Макар че са минали вече доста години от новия век,

Макар че са минали към този момент много години от новия век, някои наши привички датират от остарелия милениум. Това важи за цялостен куп досадни навици, които носим като багаж от отминали времена. Ето кои са те:

Плюшкин, беж да те няма

Излишното трупане на движимости е национална линия на всички, които живеем на Балканите, само че важи с особена мощ за нас, българите. Старата пералня, превърната в долап, от дълго време неработещата шевна машина, която „ все за нещо ще послужи “, облеклата за черни дни, огромна част, от които просто не ни стават...

Списъкът е безконечен и стои като безспорен контрастност на стила на живот на народи, като японците и шведите, които са прегърнали минимализма в своето всекидневие и са изхвърлили „ изобилието “ от него като чифт остарели обувки. 

И до момента в който в последните десетилетия на XX в. към момента носихме носталгията на остарялото време, обвързвана с вложенията за цялостен живот, новият милениум ни донесе чувството за виртуална действителност – прекарвания отвън материалното, които обезсмислят трупането на физически предмети до остатък. Тенденцията е да понижим новите придобивки до най-малко, а старите да преродим за нов живот. И да се любуваме на повече прекарвания, в сравнение с движимости.

Ям, значи живея

Да, храната е главното гориво за нашето тяло. И нашето тяло нормално може да реши количеството, от което се нуждае, с цел да е мощно и крепко. Защо тогава зареждаме хладилниците си с нездравословни хранителни артикули в количества, задоволителни за леговище при нуклеарна опасност, в което ще прекараме най-малко няколко месеца? Защо „ спонсорираме “ хранителната промишленост, която несъмнено не мисли за нашето здраве и дългоденствие. Защо в контейнерите за боклуци приключва най-малко половината от плануваната за всекидневието ни храна?

И до момента в който в остарелия век казусът спираше до контейнера, в новия век от ден на ден мислим за пътя на изхвърлената храна, откакто тя напусне чиниите ни. Време е да оставим импулсивното извършване на покупки в предишното и да зареждаме кошницата ни с артикули, с капацитета за продължен живот. Защо да изхвърляме обелките от картофи, в случай че от тях може да си създадем чипс?

Или пък твърдия самун, който може да е една от съставките в най-малко една дузина изкушаващи оферти? Примерите са доста и съгласно другите усети.

Изводът е явен - да се затрупваме със остарели движимости, да пушим цигари и да изхвърляме храна е като да стоим заклещени в предишния век. От нас зависи да създадем верния избор и да пристъпим в бъдещето, свободни от веществен товар, цигарен пушек и чувство за разхищаване.