Милко Арабаджийски, един от емблематичните ни състезатели по баскетбол, гостува

Милко Арабаджийски, един от емблематичните ни състезатели по баскетбол, гостува в предаването „ Код Спорт “ по ТВ+. Роден е в Пловдив и започва кариерата си в локалния “Академик”. След това е притеглен в ЦСКА, където играе 12 години и е част от звездния отбор на армейците дружно с Петко Маринов, Румен Пейчев, Тодор Богданов, Георги Глушков. С екипа на “червените” печели 4 трофеи на България и пет купи на страната. Дългогодишен народен играч, като с представителния ни отбор става шести на европейското състезание през 1977 година Година по-рано печели бронзовите медали на шампионата на Стария континент за юноши. Рекордът му е 63 маркирани точки в един мач. През 2019 година за особени заслуги към спорта и града е почетен с “Почетен знак на Пловдив”.

- Здравейте, господин Арабаджийски! Благодаря ви, че приехте поканата да гостувате в предаването „ Код Спорт “! Как се чувствате?

- Много добре се усещам.

- Защо решихте да емигрирате в Канада? Лесно ли стигнахте до свободата? Коя година беше това?

- 1990 година 26 индивида другари ме навиха да потеглям. Бях ходил в Канада преди този момент на олимпийски квалификации в Хамилтън през 1976 година и знам какво е. В Америка съм ходил по три-четири месеца. Виках им, че не е толкоз хубаво. Обяснявах им, че не е толкоз елементарно, само че заминахме. И жена ми ме навиваше. Нещата тук бяха „ comme ci comme ca “ и отидохме там – емигрантска работа. Посреща те обществена страна, дават долари за храна, за спане, заплащат всичко, само че би трябвало да минеш изявление, с цел да ти дадат обществен номер. Седем-осем месеца нищо не правиш, единствено ти дават по 600 $ и в случай че се хванеш да работиш някъде на черно. На мен ми отхвърлиха, тъй като не лъгах доста, че съм политически бежанец. И в чужбина съм ходил, по какъв начин ще съм бил подтиснат! Така се получи, обаче че жена ми взе, само че трябваше на втората година и половина да изляза от Канада и отново да се върна към този момент публично. Но се поскарахме малко, тя си остана, а аз докарах детето в България, беше на 1,5 години. Дойдох си тук и си споделих, че няма да се връщам там повече. Просто животът им е доста по-различен, не е като нашият тук. Канят те на посетители, сипват по 20 грама - биберон-бутилка. Не са привикнали като в България, въпреки всичко сме балканджии! Елате в 12 часа и в случай че не отидеш в 12, може и да не те пуснат. Особени хора. По едно време разнасях вестници, замествах Благо Блангев, един футболист. Ходих два-три дни и трябваше да групирам таксата – 4 $ на месец за вестника. Той няма 4 $ в къщата си, заплащат с карта, няма кеш.

- С какво се занимавате сега?

- В момента съм пенсионер и работя към Гражданска отбрана, тъй като е скучно у дома да стоиш. Мога и да не пристигам на работа, само че се занимавам с нещо.

- Следите ли какво се случва в българския баскетбол?

- Да, проследявам го, само че не доста близко, тъй като до 2010 година се занимавах със спорт. Но все няма пари, на този се молиш, знаеш по какъв начин беше и се отхвърлих. Оттогава съм ходил на пет мача на Бултекс. Но най-лошото, което се получава в България е с нашите гении и всички го споделят. Познавам 20 момчета, които играят в Трета лига в Германия, във Франция. Не стоят тук, тъй като нямат късмет да се изявят.

- Няма и пари.

- Там играят за 1500-2000 $, само че отново е нещо. Най-лошото е, че взимаме сърби и всякакви тъмни баскетболисти, които едвам прохождат. Ще пристигна тук американец да играе за 1000 $! Той и крачки не може да направи! От Пловдив един баскетболист няма, а при юношите имаме едно момче Данчо Иванов, което доста добре работи в Спортното учебно заведение. Извади две момчета, само че едното го продадоха в Германия още на 15 години. И оттова идват нещата, а и всеки тим е по този начин като виждам.

- Какво най-вече липсва от времето, когато вие бяхте баскетболист и в този момент, когато гледате какво се случва с този известен спорт?

- Едно време играехме с огромен хъс, тъй като бяха други години – нямаше ги тези компютри, нямаше занимавки. Тренирахме и играехме с най-голямо наслаждение. Да те викнат в националния тим беше чест! Сега едвам събираме народен тим, няма играчи.

- Кой ви заведе до залата?

- Беше доста забавно, тъй като бях волейболист. От четвърти клас почнах да играя волейбол. Бях висок – 1,85 м и в шести клас идва Иван Николов, треньора по баскетбол и споделя на Спасов, треньора по волейбол: „ Дай ми го за едно републиканско. “ Тогава мериха растежа и взимахме някакви точки, можеше с две загуби да станеш първенец на България, изпълняваха се едни нормативи. Почнах да упражнявам и волейбол, и баскетбол и взе че ми хареса. Скачах доста от волейбол и почнах да я забивам. Хареса ми баскетболът и стопирах волейбола. Зависи каква промяна съм на учебно заведение, в случай че съм следобяд, заран самичък си упражнявам, вечер с тима. И по този начин всеки ден вървях да упражнявам.

- Като младеж на Академик (Пловдив) отбелязвате рекордните 63 точки в един мач – кой тим се оказа пострадал от точната пукотевица?

- Славия.

- Как се вкарват 63 точки?

- Нашият тим беше доста забавен. Тогава бях 1,90 м, отивам напред, хвърлят ми и аз въвеждам. Другият миг е, че имахме доста бързи гардове. Аз хвана топката, гардчето към този момент е на центъра. Шест години с никакъв тим бяхме постоянно втори-първи на юноши старша, младша. Тогава ЦСКА, Левски, Видин имаха прекрасен тим. Имаше 5-6 хубави младежки тимове. А и в националния бяхме прекрасен отбор.

- А по какъв начин се бележат 28 точки на 220-сантиметровия Владимир Ткаченко и на 214-сантиметровия Александър Белостенни в дуела против Съюз на съветските социалистически републики?

- Лесно беше, тъй като те са по-бавни. Само чаках да изтекат секундите, минавам го и я въвеждам. Обаче под коша не можеш да го пазиш. Какви маси бяха, огромни момчета!

- Върхът в кариерата ви са годините с екипа на ЦСКА – по какъв начин се стигна до прекосяването там, по какъв начин ви одобриха легендите Петко Маринов и Румен Пейчев, светла му памет?

- Цеко Барчовски беше треньор. С Босна (Сараево) играхме в София и ги бихме с 18 точки. Петко тогава ги утрепа, 40-42 точки им вкара. Бяха доста крепък тим, станаха европейски първенец по-късно. Там ни биха с 20 точки, отстраниха ни с 2 точки де факто.

- Какво означаваха за вас борбите ЦСКА – Левски? Арена на конфликтите бяха или зала „ Сливница “, или залата на „ Армията “. След това преминавахте към трето полувреме в митичния ресторант „ Стадион “.

- Да, значимо е, че бяхме другари след мача. Хубави мачове, цялостна зала. Пред зала „ Универсиада “ още толкоз хора чакаха да влязат! Големи мачове правехме с тях. Но най-интересен дуел беше един в зала „ Фестивална “. Три минути преди края ни водеха с 11 точки. Накрая надупчвам, пас и Румен им я вкара. Накрая бихме с една точка за нас. Ставаха доста забавни мачове, щом извън имаше залози. Идваха и при мен и споделяха да падаме. Викам: „ Не става. Ние сме си офицери, играем си за ЦСКА. “

- Срещу кого ви беше най-трудно на баскетболната площадка?

- Различно е. Той има два крайници и две ръце, и аз съм по този начин. Но аз съм невисок, нямам 2 метра и гледах да играя с повече ловкост – финтове в нахлуване оттук- оттова, да избегна блокажа. В отбрана пазих добре, борих се доста. Повече кошове имам от добавки в ЦСКА.

- Как наподобява вашата идеална петорка?

- От тези години – Голомеев, Румен Пейчев, Петко Маринов, Шарков и аз.

- Работил сте с едни от най-хубавите треньори в родния баскетбол – Цвятко Барчовски, Симеон Варчев, Тодор Ненов… От кого научихте най-вече и с кого се разбирахте най-трудно?

- Най-трудно ми беше с Цеко Барчовски – бързи пробиви непрестанно. Имаме три комбинации 10 години и те не могат да ги схванат. Или се върнах в Пловдив със Здравко Димитров, Илия Хорозов, Бояджиев – отново прекрасен колектив и много ги биехме и ЦСКА, и Левски наред. И Спартак (Плевен) също.

- На какъв брой годни решихте да се откажете от дейна спортна активност?

- През 2002 година на 45 години. Бях треньор, само че жена ми сподели след две години, че би трябвало да се откажа от треньорството, тъй като подвигнах кръвно. Ядосвам се по мачове – тази обстановка, онази обстановка. Идвам си у дома и ми вика да спирам. Дотук, стига толкоз! Така 2010 година завърших с баскетбола.

- Синът ви Юли Арабаджийски по какъв начин се развива?

- Особен е, 2,07 м стана висок. В Германия беше две-три години, три години във Франция играе. Тази година трябваше да върви отново, само че го стопирах. Март месец едвам го прибрахме от Франция поради ковид.

- Кое ви носи наслада в живота в този момент?

- Най-голямата ми наслада е внукът.

- Как се споделя?

- Зак. Дъщеря ми в София си живее, в „ Бояна “ направиха една огромна къща. Ходя постоянно и те ми идват на посетители. Закчо в този момент стана на четири години, порасна към този момент.

- Какво желаете да кажете за край на нашия диалог?

- Първо за мен нямаме положителни треньори по баскетбол. Едно време всеки град имаше по един-двама положителни треньори, а в този момент в случай че почнем да ги изброяваме и да търсим… Примерно Росен Барчовски може да е треньор, другите са някакви сърби. В Пловдив не го познавам кой е треньор в този момент. Минчев от Берое изискваше доста, само че малко са по този начин. И като не вадим юноши по доста разнообразни аргументи. И да има прекрасен гений той не може да се развие, тъй като взимат всякакви недоказани. Хайде, сърбите ги учат, знаят по какъв начин да играят, само че при американците доста рядко има някакво попадение. Плюс това в Лукойл може би им дават не 1000 $, а повече. В провинцията по-малко взимат. При Петко едно време докараха играчи, само че това свърши.

- Като че ли този спорт завърши у нас…

- Дано да не е завършил! Надявам се нещо да се получи, само че не виждам огромна светлина.