Майор Хсичун Хуа е един от пилотите, които успяват да

Майор Хсичун Хуа е един от водачите, които съумяват да стигнат до Съединени американски щати след Втората Световна война, с цел да бъдат подготвени да оперират със самолетите, които ще получат за китайската авиация. Статистиката демонстрира, че редица водачи са минали през програмата на Съединени американски щати и множеството получават американски имена, с цел да могат да се прикрият по-лесно. По тази причина и майор Хуа е именуван Майк. Днес живее в Мериленд и има докторска степен по аеронавтика.

Не би трябвало да забравяме, че водачът е един от дребното, които са имали опция да летят на U2 аероплан и също по този начин е един от дребното, които съумяват да оцелеят, откакто тестовата машина стартира да основава главоболия и най-после дефектира във въздуха. На 3 август 1959 година 34-годишният водач ще организира своя 7-ми полет. Неговата задача е да лети през Тексас, по-късно да мине около Юта и едвам тогава да се прибере назад в базата.

Пилотът може да употребява единствено радио, само че няма право да се доверява на радари, а и GPS-ът идва доста по-късно, затова се постанова да се ориентира само по звездите, както са правили старите мореплаватели. U2 към момента не е изчистен от всички недостатъци и изисква необикновен надзор от страна на водача, малко по-високата скорост може да го изкара отвън строя, затова е належащо успокоение и голямо внимание към детайлите. Освен това няма място за втори водач, тъй като още не е пристигнало подобрението в кабината.

Веднъж, откакто се направи двуместна версия, образованието ще минава доста по-добре. На първо време ще има умел водач, който ще лети дружно с ученика и когато пристигна време за кацане, индивидът с повече стаж ще поеме контрола. Причината да описваме тази история е заради елементарния факт, че в авиационната история, U2 е един от най-трудните самолети за ръководство, само че най-голямото тестване идва точно при политане и кацане. Мнозина биха споделили, че този водач има опит, въпреки всичко е съумял да направи 6 полета. И все пак има доста малко документирани случаи на безмоторно кацане.

Пилотът има на помощ и спомагателен екип, въоръжен със спортни коли, които елементарно могат да вдигнат скорост от 160 км/ч и до момента в който са на едно равнище със самолета, да подават информация каква височина остава на колесника, преди да допре асфалта. Мнозина биха помислили, че водачът несъмнено се глези с сходни усъвършенствания и до някаква степен сте прави, най-малко до момента в който не видите цената за основаването на подобен аероплан – не за производството. Във съдбовната дата, Хуа обаче няма нито мобилни екипи, нито каквато и да е форма за помощ.

Неговият аероплан изгасва на височина от съвсем 21 км. Измервателните уреди за горивото в никакъв случай не са били конфигурирани в този аероплан, тъй като ще трансформират фрапантно тежестта, а на всичкото от горната страна се оказва, че лампичката, която би трябвало да посочва оставащите 70-80 литра гориво, въобще не посочва нищо. На такава височина, самолетът към този момент се носи по инерция и сигурно остава незабележим за топлинните датчици, тъй като стартира постепенно и несъмнено да се охлажда. Единственият източник на помощ в 11 часа вечерта (по часовия пояс на Юта) е гравитацията.

С помощта на математиката, Хуа стартира постепенно да се спуска и неговото пресмятане е, че ще може да прелети по този метод към 463 километра. Много по-късно инженерите ще изчислят, че водачът можел да обърне самолета и да кацен в база Хил, където доста бързо самолетът ще бъде спретнат в някой хангар и ще стои надалеч от очите на евентуалната опасност в лицето на шпионите. Проблемът обаче е, че гъстата купеста облачност можела да сътвори доста съществени главоболия. Освен това, по време на многочислените образователни часове, инструкторите припомнят, че моторите може да загаснат на сходни височини, само че при височина от 10.67 км ще може още веднъж да се опита да ги започва.

Снимка: Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=510469

За страдание, когато самолетът отхвърля да се започва още веднъж, водачът към този момент осъзнава, че лети на едно от най-скъпите хвърчила, които в миналото са създавани от американската авиация. Причината за отхвърли е обикновена – няма и капка керосин в резервоарите, само че откакто инженерите икономисали тази детайлност, той нямало по какъв начин да знае. Когато съумява да се спусне под облаците, стартира да търси контролната кула, само че никой не му дава отговор. Пренастройва честотите на радиостанцията и стартира да пуска сигнали за помощ на всеки свободен канал, осъзнавайки, че армията също следи тези радио честоти. В този миг осъзнава, че няма никой от другата страна и той продължава да извършва своя независим полет.

Всяка последваща минута става още по-сложна за водача. Костюмът му се надува като защитна мярка, а още по-лошото е, че по този начин животът в тясната кабина става още по-труден. На нужната височина стартира да разсъни всичките три мотора, само че без резултат. Вади и справочника за изключителната процедура, с цел да е сигурен, че всичко е наред, само че още веднъж няма триумф. Когато излиза от облаците, осъзнава, че от самото начало е летял сред две планини и за най-голяма наслада не е съумял да остърже корема на самолета.

Оказва се, че е покрай градчето Кортез, което с изключение на всичко има и дребна скромна самолетна писта. Кметството на града пресметнало, че светлините на летището натоварвали съществено сметката за ток и нормално ги изключвали, само че по време на появяването на U2, летището очаквало различен комерсиален полет и по тази причина работило. Прави заход от изток на запад, с цел да ревизира дали може да кацне и доста скоро неговият аероплан стартира заход, въпреки и да не може да отговори на полудяващия личен състав в контролната кула. Разбира се, финалът на полета едвам в този момент започвал.

Големите въздушни спирачки на крилата, наричани още спойлери, можели да убият всяка скорост, а при бързо повдигане внезапно лекото шаси продължава да набира скорост. Майсторството на водача се вижда с опитите да понижи скоростта по този начин, че предният колесник да кацне галантно, без да го счупи и по този метод да унищожи нежната рамка на самолета.

Окачването на всички колесници си е отишло дружно с горивото, затова когато към този момент е на пистата, предстоящо съумява да се завърти като по филмите и да обърне самолета в посока за политане, само че по-добрата вест е, че в действителност съумява да кацне. За цялото крушение, Хуа получава орден „ Летящ кръст “. А самолетът по-късно е спретнат от Военновъздушни сили. Разбира се, доста по-късно станало ясно, че системата била дефектна и предизвиква такива изненадващи главоболия, само че откакто всичко свършва добре, тогава какво повече е належащо?

Заглавна фотография: Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=55114