Защо и как започна Втората световна война - най-кръвопролитната в човешката история
Миналата есен отбелязахме 100 години от края на Първата международна война, тази – 80 години от началото на Втората. Близостта на двете годишнини не е инцидентна.
Защото съгласно мен и други историци, Първата и Втората международна война освен са взаимно свързани, а и са два опита за разрешаването на един спор, който единствено наподобява преодолян с капитулацията на Германия на 11 ноември 1918 година
Тогава е единствено приглушен, с цел да избухне още веднъж с цялостна мощ на 1 септември 1939 година и да отнесе живота на над 50 млн. души.
Когато се питаме за какво единствено 20 години след края на Голямата война се развихря още по-ожесточената Втора международна война, би трябвало да се вгледаме освен в неудачните решения на Парижката мирна конференция от 1919 година, а и в дълбоките несъгласия преди войната, които по този начин и не са позволени след края й. Това написа в. Труд в собствен коментар.
Ще напомня: последният общоевропейски спор е от края на XVIII и началото на XIX век (Наполеоновите войни). Той довежда до метаморфоза на европейското пространство, осъществено на Виенския конгрес от 1814-1815 година И този ред просъществува цялостен век – чак до Първата международна война.
Ако погледнем зад хода на събитията, ще открием, че огромните войни рядко избухват по избор на държавниците или на военните. Това става, когато настъпят основни промени в развиването и съотношението сред капацитетите на огромните страни.
С други думи – когато е нарушен салдото на силите, осигурявал мирното им общуване.
Така става в края на ХIХ век, когато бързо разрастващата се обединена Германия надминава Англия – водещата международна мощ. А когато Англия стартира да отстъпва по дял в международното промишлено произвеждане, когато е изправена пред опита на Германия да сътвори колониална империя и да построи всесилен военноморски флот, тя прави всичко допустимо да спре съперника.
Или по думите на Ейър Кроу от 1 януари 1907 година: „ Съединяването на най-голямата сухопътна войска с най-силния флот в една страна ще принуди света да се сплоти, с цел да се отърве от сходен дявол “. И Англия, Франция и Русия се сплотяват в Антантата, с цел да спрат немския „ дявол “.
Желанието на Германия да поведе Европа, а на Англия да не го допусне довежда до конфликт на старите сили против новата и до Голямата война.
Тя продължава не няколко месеца, както са считали всички, а 4 години, като донася заличаване и безсилие за всички европейски страни. Победата в края на краищата е за Антантата, само че е резултат от изтощението на Германия, а не на проваляне на армията й.
Мирът е не по-малко чудноват, защото победените не са поканени при разискването му. Французите, откакто не съумяват да победят германците на бойното поле, се пробват да ги сразят с мира.
И въпреки че американците и англичаните да не им разрешават да го създадат напълно, Версайският мир от 28 юни 1919 година се възприема като непомерно тежък освен от германците, а и от множеството участници в конференцията. В резултат, възприятието за оскърбление ражда немското предпочитание за реванш, а възприятието за виновност тласка британците и американците към примирителност.
Това е тектоничната почва, върху която се развива Европа през следвоенния интервал, трансформирал се в междувоенен.
Все отново първоначално незабравените ужаси от войната спомагат за одобряването на мира посредством отстъпки за победените за да се включат в общите старания. През 20-те години те са признати в Общество на народите, в опита да се разгласи войната отвън закона с Пакта „ Бриян – Келог “ от 1928 година и други сходни.
Тази мирна еволюция, съчетана с придвижването за мир, можеше и да даде трайни резултати, в случай че в края на десетилетието не беше настъпила Голямата меланхолия.
Американската финансова и икономическа рецесия бързо се популяризира по света с най-тежки последствия в развитите страни, множеството от които са европейски.
Десетки милиони европейци остават без работа и в отчаянието си търсят нови решения, обръщат се към нови доктрини, най-ярка от които е фашизмът на Мусолини и зародилият на неговата основа националсоциализъм на Хитлер. Кризата на демокрацията извежда на напред във времето последователите им в цяла Европа, а в Германия дава властта на Хитлер.
Политическата радикализация трансформира и външната политика. Опитите на държавните управления да изнесат свръхпроизводството си на открито водят да комерсиална война. Националният нарцисизъм взема връх над междунардното съдействие и всички приглушени проблеми още веднъж изникват.
В Германия през 1933 година единствено за няколко месеца Хитлер съумява да наложи фашистка тирания и да разгласи основаването на „ хилядолетния “ Трети райх. Целта е Германия да си върне изгубеното и да извоюва водачеството в обединената Нова Европа, а по-късно и в света.
От този миг можем да приказваме за начало на предвоенния интервал, тъй като задачите на Хитлер могат да се реализиран единствено с война. При това, за жалост, той се оказва и един от поредните политици както в осъществяването на дадените обещания, по този начин и в преследването на крайната си цел.
Въпросът е дали множеството европейски сили, които не желаят нова война, могат да предотвратят желанията на Хитлер. Както знаем от историята – става известно, че не могат. Въпросът е за какво, в случай, че спечелилите от Антантата са доста повече и по-силни от Германия?
Проблемът е, че 15 години след успеха си над Централните сили от Антантата не е останало доста. Италия към този момент е фашистка и Мусолини избира да оказва помощ на ученика си Хитлер, а не на някогашните италиански съдружници. Икономическото и политическото намаляване на Франция продължава и тя попада съвсем напълно под въздействието на английската политика.
Френската некадърност да отбрани съдружниците си от Централна Европа пред немските искания е толкоз забележима, че на френския външен министър му са постанова да чуе от един от тях думите: „ вие не можахте да отбраните себе си, по какъв начин ще защитавате нас против агресора “.
Великобритания към момента е водеща европейска мощ, въпреки и не международна (това място към този момент е за САЩ), само че в доста по-сложна настройка, защото в Източна Европа са зародили доста нови страни, а Съветският съюз се е утвърдил и стартира да играе роля на континента. Свидетелство за последното са договорите му с Франция и Чехословакия от май 1935 година
При това състояние английският министър председател Невил Чембърлейн избира да изостави един от главните външнополитически правила: постоянно да се поддържа по-слабия на континента, с цел да може Англия да играе ролята на балансьор. Вместо това, Чембърлейн поддържа въздигащия се Трети райх.
Британско-германската ос, наричана и политика на успокояване на агресора, може да се изясни и с идеологическия фактор – огромния боязън от Съветския съюз като знак на комунизма.
Така или другояче, фактът си е реалност – британците разрешават на Хитлер да се въоръжи и приготви за война (с Англо-германското морско съглашение, ремилитаризацията на Рейнска област, Аншлуса и Мюнхенската конференция), без да подозират, че тази военна машина ще се обърне и против тях.
И когато напролет на 1939 година излиза наяве, че войната следва, напъните на Англия и Франция са да я отдалечат от личните си граници. Започват договаряния със Съветския съюз, дават гаранции на Полша, само че и в двата случая не с цел да търсят съдружници, а с цел да възпрат Хитлер. В резултат му отстъпват самодейността.
И Хитлер прави своя избор: първо да се подсигури, че акцията против Полша няма да го вкара в мочурище на Изток (с Пакта „ Рибентроп – Молотов “), и второ, да стартира да бие съперниците си един по един в „ дребни “ война.
Така една след друга са подчинени редица европейски страни, преди през лятото на 1941 година войната да стане в действителност „ огромна “ с включването на Съюз на съветските социалистически републики и Съединени американски щати и четири години по-късно да докара до краха на Третия райх.
Защото съгласно мен и други историци, Първата и Втората международна война освен са взаимно свързани, а и са два опита за разрешаването на един спор, който единствено наподобява преодолян с капитулацията на Германия на 11 ноември 1918 година
Тогава е единствено приглушен, с цел да избухне още веднъж с цялостна мощ на 1 септември 1939 година и да отнесе живота на над 50 млн. души.
Когато се питаме за какво единствено 20 години след края на Голямата война се развихря още по-ожесточената Втора международна война, би трябвало да се вгледаме освен в неудачните решения на Парижката мирна конференция от 1919 година, а и в дълбоките несъгласия преди войната, които по този начин и не са позволени след края й. Това написа в. Труд в собствен коментар.
Ще напомня: последният общоевропейски спор е от края на XVIII и началото на XIX век (Наполеоновите войни). Той довежда до метаморфоза на европейското пространство, осъществено на Виенския конгрес от 1814-1815 година И този ред просъществува цялостен век – чак до Първата международна война.
Ако погледнем зад хода на събитията, ще открием, че огромните войни рядко избухват по избор на държавниците или на военните. Това става, когато настъпят основни промени в развиването и съотношението сред капацитетите на огромните страни.
С други думи – когато е нарушен салдото на силите, осигурявал мирното им общуване.
Така става в края на ХIХ век, когато бързо разрастващата се обединена Германия надминава Англия – водещата международна мощ. А когато Англия стартира да отстъпва по дял в международното промишлено произвеждане, когато е изправена пред опита на Германия да сътвори колониална империя и да построи всесилен военноморски флот, тя прави всичко допустимо да спре съперника.
Или по думите на Ейър Кроу от 1 януари 1907 година: „ Съединяването на най-голямата сухопътна войска с най-силния флот в една страна ще принуди света да се сплоти, с цел да се отърве от сходен дявол “. И Англия, Франция и Русия се сплотяват в Антантата, с цел да спрат немския „ дявол “.
Желанието на Германия да поведе Европа, а на Англия да не го допусне довежда до конфликт на старите сили против новата и до Голямата война.
Тя продължава не няколко месеца, както са считали всички, а 4 години, като донася заличаване и безсилие за всички европейски страни. Победата в края на краищата е за Антантата, само че е резултат от изтощението на Германия, а не на проваляне на армията й.
Мирът е не по-малко чудноват, защото победените не са поканени при разискването му. Французите, откакто не съумяват да победят германците на бойното поле, се пробват да ги сразят с мира.
И въпреки че американците и англичаните да не им разрешават да го създадат напълно, Версайският мир от 28 юни 1919 година се възприема като непомерно тежък освен от германците, а и от множеството участници в конференцията. В резултат, възприятието за оскърбление ражда немското предпочитание за реванш, а възприятието за виновност тласка британците и американците към примирителност.
Това е тектоничната почва, върху която се развива Европа през следвоенния интервал, трансформирал се в междувоенен.
Все отново първоначално незабравените ужаси от войната спомагат за одобряването на мира посредством отстъпки за победените за да се включат в общите старания. През 20-те години те са признати в Общество на народите, в опита да се разгласи войната отвън закона с Пакта „ Бриян – Келог “ от 1928 година и други сходни.
Тази мирна еволюция, съчетана с придвижването за мир, можеше и да даде трайни резултати, в случай че в края на десетилетието не беше настъпила Голямата меланхолия.
Американската финансова и икономическа рецесия бързо се популяризира по света с най-тежки последствия в развитите страни, множеството от които са европейски.
Десетки милиони европейци остават без работа и в отчаянието си търсят нови решения, обръщат се към нови доктрини, най-ярка от които е фашизмът на Мусолини и зародилият на неговата основа националсоциализъм на Хитлер. Кризата на демокрацията извежда на напред във времето последователите им в цяла Европа, а в Германия дава властта на Хитлер.
Политическата радикализация трансформира и външната политика. Опитите на държавните управления да изнесат свръхпроизводството си на открито водят да комерсиална война. Националният нарцисизъм взема връх над междунардното съдействие и всички приглушени проблеми още веднъж изникват.
В Германия през 1933 година единствено за няколко месеца Хитлер съумява да наложи фашистка тирания и да разгласи основаването на „ хилядолетния “ Трети райх. Целта е Германия да си върне изгубеното и да извоюва водачеството в обединената Нова Европа, а по-късно и в света.
От този миг можем да приказваме за начало на предвоенния интервал, тъй като задачите на Хитлер могат да се реализиран единствено с война. При това, за жалост, той се оказва и един от поредните политици както в осъществяването на дадените обещания, по този начин и в преследването на крайната си цел.
Въпросът е дали множеството европейски сили, които не желаят нова война, могат да предотвратят желанията на Хитлер. Както знаем от историята – става известно, че не могат. Въпросът е за какво, в случай, че спечелилите от Антантата са доста повече и по-силни от Германия?
Проблемът е, че 15 години след успеха си над Централните сили от Антантата не е останало доста. Италия към този момент е фашистка и Мусолини избира да оказва помощ на ученика си Хитлер, а не на някогашните италиански съдружници. Икономическото и политическото намаляване на Франция продължава и тя попада съвсем напълно под въздействието на английската политика.
Френската некадърност да отбрани съдружниците си от Централна Европа пред немските искания е толкоз забележима, че на френския външен министър му са постанова да чуе от един от тях думите: „ вие не можахте да отбраните себе си, по какъв начин ще защитавате нас против агресора “.
Великобритания към момента е водеща европейска мощ, въпреки и не международна (това място към този момент е за САЩ), само че в доста по-сложна настройка, защото в Източна Европа са зародили доста нови страни, а Съветският съюз се е утвърдил и стартира да играе роля на континента. Свидетелство за последното са договорите му с Франция и Чехословакия от май 1935 година
При това състояние английският министър председател Невил Чембърлейн избира да изостави един от главните външнополитически правила: постоянно да се поддържа по-слабия на континента, с цел да може Англия да играе ролята на балансьор. Вместо това, Чембърлейн поддържа въздигащия се Трети райх.
Британско-германската ос, наричана и политика на успокояване на агресора, може да се изясни и с идеологическия фактор – огромния боязън от Съветския съюз като знак на комунизма.
Така или другояче, фактът си е реалност – британците разрешават на Хитлер да се въоръжи и приготви за война (с Англо-германското морско съглашение, ремилитаризацията на Рейнска област, Аншлуса и Мюнхенската конференция), без да подозират, че тази военна машина ще се обърне и против тях.
И когато напролет на 1939 година излиза наяве, че войната следва, напъните на Англия и Франция са да я отдалечат от личните си граници. Започват договаряния със Съветския съюз, дават гаранции на Полша, само че и в двата случая не с цел да търсят съдружници, а с цел да възпрат Хитлер. В резултат му отстъпват самодейността.
И Хитлер прави своя избор: първо да се подсигури, че акцията против Полша няма да го вкара в мочурище на Изток (с Пакта „ Рибентроп – Молотов “), и второ, да стартира да бие съперниците си един по един в „ дребни “ война.
Така една след друга са подчинени редица европейски страни, преди през лятото на 1941 година войната да стане в действителност „ огромна “ с включването на Съюз на съветските социалистически републики и Съединени американски щати и четири години по-късно да докара до краха на Третия райх.
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ