Майчиният спомен на Явора Стоилова за непрежалимата й дъщеря

Ако краткото беше вечно, вечността щеше да е красива… ♥ Василия СТОИЛОВА

Майчиният спомен на Явора Стоилова за непрежалимата й щерка – надарената художничка Василия Стоилова, споделен от книгата й „ Момичето, което нарисува Анорексията “. Василия, чиято пеперудена душа отлетя към своята красива безкрайност, оставайки вечно на 28…

(„ Детето и светулките “, Василия Стоилова)

♥ Прашец от пеперуда

Природата като че ли е основала пеперудата, с цел да покаже на индивида една от мистериите на живота – трансформацията. Това обичано на поетите създание минава през четири форми на развиване – яйце, ларва или гъсеница, какавида и пеперуда. Но целият път – от пълзенето на гъсеницата – до свободния полет е толкоз къс – единствено един сезон.

В картината „ Душите ни танцуват “ щерка ми е изобразила пеперудата-душа, която излетява от живото тяло. „ Все по-безплътна, все по-лека “ – извисяват се думите в дневника й, – в мой свят, основан от мен самата… Пеперудата – едно от най-нежните и нежни създания на планетата. Свикнали сме да виждаме крилата й в ярки и шокиращи цветове, които в действителност й служат за отбрана. Някои любопитни деца хващат пеперудите и изтъркват яркия прашец от крилата им. Те стават транспарантни, изгубват маската си и... умират. “

Методът на доктор Бернаскони и неговият план „ Какавида “ е необятно прочут в актуалната психоанализа. Според него момичето, болно от анорексия, е безконечна какавида, която отхвърля да се трансформира в пеперуда, тъй като се опасява да излети в нечистата околна среда. Бернаскони основава в клиниката си в Швейцария свят с желязна дисциплинираност, с която цели да превъзпита болната и да я накара да одобри открития ред. Но дали, лишена от независимост, пеперудата ще успее да разтвори крилата си?

От четирите етапи на пеперудата, какавидата може би е най-загадъчната. Името й произхожда от античната дума „ chruson “, която значи „ злато “. Златото на слънцето… Древните ацтеки виждали в трансформацията на пеперудата знака на слънцето – духовната сила, която движи четирите стадия в живота й. В стадия „ какавида “, в действителност, се прави същинската промяна на пеперудата, разтворила крилете си за полет.

„ Ако късото беше постоянно, вечността щеше да е красива… “ – усмихва ми се през времето щерка ми.

Съжителството на Василия с втория й баща – поетът от Япония Кен Нагай, отвори очите й за хубостта на дребните неща: „ Израснах в неговия делник. Обграждаха ме хиляди на пръв взор незначителни неща, само че той ми ги поднасяше с внимание и, без да схвана по какъв начин, аз станах част от скромния му свят.

Василия обичаше да рисува светулки, щурчета, мравки, водни кончета – в японски жанр. Навярно усещаше, че вечността е изпълнена с нежното жужене на насекомите, които също претендират за душа.

В последната година от живота си щерка ми се опита да се отдалечи от мен, тъй като искаше да ме защищити от болката на неизбежното. Все по-често си говореха вечер с Кен, поглеждаха ме скрито и нищо не споделяха. Смъртта като че ли беше обвила дома ни в транспарантен мрачен воал.

Когато земетресението от 2011 година раздруса Япония и издигна над градчето Мияги 30-метрова вълна цунами, Василия седна пред статива и стартира да рисува. Ръката й се движеше постепенно, като че ли преодоляваше мощта на стихията. Вълната се надигаше като лавина от камъни и тиня и плюеше пречупените лодки и мъртвите тела. Но в грохота, измежду руините, Василия изобрази мъничък храм – по-силен от зиналата паст на океана в своята молитва за живот.

През последните си месеци щерка ми все по-често поглеждаше на изток – към изгрева на слънцето. Може би, прикована от заболяването в стаята си, тя мечтаеше да тръгне на отдалечен път. Или се надяваше на ярък изгрев, след наближаващия залез. Неслучайно тя назова последната си галерия „ Изтокът – непосредствен и отдалечен “.

Картините й се извършиха с облици на дечица, като че ли избликнали от чиста изворна вода… „ Най-хубавото у нас са децата, които живеят в възприятията ни “ – усмихваше се тя.

Спомням си я в двора на един японски храм в Киото. Гълъбите пред храма не се опасяват от хората. Те кацат доверчиво по ръцете и раменете ни. Василия тича с разперени ръце измежду гълъбите, които не бягат.

Децата носят парченце недокоснат свят в душата си. Те имат своя лична райска градина, своя кристална вода, собствен храм, издигнат от боговете на детството – Снежанка, Карлсон, Пипи дългото чорапче...

Някога с Кен и Василия седяхме в къщурка в японски жанр на брега на планинска вада в Киото. Към 10 и половина вечерта всички светлини угаснаха и над рекичката минаха съзвездия от едри светулки… Видели тази чудна хубост, очите ми ще я сънуват постоянно. Дори след края на света… Дори след края на детето ми…

Малко преди да си отиде, Василия нарисува най-красивите си пейзажи. Безбрежна водна простор, в която като че ли чувах гласа на Сътворението: „ И Бог направи простор… “ Но вярна на своята обич към съвсем незабележимите неща, тя нарисува във водната простор дребна лодка, като човешка сълза в Океана… Като птичка, стаила песента си в короната на дървото… Като момент, спрял в цветния прашец на пеперудата – в предусещане за безкрайност.