Мария Монтесори: Новата жена“ е филм, в който се преплитат

" Мария Монтесори: Новата жена “ е филм, в който се преплитат две ориси. На актриса с дете с умствени дефицити и на световноизвестната педагожка. Първата преодолява срама от обществото и се научава да обича, приема и схваща детето си. Втората избира да се посвети на науката и прави гражданска война в концепцията за преподаване, отказвайки се да има семейство и да гледа сина си. Филмът е разтърсващ роман за трансформацията, за силата на дамата и за майчината обич. Сниман е доста красиво, с мъдри и дълбоки послания и режисиран явно с доста деликатност от Леа Тодоров – дъщерята на световноизвестния мъдрец, литературовед, историк, структуралист и културолог Цветан Тодоров.Леа е режисьор на документалните филми „ Спасяване на човечеството през работно време “ (2012) и „ Руска химера “ (2015) и актриса в биографичната драма „ Спомен за болката “ (2017) по романа на Маргьорит Дюрас. Тя беше в България, с цел да показа кино лентата си за Мария Монтесори и плана с архивни материали, свързани с татко ѝ Цветан Тодоров и връзката му с България, както и да журира фестивала „ Синелибри “. Леа, на финала на кино лентата ви за Мария Монтесори имаше благодарности към София. Дъщеря ви ли имахте поради? Да. Направих този филм с помощта на нея. Тя ми оказа помощ да открия майчинството и в това време да си дам сметка, че всяко дете е напълно друг от родителите си човек. Очакваш да е същото като теб, а нашата задача в действителност е да го придружаваме с почитание по пътя му от самото му раждане нататък. Опитвам се да приказвам малко за това и във кино лентата. Децата ни научават на уважението към другия в дълбочина. Защо кръстихте щерка ви София? Забременях тъкмо откакто татко ми умря и гибелта и раждането по някакъв метод се преплетоха в персоналния ми живот. Затова се пробвах да дам на щерка ми нещо от дядо ѝ, който тя няма да може да срещне. Намирам името и символиката в него – концепцията за мъдростта, за прелестни. В същото време доста одобрявам мелодичността му. Главни герои в „ Мария Монтесори: Новата жена “ са деца с умствени и физически дефицити. Разкажете за работата с тях. Сигурно не беше лесна? Всеки филм изисква вложение на сила в разнообразни направления. Тук се съсредоточихме върху работата с децата. Първо, направихме кастинг под формата на срещи. Избирахме тези, които съумяха да одобряват контакта и за които си представихме, че биха имали изгода от сходно прекарване. Спряхме се на 50 деца и започнахме да ги образоваме с извършения и игри. Събирахме ги на дребни групи – по 5, 6. И се научихме да ги разбираме, да познаваме всяко едно от тях, да усетим какво би могло да прави и по какъв начин филмът би могъл да наподобява с помощта на него. С италианчето, което играе ролята на сина на Мария Монтесори, беше по-трудно. То е родено по време на пандемията от коронавирус и е общувало с доста малко хора, главно със фамилията си. Срещата ни беше два дни преди фотосите и след нея внезапно се оказа заобиколено от снимачен екип и камери. Плачеше и крещеше от самото начало. Имаше кадър, в който трябваше да счупи яйце и да го постави в купа. Той беше в пъти по-труден от тези с невронетипичните деца със усложнения в придвижванията. Благодарение на силата и вниманието, които бяхме вложили, успяхме да създадем мощна връзка с тях и на снимачната площадка всичко се случваше с лекост. Ние в действителност се опознахме взаимно и се заобичахме и беше елементарно да работим, откакто ги подготвихме. Родителите им участваха ли на фотосите? О да, родителите и фамилиите играеха огромна роля и ни помагаха доста. Бяха същински мои сътрудници в работата. Те идваха освен на фотосите, само че и на предварителните стажове, отделиха от работното си време, с цел да съпровождат децата си. Отделихме им пространство отвън снимачната площадка, с цел да може децата да се усещат спокойни и неподложени на рецензия или подозрение. Използвахте ли психолог? Не. Вероятно се чака, че когато работим с по-специални деца, ще ни е нужен медиатор, само че въпреки всичко става въпрос за деца. Не е належащо човек да е експерт, с цел да работи с тях. Как избрахте момиченцето за основната роля на Тина? Не сме правили специфичен кастинг. Започнахме да репетираме с концепцията, че ще е хубаво да намерим уместно детенце. Момиченцето се споделя Рафаел Соневил Каби. Още на първите подготовки бях впечатлена от способността ѝ да показва страстите си, като в това време остава изцяло обвързвана със себе си. Видях, че в действителност има гений на актриса. За мен това партньорство беше огромно благосъстояние. Тя самата разбра, че присъединяване във кино лентата може да бъде ползотворно, и даде в действителност доста от себе си. Разбра какво значи да построи роля. Двете дружно изработихме всичките ѝ мимики, с цел да покаже своя персонаж в неговата еволюция от малко, доста затворено момиченце, което изпитва компликация да влезе във връзка и да направи контакт, до последователно отварящото се за другарство дете. В неделя бях на рождения ѝ ден и я считам за моя огромна другарка. Как се усещат децата след края на кино лентата? Мисля, че като след супер готина почивка – щастливи с прекарванията, през които са минали, и малко тъжни. Беше доста вълнуващо, само че мисля, че съхранихме благосъстоянието на прекарването, смесено с носталгия и потиснатост към моментите, които сме споделяли. Това беше безусловно един от най-вълнуващите интервали в живота ми – времето, прекарано с тях. Дали процесът по работата за тези фотоси повлия върху отношението ви с вашето лично дете? Абсолютно, само че може би и противоположното. Моят опит като майка ми оказа помощ да направя кино лентата. В екипа, който правеше кино лентата, имаше и дами, които са майки, и такива, които още не са. Всички се оказахме еднообразно готови да минем през сходно прекарване. Така че мисля, че по-скоро става въпрос за това да си отворен към другите. Каква беше връзката ви с татко ви? Бяхте ли близки и другари, или разликата в поколенията ви се усещаше? Имах доста добра връзка с татко ми. Винаги се е стараел в ролята си на татко и постоянно е бил доста присъстващ за нас. Ние сме три деца и той имаше самостоятелна близка връзка с всеки от нас. Беше добър кулинар. Правеше ни тиквеник и един доста апетитен сладкиш с блат от захар, брашно, масло и сини сливи, по рецепта на баба ми. Толкова калоричен и толкоз апетитен. Все се карахме кой да изяде повече от двата десерта. Имах доста хубава връзка с татко ми. И прочувствена, и интелектуална. Споделяхме доста за работата ни. Той ми разказваше за своята, а аз на него – за плановете ми за филми. Разказваше ли ви за България, когато бяхте дете? Не доста. Отношението му към нея беше амбивалентно и поради детските му мемоари. Завръщането му тук беше по едно и също време доста мощно, само че и доста комплицирано прекарване. И въпреки всичко съумя да ни съобщи отношение към България. Единствената дума, на която ни научи, беше „ благодаря “. И то тъй като ни беше довел като дребни и цените в музеите се оказаха разнообразни за българи и за чужденци, а на него не му се плащаше като за чужденци. Много смешно! Беше ни инструктирал, че единствено той ще приказва, а ние трябваше да споделяме единствено – „ Благодаря! “, с цел да изглеждаме като дребни българчета. Но в действителност не знаехме доста за България, като се изключи храната и мартениците. Тъй като татко ми беше роден на първи март, у нас постоянно е имало мартеници. И през днешния ден на всеки първи март си поставям мартеници на сакото и на палтото. А по какъв начин си я представяхте, преди да дойдете тук? Снимах филм на Балканите, в Косово, снимах различен в Русия. Пътувала съм из задачите Балкани и в цяла Източна и Централна Европа. Живяла съм във Виена. Когато пристигнах тук, имах възприятието, че познавам България поради пътуванията ми в района. Много ми харесва в София, че природата участва в града. Във Франция, за жалост, нямаме дървета в дворовете на постройките. И това преплитане на града с природата доста ми харесва. Цветан Тодоров имаше ли обичани места в България? Да, само че ни сподели по-скоро туристически атрактивни места. Много харесваше Пирин. Много се впечатляваше от хубостта ѝ. Тя за него беше визията му за красива планина. Каква е днешната жена съгласно вас? Мисля, че филмът приказва за мястото и ролята ѝ, за това, че е уместно да демонстрираме в работата си и в обществото това, което научаваме като майки. В същото време филмът приказва и за всички майки, които изпитват компликация да съчетават отговорностите си, свързани с майчинството, и кариерата. Когато специалността е всепоглъщаща, не е елементарно човек да я балансира с гледането на дете, тъй като то изисква доста време и сила. Но тази жертва си заслужава. Вие самата по какъв начин хармонизирате професионалния с персоналния ви живот и живота ви на майка и фамилията? Надявам се, че се оправям. Опитвам се да си припомням, че човек би трябвало да бъде присъстващ за своето дете, да се връща у дома вечер не прекомерно късно, да прекарва време, да влага сила в интензивности дружно. Но в това време удовлетворението и щастието, което изпитвам с помощта на разгръщането на моя професионален живот, и удовлетворението от прочувствения ми живот е модел, който е значимо да предам на моята щерка. И за нея е хубаво да има майка, която е изцяло щастлива в живота си. Ако се грижех единствено за щерка ми, без да имам и професионалната си реализация, нямаше да съм щастлива, тя – също. А вашата майка хареса ли кино лентата? О, да! За нея това е най-великият филм в историята на човечеството! Все отново това е моята майка.