Мирела КостадиноваНаричат го майстор на фейлетона, баснята и афоризма. Първите

Мирела Костадинова

Наричат го занаятчия на фейлетона, баснята и афоризма. Първите си стъпки в поезията прави още като възпитаник през 1898 година в списание „ Смях и сълзи “ под псевдонима „ Забравен гений “. Ранните му стихотворения впечатляват даже самия Иван Вазов, който още няколко пъти в годините хвали „ звучните и картини стихове от Подвързачов “. По-късно във връзка преводите му на Шекспировите сонети и стихове от Надсон и Гьоте, патриархът на българската литература възкликнал: „ На Подвързачов иде много отръки поетическата наша тирада “.

Добър стихотворец, публицист, редактор, журналист и преводач, приживе Димитър Подвързачов разгласява единствено книгата „ Как дяволът чете евангелието “ под псевдоним Хамлет, принц Датски. В нея са събрани хумористични драски, миниатюри, мисли и парадокси, фейлетони. Също и две книжки за деца „ Крачун и Малчо в София “ в две обособени елементи и радостната стихотворна история „ Война в джунглите “. В афоризмите и фейлетоните му свети неговото фино възприятие за верен и хубав израз. Не получава онази известност, която заслужава, само че застава зад младите гении Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Константин Константинов, Димитър Бояджиев, Георги Райчев и други наши писатели, които тогава държат перото. Многобройните му произведения, оповестени в продължение на повече от четиридесет години могат да се открият по вестници, списания, сборници и други издания.

Подвързачов е старозагорец. Баща му е пощенски служител, който умира преди да се роди синът му. Майка му е учителка в чирпанските села, където е принудена всяка година да се пазари за работа. С нея постоянно ходели и детето, и баба му, която го отглеждала до момента в който тя е на работа. Хлапакът пораства към учениците, на които преподава майка му и рано се научава да чете и написа. В трето поделение Димитър към този момент написа стихотворения, в които се майтапи с децата. Крие ги усърдно от майка си и баба си.

Дните и годините се нижат и хлапакът пораства умерено, само че се случва един от тежките моменти в живота му. Майка му минава под венчило за повторно. „ Нейният втори брак аз не можах и не мога да ѝ простя; от деня, когато тя се омъжи, тя престана да бъде за мене това, което беше по-рано – тя ми стана безразлична – което нееднократно съм ѝ казвал напряко, въпреки че зная, че тя ме обича много… “, написа Подвързачов в свое писмо от 1904 година Остава да живее при баба си. Години по-късно ще напише в своята и трагична, и хумористична биография: „ Аз съм от прекомерно ранни години напълно самичък “. Животът на момчето не продължава леко, приключва четирикласното учебно заведение в родния си град, учи една година в Хасково и прекъсва заради липса на средства. „ Единственият ми преподавател беше моят единствен татко – животът. Уви! Един пастрок татко и един злобен преподавател, които и до в този момент кълцат лук на главата ми! “

Единственото, което му остава е светът на книгите. Назначават го като служител в учебната ревизия в Стара Загора. Със скромната си заплата посещава книжарница „ Наука “, където го снабдявали с томчета на Пушкин, Тютчев, Горки и други съветски създатели.
В края на 1903 година се реалокира в учебната ревизия в Шумен и продължава да написа своите поетични произведения. По това време основава и своите злободневки и сатирични стихотворения, в които осмива политическия живот и бита ни. Започва да написа постоянно за хумористичния вестник „ Българан “ и други известни списания и вестници. В Шумен се захваща със сериозна преводаческа активност. През 1907 година идва в София, където го назначават като секретар на Трета мъжка гимназия, която е на ул. „ Врабча “ и „ Раковски “. Тук заварва Николай Лилиев, който е преподавател и Георги Райчев – писар. Тримата стават огромни другари и малко по-късно към тях се причислява Димчо Дебелянов. Така се образува неразделната им четворка.

Ключова фигура е Подвързачов, който въздейства мощно на своите другари, а и е задоволително прочут със стиховете си. „ Подвързачов е талантлив човек, който в никакъв случай не прояви изцяло гения си, от една страна, заради тежки условия на живот и, от друга – разяждан от вътрешната си хамлетовска „ подвързачовщина “, както още тогава бяхме намерили тази дума “, написа Георги Райчев. Всъщност Лилиев и Дебелянов са открития на Подвързачов, а по-късно този книжовен кръг се уголемява. Появяват се писатели като Константин Константинов, Христо Ясенов, Димитър Шишманов, Йордан Йовков. В това време той не издава нито една своя книга, само че Константин Константинов го назовава „ бащата “ на тези ярки персони. През 1911-1912 година Подвързачов редактира хумористичните списания „ Оса “ и „ Смях “, където сътрудничат горните създатели, а той разгласява свои лирични и хумористични стихотворения и прозаичност под псевдоними. Редактор е на „ Звено “, където пишат най-хубавите наши писатели, само че заради финансови аргументи списанието стопира да излиза.

През войната писателят работи в редакцията на в. „ Военни вести “ и сп. „ Отечество “, издания на Щаба на настоящата войска. Във второто издание разгласява две от най-значимите си стихотворения – „ На моя наследник “ (1916) и „ На падналия приятел “ (1917). В същото време дружно с Александър Божинов прави „ Българан “, седмично хумористично списание, където разгласява Смирненски, както и други наши известни създатели. Подвързачов написа злободневки и стихове. До края на живота си се отдава на журналистическа работа във всекидневни и седмични издания. Известен е като огромен преводач, който владее чудесно езика ни. За малко е драматург на Народния спектакъл. За него превежда първата съветска пиеса играна там през 1931 година „ Квадратурата на кръга “ от Валентин Катаев.

Неговите съвременници описват радостни истории за него. Веднъж, излизайки от редакцията, Димитър Подвързачов си спомнил, че има поръчка от жена си да купи кокошка от „ Женския пазар “. Часовникът показвал седем вечерта и всичко било продадено и прибрано. Все отново намерил и купил един петел и поел за дома. Но ето че против него застанал приятелят му Георги Михайлов – Жорето – популярният преводач на „ Прокълнати поети “.
Ха да полеем петела – рекъл Михайлов.
Дадено – отвърнал Подвързачов.

Близката механа не им харесала. Сторила им се неуютна и непозната.
Ще те повеждам в нашия край, в „ Корубаглар “ (Лозенец) има отлично заведение „ Пали лула, гаси лула “ – отсякъл Михайлов.
Речено, сторено. Взели един файтон и потеглили. Нито яденето, нито пиенето ги увлякло. Потънали в безкрайни диалози за преводи и преводачи. Петелът безшумно дремел до краката им. На прилежащата маса файтонджията също по този начин безмълвно се черпел за тяхна сметка. Двамата другари не усетили, по какъв начин е станало два часа през нощта. Разплатили се, взели петела и се качили във файтона. На изток към този момент розовеело… Започнали да се обаждат първи петли. Изведнъж клетото животинче, ни яло, ни пило, само че не не запомнило своята задача в света, да новини зората, мощно изкукуригало, в отговор на своите побратими.
Я го гледай ти - рекъл Михайлов – гладно и жадно, само че не не помни своите обществени отговорности. Да му дарим най-малко свободата…
Готово. – отвърнал Подвързачов.
Развързал петела и го пуснал от файтона…

Подвързачов обичал да посещава кръчмата „ При Спас “, която в миналото се намирала на ъгъла на „ 6 септември “ и „ Граф Игнатиев “, прихлупено тъмно помещение, едвам осветено от две крушки, с голи маси и скърцащи столове. Сервирали карабунарско вино. Една вечер отседнал там с писателя Георги Райчев и инженера от железницата Петър Згурев. Говорили за творчеството на Достоевски и постановките на Вагнер. Надигали чашите с вино. Тръгнали си, само че Подвързачов решил, че ще остане още малко. Имал ентусиазъм, само че не споделил защо...
На другия ден брачната половинка на Подвързачов била в паника. Цяла нощ мъжът ѝ не се прибрал. Търсила го по редакциите. Привечер се завърнал. Какво се случило?
Останал самичък на масата, при него пристигнал някакъв безпаричен отшелник. През деня майка му се поминала и той черпел за „ Бог да елементарни “. Попийнали двамата, поплакали, до момента в който взело да се развиделява. Подвързачов се събудил седнал на стол в непозната стая. В средата стоял ковчегът с починалата жена и запалена свещ до главата. До него похърквал новият му познайник.

Подвързачов ценял женската хубост и сексапил. Пийнел ли някоя чашка, бързо се влюбвал в близкостоящата до него дама. Поднасял ѝ цветя с възторжени слова. На другия ден забравял за флирта. Съпругата му не отдавала изключително внимание на увлеченията му. Семейният му живот вървял умерено.

Както играел с дамите на обич, по този начин се влюбил в действителност. Учителката от Първа девическа гимназия Дора Аврамова завладяла сърцето му. Тя била забележителна – красива, с висока просвета, познавала международната литература и имала дарбата да преподава. Подвързачов се увлякъл по нея като възпитаник. Срещали се по софийските улици, разхождали се и разговаряли за писатели и преводаческа работа. Тогава обичал да споделя, че кара втора младост…

Майсторът на фейлетона, баснята и афоризма напуснал този свят няколко седмици след Йордан Йовков. На 13 ноември 1937 година Щом схванал, че разказвачът на „ Шибил “ си е отишъл от земното се разплакал като дете. Не могъл да понесе загубата му. Чувствал особена душевна обвързаност към него. Погребали ги един до различен. Последните стихове, които написва Подвързачов са три сонета отдадени на поета Кирил Христов.

В неговите „ Мисли и парадокси “ четем: „ През цел живот съм бил колкото в живота, толкоз и отвън живота. Затова прекосяването в гибелта ми се вижда като факт, в който няма нищо извънредно “. И по нататък: „ Аз имам вяра в прераждането на душите. От първия още ден моята душа е така огорчена и отвратена от тоя свят, че за мене е ясно: несъмнено в миналото е живяла в различен, по-съвършен “.