Главно управление на лагерите – Гулаг и съдбата на 14 милиона души
Мишел Фуко е описвал неведнъж съвършеният обществен пъкъл. Проклятието да бъдеш следен от безусловно всеки е специфична формула на един идеален пъкъл, а във времето на Сталин, същият е повече от съвършено оркестриран. Според статистиката повече от 14 милиона души са посетили цялата верига от затвори, прикрита като работен лагери. Присъдата най-често са пандизчии, които са съумели да изкажат своето неодобрение, въпреки и за малко, против сегашния режим. Останалите са упрекнати в разнообразни закононарушения.
Някои са по-тежки, други са по-леки. Можем единствено да си представяме какво се случва, когато хора с избран статут в обществото се озоват до най-извисените нарушители. Лесно е да допуснем и кои ще бъдат жертвите в този затвор. Впрочем не би трябвало да забравяме, че освен съответният виновен ще бъде лишен от независимост, а и неговото семейство ще прави компания. За свободата на своето слово ще бъдат получени удоволствия като работа, която може да пречупи всеки, злокобни условия на живот и несъмнено – унижения с най-малък късмет за оцеляване. Вдъхновението идва от XVII век, когато каторгите са извънредно известни.
Работитниците са били нужни за колонизирането на източната граница и по-конкретно Сибир. Нито един естествен човек не би дал единодушието си непринудено да стартира работа, затова пандизчиите са нужни. Редно е да отбележим, че концепцията не е на Сталин, а на Ленин. Това е следствието от Октомврийската гражданска война, която стартира през 1917 година За прокарването на нова идеология не са нужни съперници, а покорни жители. А и няма по-сигурен триумф от този, в който опозицията не съществува. Прогресът бил изключително муден и ленив, до момента в който Сталин не поел надзор. Гулаг на практика е редуциране на Главно ръководство на лагерите.
Строежът на Балтийския канал.
Съюз на съветските социалистически републики има потребност от основаването на индустриализация, а за такава е належащо време и най-много човешки капитал. Когато и двата ресурса са лимитирани, идва време за принуждение. Онези, които отхвърлят да работат са екзекутирани и за първите две години са убити към 750 000 души, а още един милион е изпратен в лагерите. Животът им е доста надалеч от приказка. Някои описват, че работата се провеждала в безчовечен условия, мнозина са работили боси в снега, други се опитвали да намерят всяка форма на живот под формата на плъхове, кучета и най-после даже почнали да практикуват канибализъм. Работата е до гибел, а когато тя настъпи постоянно има кой да замести предходния.
Московският канал на Волга, както и Балтийският канал са направени напълно благодарение на такива пандизчии. Ето за какво мнозина го назовават „ Пътят на костите “. Жените също не били пощадени в тази чиста форма на полуда. За тях се измислят най-различни престъпляния. Липсвало половото разделяне и по тази причина постоянно изнасилванията били изцяло нормална процедура, а в среда като тази не би трябвало да се изненадваме на какво са способни хората. Една жена получавала към 140 грама самун дневно и в случай че има деца, тъй като те също можели да я последват, дажбата се разделяла сред всички. Голяма част от невръстните били изпращани в най-далечни сиропиталища, където да изживеят своите частни кошмари.
Карта на настоящите затвори.
Техните документи се унищожават и децата даже не могат да открият родителите си, в случай че в миналото същите съумеят да изоставен пандиза. Никита Хрушчов трансформира този режим и бързо освобождава тези, чийто закононарушения са незначителни за такава присъда, политическите десиденти също получават независимост. Докато последният лагер затвори порти, милиони души са намерили своята гибел. Някои умират от апетит, други падат от безсилие, трети са избити или станали жертва на жестокостта на своите съкилийници.
Посланието е ясно изпратено за свободните – страхът е новият държател. Все още се срещат и истории на някои от оживелите. Василий Ковальов е един от последните, които в миналото са си спомняли тази покруса. За страдание той е умрял преди 2 години, само че най-малко получава опция да опише и преживее кошмарите си още веднъж и още веднъж. Василий умира на 89 години в далечния изток на Русия. Осъден е на гибел, когато се пробва да избяга през 1954 година от сибирския лагер. Живее 5 месеца в замръзнала мина с още двама пандизчии. Предпочитал да почине там, в сравнение с да се върне назад в пъкъла. Пристигнал е по обвиняване в анти-съветски бойкот.
Бил видян от съседите си, че реже зеленчуци със остарял меч. Тогава бил на 20 години и не осъзнавал, че дейностите му ще рефлектират толкоз доста върху живота. Изпратен е в арктическите кръгове на страната, а по-късно отпътува за Весма – мрежа от лагери в Магадан. През 1954 година се пробва да провежда протест против пазачите, само че бързо е публикуван. Единственото, което остава е да се скрият в мината. Миньорите били сигурни, че няма да оцелят повече от седмица в тези жестоки студове. Напук на предсказанията, тримата живеят към пет месеца подземен и щом питателните ресурси привършват са принудени да дъвчат дървени пръчки. Прокопават тунел с голи ръце и съумяват да стигнат до най-близкия град.
5-те месеца подземен взимат своето и нито един от тях не може да се зарадва на дневната светлина – тя е пареща и прорязваща. Заловени са още веднъж и върнати назад. Василий си спомня, че против него насъскват едро овчарско куче. Животното захапва краката му, само че се натъква на металните пластини, които трябвало да го предпазят от пострадванията, до момента в който е копаел тунелите. В финален опит на гняв, пандизчията души кучето пред очите на пазачите и най-вероятно тъкмо това е задоволително за милостта им.
Свободата идва единствено 3 години по-късно под формата на прошка. Отлъчен от своето отечество, свободният пандизчия остава вечно в Магадан, доста покрай лагера си. Работи като огняр. Често водил със себе си и публицисти в останките и спомените, в които вложил най-хубавите си години. Никога не не запомнил какво се е случило и постоянно разказвал за особената човешка природа и нейните най-зли отклонения. Времето обаче заличава всички мемоари. Руската историчка и архиватор на всички досиета Альона Козлова признава, че през 2018 година е имало единствено шепа оживели – трима живеели в Москва, до момента в който Василий е последният, който остава в Магадан. Според нея още 4 милиона души са на независимост и не могат да не помнят породеното, само че отхвърлят да приказват и да бъдат водени в тези описи.
За тях няма доста информация. Много от тези лагери се заличват и унищожават, само че ориста съумява да резервира Перм-36. Ако се чудите какво значи съкращението – Политическа принуда – 36. Това е един от последните лагери, които служат правилно на партията до 1987 година През 1995 година се трансформира в музей от Руската филантропична организация „ Мемориал “. Всяка година повече от 35 000 души посещават непокътнатите здания, с цел да погледнат другата страна на този режим. Брошурата гласи следното:
„ Перм-36 работи повече от 40 години. Основан е през 1943 година и през 1946 година е изместен на 100 километра от град Перм. През 1953 година е преобразуван на лагер за репресивни детайли, упрекнати в държавна измяна. През 1976 година е най-жестокият политически затвор на страната и затваря публично порти през 1988 година По предписание всеки пандизчия би трябвало да прекара 10 години, заключен 24 часа в килията си. Перм-36 е единственият непокътнат лагер от системата Гулаг в Съюз на съветските социалистически републики. “
Нито един от потърпевшите не е получил някаква форма на репарация за заличаването на човешките му права, за вложението на живота си и за всички породени унижения.
