Маргарет Хейстинг е човек, който може да се похвали с

Маргарет Хейстинг е човек, който може да се похвали с изключително забавен живот. Нейният непокорен дух основава изискванията за завършения, за които множеството дами през днешния ден могат да мечтаят. Родена е в Пенсилвания през 1914 година и израства в Овего, Ню Йорк. Маги, както я назовават множеството другари, е същински пожар и постоянно съумява да сътвори неприятности на близките.

Отказва да се облича като момиче и е една от първите, които избират панталоните за публично облекло. Нейните сътрудници би трябвало да дават отговор на огнения ѝ темперамент, в случай че желаят да получат внимание, като в идващите години ще се научи да го удържа. По време на японската офанзива над Пърл Харбър, Маги работи като секретарка и служител в Ню Йорк. По това време не е омъжена, въпреки и към този момент да е на 27 години. Започва да търси най-различни разновидности, с цел да се запише като доброволец, до момента в който през януари 1944 година армията не основава и женско поделение.

Записва се незабавно и прекарва към година в базова подготовка. Преди да приключи школата е към този момент публично нараснала в редови войник. През декември е изпратена с други дами в Нова Гвинея. Тогава е към този момент на 30 години, тежи едвам 45 кг с мокри облекла и се извисява до впечатляващите 160 сантиметра височина. В джунглите на Нова Гвинея постоянно притегля всички инсекти, само че когато е настанена да работи във военноморска американска база на пристанището в град Холандия – някогашна японска цитадела, обградена от джунглата – военната работа в действителност демонстрира своя цялостен капацитет. По правилник, Маги получава револвер и е инструктирана при положение на нахлуване на японците и вероятно при рухване на позицията, да го употребява с цел да убие първо мед. сестрите, а по-късно и себе си, вместо да се предава на японците.

Статистиката демонстрира, че повече от 350 000 американски дами служат в армията по време на войната. Повечето са призовани в запас, тъй като единствено мъжете имат право да влизат в борба. По време на световния спор, дамите се одобряват за изключителни служби в редиците на армията. Остават в запаса на пехотата и бреговата защита. Дамите имат функции отвън сражението и постоянно работят като секретарки, готвачки, пощальони, преводачи и даже водачи. Имат правото да носят униформа и да получават боен чин. По това време дамите още веднъж би трябвало да се изправят против предразсъдъците за пола, само че като цяло има забележимото джентълменство – войната би трябвало да се води сред мъже, заради простата причина, че те са лесни за харчене и одобряват това като дълг.

Нито един военачалник не е склонен да жертва дами и това е етиката на войната. Изключваме някои племена, където точно дамите изиграват съществена роля в борбите. Разбира се, армията има и своите нарицателни за женската мощ, мнозина го назовават „ гейша подразделението “. Не са малко и дамите, които получават медали за смелост. Един подобен образец е сестра Дейвидсън, която макар рухването на защитната линия във Филипините, избира да остане и да помогне на своите пациенти, в сравнение с да избяга и да ги обрече на сигурна гибел в ръцете на японците. Тя попада в плен на 6 май 1942 година и остава там дружно със своите колежки в продължение на 3 години.

След повече от век, армията дава посмъртно кръст за заслуги. Самият военачалник МакАртър декларира, че дамите са най-хубавите му бойци. Причината за това изказване е, че дамите работели повече и се оплаквали доста по-малко. Генералът има доста благоприятни условия за похвали, повече от 5000 са поверени на работа точно при него, само че от тях единствено Маргарет Хейстинг съумява да влезе в заглавията на новините. На 13 май 1945 година полковник Питър Просън урежда една група да се качи на Douglas C-47 Skytrain и да направи разходка към южния периметър, разглеждайки острова.

Пилотът ще покаже плажовете от високо, по-късно ще премине около околните планини, а и този жест се прави в чест на празника – за американците това е денят на майката. Един от разследващите полети е направил тъкмо този маршрут и назовава тази задача „ Разходка до скритата котловина “. Локацията е на към 300 километра от Холандия и няма нито една създадена пътека или подложен маркер към базата, въпреки всичко приказваме за война, а не за транспортни услуги. От високо никой не може да разбере, че в гъстата джунгла живеят към 10 хиляди ловци с копия, които в никакъв случай до момента не са виждали аероплан, друга цивилизация или каквото и да било друго отвън прегръдката на джунглата.

Изследователите вършат първия контакт с ловците Дани към 7 години по-рано. С идването на бойците, никой не е схванал, че точно тук се крият по този начин наречените диваци. Има единствено митове в базата, които настояват, че в джунглите живеят човекоядци, които постоянно вършат и жертвоприношения. Изолацията и дивата хубост на тази котловина не стопира да притегля любопитните американци и доста от водачите преднамерено ще минават около този маршрут, с цел да се полюбуват на панорамата. Някои от военните кореспонденти, които са качени на борда, назовават мястото „ Шангри-ла “ и по този начин остава. В следобеда на 13 май, към 24 индивида се приготвят за разходка. В базата полетът се назовава „ навигационна подготовка “, самолетът би трябвало да се върне на време, тъй като водачът Просън е заречен да заведе другарка на лунно къпане.

Самолетът минава над долината, тъкмо когато облаците се спускат по върховете. Просън не съумява да се ориентира за позицията си и прави няколко кръга в продължение на минути. Предпочита да се спусне под облаците, с цел да се ориентира по терена. Това е най-лошото решение, което в миналото е взимал като водач. Самолетът съумява да се удари в короната на дърветата и по-късно стартира да чупи дървета, до момента в който най-после не е обхванат от природата. Около 19 души умират на място. Старши сержант Кенет Декер, лейтенант Джон МакКолъм и Хейстинг съумяват да излязат от самолета. От руините е изваден и старши сержант Лаура Бесли и редови войник Елинор Хана. Двете са в сериозно положение и след няколко часа ще умрат от раните си. В базата ще стане ясно, че Просън е сложил единствено полет над Шангри-ла, само че в никакъв случай не е допълнил значимите елементи като политане и завръщане в базата.

Обикновено при разходките никой не написа елементи, с цел да няма спомагателни наказания за водачите. Въпросният аероплан обаче е разгласен за загубен през същия ден. Издирването завършва на 16 май, когато 72 часа по-късно са открити останките му. Армията цензурира случая и отхвърля да дава информация за случилото се. Американските вестници не знаят историята. Изпратеният B-17 няма по какъв начин да кацне над мястото и хвърля единствено медицински помощи и храна от въздуха. Хвърлени са и няколко радиостанции с вярата, че ще има контакт. Бедстващите дават отговор, че са добре и имат потребност от хранителни запаси, всичко останало е въпрос на време – армията към този момент е провела избавителна акция. Пилотът желае да извърши погребенията и при идващото прекосяване на самолета, от борда са хвърлени 20 дървени кръста и една звезда на Давид.

Информацията не може да се цензурира дълго време и скоро публицисти като Ралф Мортън и Уолтър Симънс са изпратени, с цел да отразяват събитието. Те незабавно пишат историята на Шангри-ла и печелят вниманието на читателите. Мистичната зона е известна от Джеймс Хилтън – създател на „ Изгубен небосвод “ и от Франк Капра, който прави филм със същото име. Шангри-ла обаче не е място в Хималаите, а изолирана котловина с безкрайна и рискова джунгла и цивилизация, откъсната от планетата, тъкмо колкото е и марсианската.

На фона на всичко това и дивото племе също има своя престиж в тази недостъпна територия. При рухването на желязната птица, Даните са по-скоро любопитни, в сравнение с враждебно настроени. Третирайки ги като богове, племето взема решение да донесе на оживелите свинско и сладки картофи. По-късно самолетът ще хвърли и миди, с цел да може да се прави търговия с племето. На 26 май двама медика скачат с парашут покрай самолетната злополука. Те би трябвало да пробият пътя си до бедстващите, правейки 16 километра преход. След тях скачат и още 8 боеца, които да създадат лагер и да защищават ранените. Въпреки непрекъснатите известия на Меги, че е наред и се усеща прелестно измежду природата, армията би трябвало да помогне.

Планът за избавяне е следният: бойците ще създадат писта, подготвяйки равна поляна за кацане на лек Waco CG-4A глайдър. Всички ще се натоварят на него и след форсиране на моторите, машината би трябвало да се издигне на пистата и да се закачи за преминаващ товарен C-47. Идеята звучи самоуверено, само че това ще е първият път, в който ще се употребява. По проект информацията би трябвало да бъде предоставена едвам след спасяването на хората. Ако се чудите за какво не са употребявани хеликоптери – по това време не са налични. Работата за обработка на пистата е поверена на бойци и приятелското племе Дани, които към този момент се изненадвали от всичко, което бледоликите носили със себе си. На 28 юни оживелите се качват на борда с двамата лекари.

Пилотът употребява всеки сантиметър от пистата, с цел да успее да набере скорост и единствено няколко секунди по-късно към този момент е над земята, чувайки тътена на товарния аероплан, който минава над тях. Куката се закача с лекост, а глайдерът се издига на няколко километра височина. Завръщането назад до базата лишава към 20 минути. В продължение на 47 дни оживелите са живеели с Даните и са се наслаждавали на хубостта на Шангри-ла. Според армията, това е една от най-успешните и смели избавителни задачи. По знамение няма и жертви. Малко по-късно Хейстинг получава съществено медийно внимание. Повечето публицисти са сюрпризирани, че се усеща добре и по-скоро е била на отмора, в сравнение с в злополучие. Тя ще се счита за една от най-значимите дами по време на войната, въпреки и целият ѝ престой да е еднакъв с отмора. Армията споделя историята за бедстващи хора, които се пробват да оказват помощ на другари и по-късно би трябвало да гледат по какъв начин умират часове по-късно.

Шангри-ла е публично утопично място, което може да се показа с най-различни фрагменти. Снимката е примерна.

Променя се мнението за Даните, които вместо канибали стават доста щастливи и положителни хора. Живеели в изключителна нечистотия, само че пък били добре възпитани и постоянно се опитвали да беседват със западняците. Един от предводителите даже подал ръката си за ръкостискане. Появяват се и клюки, че Меги трябвало да се трансформира в кралицата на долината, това по-късно ще се отхвърли от нея. Военният представител ще показа, че не се е случило нищо мистично или сантиментално в Шангри-ла. Като звезди в Съединени американски щати, оживелите получават правото да се завърнат в родината и да обикалят към 7 седмици разнообразни местоположения, с цел да описват за претърпяното си. През лятото на 1945 година борбата с Япония продължава да се ускорява, до момента в който Европа си отдъхва от огромното стълкновение.

В Окинава обстановката е доста по-различна и избавителната интервенция се измества от други събития. Хейстинг се трансформира в един от талисманите на армията, само че тази популярност остава за малко. През юли Хари Трюмън отива в Постдам на конференция, през август е хвърлена атомната бомба и през септември се чества успеха над Япония. За няколко седмици от юни, множеството американски читатели закупуват изданията на National Geographic и четат за мистичната Шангри-ла. Там се помества и историята на Меги и нейното завръщане. След завръщането на героинята в родния и град, в продължение на месеци се постанова да дава подписи на непознати хора, както и да се снима с тях. През 1946 година изданието This Week се обажда, с цел да вземе изявление и да се интересува от нейните брачни проекти. За жал читателите не съумяват да получат пикантните вести, дамата предпочитала да отиде в лицей, вместо да се омъжва.

Образованието не върви и Меги сменя попрището като стартира да работи като секретарка в хотел в Ню Йорк. След това има две екранизации по историята ѝ, както и книга, която споделя разликата сред истината и цензурата на армията. Що се отнася до кино лентата, той в никакъв случай не получава нужната аудитория. Героинята си намира работа в офисите на Военновъздушни сили на Съединени американски щати. Историята ѝ се не помни, само че не и Шангри-ла. До последния си ден – 24 ноември 1978 година – Хейстинг признава, че това е в действителност нейният нехаен парадайс.