Мексико може да се смята за една от страните с

Мексико може да се счита за една от страните с вилнееща латинска кръв. През последните години, до момента в който се говореше за стена, мнозина не помнят и някои забавни обстоятелства. Причината Франция да не успее да повлияе толкоз директно на Съединени американски щати и сформиращите щати, е само тяхна. Мексико чества своята самостоятелност на 5 май. И повода за всичко това е, че колкото и схваща да е тази страна, от средата на XIX век съумява да се оправи доста добре с общия зложелател. В този интервал мексиканците не са в най-цветущата форма.

Първо са изгубили една частна война против Тексас, а по-късно са съумели да завоюват вниманието на Съединени американски щати, с цел да изгубят още една. Очевидно жителите нямали нищо срещу да продължат борбата и почнали един доста сериозен вътрешен спор. Точно в тези години, страната няма никаква опция да изплати никакви външни задължения към Европа. Именно затова до Европа доближава и притеснителната новина, че нито един дълг не може да бъде изплатен. В този тежък миг, поддръжката от Европа била нужна за оцеляването и запазването на територията, само че не всички били на това мнение. Наполеон III решил, че откакто няма да види никакви средства, по-добре да завземе територия и по този начин да обезпечи Франция.

Американският президент Джеймс Монро напомнил на остарелия континент, че разтоварването на която и да е европейска войска на територията на Съединени американски щати ще докара до доста кървава кавга. Единственият проблем е, че в този миг и американците имат свои проблеми за решение, гражданската война там се води с цялостна мощ. В средата на XIX век можем да видим, че военните спорове в Северна Америка се водят на всички места и безусловно никой не се вълнува от проблемите в съседския двор. Именно тази картина дава обнадеждаващи шансове на френския император да се включи в заниманието. През април 1862 година френската постоянна войска се товари на кораби под командването на военачалник Фердинанд Летрил.

Най-добрите френски бойци дебаркират във Веракрус и се приготвят за един дълъг и забавен поход до Мексико сити. Ако разузнаването е вярно, по пътя не би трябвало да срещнат никаква опозиция и идните 640 километра ще бъдат изключително лесни за прекосяване. Всяка цитадела, през която преминат, би трябвало да има френски байрак. Нещо повече, персонално Наполеон III е декларирал на Летрил, че по пътя мексиканците ще го одобряват топло и задушевно. Най-вероятно ще има цветя и карнавали, тъй като всички от дълго време чакат френския избавител от тиранията. Следователно френският военачалник се подготвял повече за развлечение и една отмора, в сравнение с за борби.

Снимка: By Sukozoauthor fotografía: Juan Carlos Pérez Toriz – Own work. Imagen tomada de flickr., CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=19352745

Летрил е бил подготвен да прекара няколко месеца в отмора на топлия мексикански климат, само че за жал, домакините въобще не били готови за топло посрещане. А в случай че би трябвало да приказваме за изключително негостоприемна персона на територията на Мексико в този интервал, би трябвало да обърнем внимание на Игнасио Зарагоза. Неговият живот стартира в мексиканската част на  Тексас през 1829 година Баща му е боец в пехотата и се надява, че и синът му един ден ще успее да вземе неговото бойно родословие. За страдание Игнасио е много хърбав и няма физиката да носи даже пушка. Шансовете да влезе в армията са оттатък минималните.

Налага се татко му да употребява всичкото налично въздействие, с цел да подсигурява, че дребния правоприемник на семейство Зарагоза ще се оправи съз дилемите на армията. И това не оказва помощ, физическите му данни нямат нищо общо със средностатистическия боец на Мексико. Не го взимат и по още една причина – новата промяна не позволява селяните да получават боен чин. Едва през 1853 година съумява да откри път до непретенциозно военно формирование. Тук неговите качества стартират да изпъкват. Игнасио показва необикновен взор в редиците. Използва всички уроци от татко си, показва стратегически гений и в никакъв случай не се оплаква от тежката работа. На 31-годишна възраст получава чин военачалник и командва войска от 8000 души. Преди това е прекарал известно време в опознаването на Бог и е служил в духовната семинария, само че и това не трае дълго. Зарагоза се оказва забавна персона, само че когато европейският съперник влиза на територията на Мексико, той не е квалифициран за стълкновение и войската му е разпръсната. Игнасио би трябвало да събере всички нужни сили, с цел да се изправи против доста сериозен съперник.

Нека не забравяме, че в този миг френската войска е подготвена по най-хубавите закони на войната, а материалното ѝ подкрепяне я трансформира в една от най-заплашителните в света. Призован е непосредствено в президентския кабинет, където би трябвало да показа военен проект за справяне с съперника и да изясни тъкмо и ясно по какъв начин ще води сражението. Игнасио явно е имал свободно време да създаде цялостен сюжет при сходни офанзиви, а това го трансформирало в един от най-ценните фрагменти на мексиканската войска. Срещата е позитивна, президентът Бенито Хуарез дава целия разполагаем боен запас и го изпраща на фронта. За страдание идва малко по-късно от нужното.

Снимка: By Anonymous – http://www.inah.gob.mx/, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=24501748

Противникът с лекост преодолява домакина в Акулцинго на 28 април и продължава своя поход напред към столицата. Разликите сред двете сили е явна и щом липсват нужните качества за директна победа, Игнасио помислил за различен проект. Решил да употребява една съществена тактика, която постоянно работила против Франция, изключително в случай че се командва от Наполеон, без значение кой поред. Вместо да продължи да изпраща дивизии по пътя на французите, генералът решил, че може да ги концентрира в една точка, във вътрешността в Мексико, употребявайки положителната остаряла съветска тактичност и да чака съперника да се измори самичък по пътя.

Оттеглящата се мексиканска войска унищожава всички резервира, които могат да попаднат в ръцете на французите. Пътят към Мексико скоро се трансформира в едно дълго премеждие на бедност и апетит, а още по-лошото е, че и климътът не е изключително привлекателен. Една седмица Зарагоза гори всичко, което може да срещне по пътя и принуждава съперника да навлиза по-навътре в непознатата територия. На 4 май 1862 година Зарагоза събира 4500 души, освен това без никакъв боен опит покрай Публе де лос Анджелис – град с популация от близо 80 000 души, подложен на пътя сред столицата и Веракруз.

Градът е основната артерия на снабдителната линия, през която минават френските хранителни запаси. Това е точката, в която ще се взема решение ориста на страната и в случай че генералът е пресметнал вярно възможностите си, в този момент е моментът да влезе в историята. Мексиканската артилерия се нарежда на вярното място, приканват се всички 4500 мексикански боеца, доста от които имат единствено 3 месеца подготовка. В запаса на Мексико няма пари, с цел да се заплати на наемници, артилерията не е в най-цветущото положение, а кавалерията е толкоз алегорична, че той самият отхвърля да я назовава по този начин. Успял е да събере конете на селяните, с които се обработва земята.

Положението е толкоз плачевно, че бойците му нямат даже униформи и са облечени с каквото намерят. Оръжието на бранителите е най-вече от антични пушки, които в миналото са били окачени на стената като украса и положителното остаряло мачете, с което се режели посеви и се събирала реколтата. Тези хора би трябвало да се изправят против елитна френска войска, съставлявана от 6500 боеца, готови с най-хубавата допустима техника за времето, офицери с влиятелно образование в най-хубавите школи на Европа и изключително предпочитание да плячкосват.

Фердинанд Летрил се е постарал да призове зуавите – елитната френска пехота, която от дълго време е основала изключително добро име в Алжир и цяла Северна Африка. Към този миг липсва по-лют съперник. Местните алжирци се изумявали от тренировките им, които в множеството случаи включвали цялостно бойно снаряжение, големи преходи през Сахара, както и съществени ръкопашни тренировки. Непознатия фен на учението може умерено да допусне, че тренировката е опит на група хора да се избият по допустимо най-жестокия метод.

Зуавите прекарват години в рационализиране на военната тактичност и боят на щик, а горещините не могат да ги притеснят въобще. Когато са пуснати във вражеска територия, тяхната задача е да понижават числата на съперника с всички вероятни средства, а имайки поради историята им, същите се оправят повече от ослепително, освен това на всеки вероятен фронт. Любимото им занятие след всяка борба е да преминат около труповете на врага и наново да ги намушкат, с цел да бъдат сигурни, че никой не е оживял.

Снимка: By Mike Manning – http://en.wikipedia.org/wiki/Image:BattleofPuebla2.jpg, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1403960

С дейностите си, военачалник Зарагоза е съумял да предложения тъкмо този съперник. В зората на 5 май 1862 година той се намирал на най-високата точка на град Пуебла – кулата на дребната катедрала. Първите слънчеви лъчи насочили вниманието му към оформящите си три поредни колони на френски бойци, подготвени за влизане в града. На пътя им застават двата съществени форта на отбрана – форт Гвадалупе и форт Лорета. Зарагоза избрал местата им по една съществена причина – намират се на нагорнище. В тях слага всяко налично оръдие, с което разполага и огромната му вяра е да спре френските бойци по стръмната пътека нагоре. Ако французите желаят да завладяват града, тези два форта би трябвало да веят френски знамена.

Зуавите не чакали втора покана и непосредствено се впуснали в офанзива на щик. На разстояние от близо 300-400 метра, Зарагоза застава до своите подчинени и дава своята последна тирада. Напомня им, че Мексико би трябвало да стартира да побеждава и в случай че свободата би трябвало да се заплати с кръв, в този момент е моментът за почистване на сметките. Опитва се да вдъхне кураж на мъжете си, които към този миг даже не са подозирали против какво се изправят. Първите мексикански оръдия получават разпореждане да открият огън и за изненада на нищо не подозиращи съперник, бързо стартират да летят човешки елементи във всички направления. Първата атакуваща колона е посечена освен това с минимални старания. Всеки рационален боец би отстъпил или помислил за нова тактика, само че не и французите.

Снимка: By Paul Louis Narcisse Grolleron; cropped by Beyond My Ken (talk) 23:35, 26 July 2018 (UTC) – [1], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=71134737

Гордостта на френската войска бързо запълнила пробойните с нови хора. На разстояние от почти 100 метра, мексиканската пехота започнала  да употребява и своето оръжие. Скоростта на зуавите е впечатляваща и за малко време голям брой от тях доближава стените на крепостта. Започва сериозна престрелка и доста от бранителите са убити от упор в това стълкновение. Оказва се, че и стени не съумяват да оказват помощ за прекъсването на френската орда, която без изпитание ги преодолява и се приготвя за положителното остаряло кръвопролитие.

Единственият проблем е, че до момента в който мексиканската пехота се поддържала от относително нови бойци без необикновен опит, зад стените били привлечени 1-ви и 3-ти полк на леката толужка пехота. По качество, те не се отличавали изключително от френските си сътрудници и в никакъв случай не отказвали близки битки. Повечето били въоръжени с мачетета и щом французите почнали да валят от стената, тяхната работа почнала. Домакините посрещнали с диви крясъци съперника и доста скоро всяка военна тактичност била забравена.

До края на сражението не останало нито едно мачете, което да не се оплиска във френска кръв. За първи път от 50 години, френската войска трябвало да отстъпи. Зарагоза нямал разполагаем конница, с която да преследва врага си, макар очевидното предимство. Единствената му отеха е, че може да гледа по какъв начин французите тичат в противоположната посока. Сега главното изпитание било да спре побеснелите си бойци, които с лекост изклали всеки нападател от другата страна на стената. Мексиканският военачалник доста добре знаел какво го чака, в случай че даде воля на възприятията си и показал задоволително здрав разсъдък да остане бранител.

Снимка: By Brigade Piron, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=29086973

От другата страна на възвишението чакало вражеското подкрепление, което от засада можело да отстрани всеки. В идващите часове и двете страни се прегрупират и стартират да мислят нови разновидности – на нахлуване и отбрана. Втората офанзива е фокусирана и върху двата форта по едно и също време. Зуавелите още веднъж нападнали Гуадалупе, друга част от пехотата се насочила към Лорета. И двете офанзиви са отбити от хириргучески точната артилерия и мексикански патрони. Второто отбиване на съперника станало със забележителна лекост. Мексиканците за първи път виждали, че имат опцията да победят и възприятието им допадало. Този несполучлив опит изиграл най-лошата смешка на Франция от доста време. Командирът на армията осъзнал, че този срам ще го преследва цялостен живот – да изгуби от тайфа неподготвени мексиканци и да сложи френския авторитет на карта, това не е цена за всяка уста.

Третият взлом щял да бъде финален. Дава се нареждана на директна офанзива от целия разполагаем френски личен състав. Последният удар би трябвало да бъде финален и французите би трябвало да завземат града или просто да умрат на бойното поле. Двата форта ще бъдат нападнати по едно и също време. Някои победи обаче просто не са писани. През деня почнал да се изсипва дъжд и за бранителите бил безспорна благословия. Французите трябвало да се изкатерят по още по-неблагоприятен терен, а оживелите, които към този момент са претърпели двата несполучливи опита, нямат особени сили да се оправят. Нещо още по-лошо е, че в случай че по-рано са тичали с леко снаряжение, в този момент би трябвало да вземат повече хранителни запаси за една по-продължителна борба.

Тежкото проваляне стартира при форт Лорета, французите не съумяват да трансферират стената, а в това време пехотата се товари на всеки разполагаем кон от града, с цел да стартира гонене. Изведени един път от своето скривалище, нападателите оформят бойните редици и се надяват да завоюват най-малко тази борба, само че без триумф. Импровизираната кавалерия преминава през тях без особени старания. От другата страна елитните бойци също са отблъснати за следващ път и този път Зарагоза разрешава преследването да продължи – към този момент няма какво да губи. Въоръжение с подръчни материали, бранителите излизат от укритията си, с цел да сложат завършек на бойните пристрастености. Сините униформи стартират да падат една след друга.

Снимка: By Anonymous – http://www.inehrm.gob.mx/Portal/PtMain.php?pagina=exp-ignacio-zaragoza-galeria, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=17387702

Оцелелите съумяват да се върнат назад във Веракруз, да опишат за случилото се и да премислят тактиката си в продължение на година. Това е второто огромно проваляне, което Франция претърпява след Ватерло. Този път нещастието е цялостна, тъй като губят от страна, която се раздира от революция и все пак съумява да откри сили, с цел да се оправи с постоянна елитна армия. Генерал Игнасио Зарагоза ще показа, че мексиканската войска е окъпана в бойна популярност, а що се отнася до французите, те са показали изключителна чест и дисциплинираност на бойното поле, само че за жал са били командвани от некадърни капитани.

Това са и последните му думи на бойното поле. След 4 месеца ще почине от тиф на 33-годишна възраст, само че в никакъв случай няма да бъде пропуснат. Мексико чества своята самостоятелност на 5-и май, а героят от това стълкновение участва на банкнотата от 500 песос.