Разбира се, че има сакрални неща и те би трябвало да се охраняват. Но когато в 21 век ги смесим с политиката, резултатът е идеология на насилието.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ