Мир!... Можеше ли да има мир у една болна, прокълната

Мир!... Можеше ли да има мир у една болна, прокълната душа? – Димитър ДИМОВ

Романът на Димитър Димов „ Осъдени души “ излиза от щемпел през 1945 година Филмиран е от Въло Радев през 1975 година с Едит Салай и Ян Енглерт в основните функции. И двете творби се трансформират в класика. Историята за завладяващата обич на богатата англичанка Фани Хорн към испанския духовник Рикардо Ередия е разгърната на фона на хаоса и безредиците по време на Гражданската война в Испания. Красива, само че неосъщствима и невъзможна обич, която неизбежно води основните герои към тъмната им страна и разрухата.

Каква драма, какъв вътрешен спор бе раздрусал душите на тия хора? Не искаше от празно любознание да разчепква и да предизвиква премеждия на тия заболели наказани души. Оставаха единствено димящи купове от черна пепел, тъй като така желаеха развиването и логиката на живота.

Да, несъмнено имаше изцерителна мощ, някакво ужасно благополучие в тази полуда!

И двамата - всеки от тях в своята среда и по своя метод на живеене - се движеха по една и съща наклонена повърхност, която водеше към бездна.

Този свят принадлежи на мощните. Силният да стане по-силен, като унищожи слабия.

Ние все чакаме да пристигна нещо, а то не идва и не идва. Защо е по този начин? Защо всичко е заблуда? Животът, гибелта и желанието да бъдем обичани.

Внезапно изпита злокобното чувство, че е попаднала в страна, където някой бе отключил и пуснал лудите на независимост, които от своя страна бяха взели по някакъв метод властта и в този момент преследваха естествените хора.

Тя почувствува че и този човек бе също като нея някакво неуместно отклоняване от логиката, от хубостта и съвършенството на живота, че също като нея и той бе изгубил солидарността си с другите човешки същества и по тази причина живееше, като уединен фантом под мрачните сводове на своя господ, на своите канони и на своята метафизика, че и той не е друго с изключение на нелепост, с изключение на вехтория, с изключение на зло…

Може би гибелта и страданието, които ще видите тук, ще ви научат да мислите повече за другите, в сравнение с за себе си. А това ще избави душата ви.

– Значи страданието има цел?
– Положително.
– Каква е тази цел?
– Изкуплението!... След всяка понесена болежка вие ставате една степен морално по-съвършени.

Вашият господ не съществува! Вашият господ е студена, безчувствена, гибелна нереалност на разсъдъка, която ви владее, тъй като нямате сърце, тъй като тази нереалност е умъртвила всичко човешко у вас…

– Оставете морала настрани!... Най-отвратителното е да вършиш нелепост и да се чувстваш честен.

Ако всяка фибра на тялото й, всяко придвижване на мисълта й се стремяха към Ередиа, в случай че това възприятие, което изпитваше към него, можеше да се назова възвишено, какво бе направила тя, с цел да завоюва сърцето му? Нищо, напълно нищо!... Тя искаше да сграбчи това сърце напряко, да го откъсне, както грубите ръце на алчен човек откъсваха узрелия плод на дървото. Тя искаше да го погълне, да се насити от него без друга мисъл с изключение на мисълта за удоволствието, което щеше да изпита. Преследвайки Ередиа, тя не се питаше ни минимум какво щеше да провокира любовта й в сърцето му, тъй като беше привикнала да мисли единствено за себе си. Тя си въобразяваше, че единствено трябваше да отиде в Пеня Ронда и да протегне ръката си, с цел да го улови, откакто авансово с цинична искреност му бе признала любовта си, като че ли с цел да спести една празно отиване. Той несъмнено си мислеше така и по този начин в действителност се бе развило всичко, при все това Фани не можа сега да го съзнае и предотврати. Ах, ето за какво тя го изпълваше с омерзение.

И въпреки всичко в търпението на монаха нямаше равнодушие, а единствено достолепието на човек, който ги превъзхождаше извънредно.

– Слушайте, братко...
– Не ме наричайте братко.
– Тогава слушай, глупак!

Това, което мислиш и чувствуваш, е правилно, вярно… само че важи единствено за двама ни. Ти в никакъв случай не би могла да рискуваш и да пожертвуваш живота си за другиго и таман това е, което подсказва силата на любовта ти, което ме изгаря и мъчи… Може би и аз те обичам по този начин, може би и аз бих предпочел да прежалвам живота си за тебе, а не за другиго, въпреки и със самоизмамата, че правя това с християнско възприятие.

В нейното лице имаше нещо недействително и призрачно красиво, което го караше да наподобява на ангел и дявол, което отхвърляше всяка наслада в живота – в своя и в този на другите.

Егоизмът ти е насаден от насладите, които убиха волята ти, от безумното устройство на този свят, което дава опция на тебе и на класата ти да вземете всичко и да не давате нищо…

И по тази причина се смееше по този начин, тъй като всички смяташе за луди, без да осъзнава, че през тия месеци се бе разболял от най-страшната полуда в света - лудостта да не се вълнува от нищо, да се подиграва на всичко.

– Други ще му останат правилни!
– Кой?
– Вие, несъмнено.
– Та аз го ненавиждам!
– Въображение на влюбена жена.

Човек би споделил, че се срамим от произхода си, което не е правилно. Срамуваме се единствено от себе си.

–​ Отегчаваш ме с гордостта си.
– Това е единственото, което ми остава.
– Пази го за пред другите.
– Защо не и пред теб?
– Защото и двамата сме еднообразно пропаднали.

За първи път в живота си виждаше такава трагична фигура. И може би щеше да почувствува съчувствие към нея, в случай че тя несъзнателно, неумишлено, с всеки жест и всяка дума не показваше дълбокото пренебрежение, което изпитваше към него. Нямаше съображение да й се сърди – с какво право можеше да изисква респект, – но в погледа й, в тия надменни зелени очи имаше някакъв пренебрежителен искра, който се забиваше в гордостта му като нож.

Имаше нещо разкъсващо и тъжно в контраста сред безгрижните обноски, които симулираше, и вътрешната драма на личността й.

И въпреки всичко тя изглеждаше неизмеримо красива в гордостта, в студенината и меланхолията си, в тая необщителност, присъща на англичаните, чиято непримиримост оставаше даже измежду разложението и дрипите на порока.

Дали я обичаше? Той си зададе въпроса внезапно, само че незабавно си отговори с позитивно " не ". Твърдите и самостоятелни дами го дразнеха. Интелектът им се насочваше постоянно към неуместни неща.

Изведнъж тя видя, че двамата бяха вкопчили ръцете си конвулсивно един в различен. Колко надълбоко в тоя миг на потребност и уязвимост даже у тях, полублагородниците, индивидуалистите, лентяите и паразитите на обществото, които от снобизъм презираха еднообразно и благородниците, и роби, какъв брой надълбоко у тях, проядени от червея на егоизма и мизантропията, се демонстрираше потребността от човешка взаимност!...

– Като всеки измамник, аз съм слаб, лицемерен и нерешителен.
– Вие сте единствено трагичен... Подлеците не признават грешките си.

Ето за кого бе пристигнала тук! … Ето какво бе останало от магнетичната прелест на този испански духовник! Спомни си юношеския екстаз, с който бе почнала да го обича, тъгата, която изпитваше за него, стремежа и себеотрицанието, с което се бе хвърлила да го избави от анархистите, петнистия тиф, на който излагаше живота си всеки ден. Какво бе останало от всичко това! Само смехът й, единствено съжалението към един вманиачен!

Най-после тя го виждаше подобен, какъвто бе в реалност - един безумец, един ялов човешки дух, отричане на живота, на всяка наслада и щастие… Сега тя го виждаше като безсърдечен и злобен сановник на мрака, на небитието и гибелта, зад която стоеше едно грубо, студено и отчайващо нищо.

Ти търсиш необмислено единствено удоволствия, единствено наслаждения... Затова хукна след Ередиа, по тази причина в този момент пушиш така индиферентно пред пресния мъртвец на един труп, на един другар, който те обичаше. Ти пушиш в този момент не от липса на предубеждения, не от екстравагантност, не за това, че Мюрие не би се оскърбил от постъпката ти, а просто тъй като в тоя миг ти се пуши, тъй като нямаш воля да си наложиш да не пушиш и да проявиш почитта, която от незапомнени времена сме привикнали да изискуем на мъртвите... Да, ти виждаш всичко това, съзнаваш го, само че нямаш мощ да се промениш.

– Сполучих, изцяло!... - сподели тя със смях.
– Не сполучихте, само че отмъстихте.
– Радвам се, в случай че е по този начин.
– Зная!... Защото ви липсват други наслади.

Цял живот съм желала да ми каже някой за какво тъгата е най-голямото човешко възприятие...