Любими любовни стихотворения на български поети
Любовта е това необяснимо възприятие, което те кара да изпитваш дъга от страсти. Понякога постоянно тя ни обърква и ни кара да се замисляме за самите нас и за смисъла на живота. Да, любовта е тази, която ни е посочила най-голямата болежка, само че също и тази, която ни е посочила какво е щастието. Любовта е красива, даже и с всички дефекти, които има. Защото тя ни кара да се усещаме живи, а това е смисълът на нашето битие. Обичайте! Няма нищо по-прекрасно от възприятието, наречено обич!
Представяме ви някои обичани любовни стихове на едни най-емблематичните и докосващи генерации наред с творбите си създатели.
На Лора
Душата ми е вопъл. Душата ми е вик.
Защото аз съм птица устрелена:
на гибел е моята душа ранена,
на гибел ранена от любов…
Душата ми е вопъл. Душата ми е вик.
Кажете ми що значат среща и раздяла?
И ето аз ви думам: има пъкъл и тъга –
и в тъгата обич!
Миражите са близо, – пътя е далек.
Учудено засмяна жизненост
на незнание и алчна младост,
на знойна плът и фантом лек…
Миражите са близо, – пътя е далек:
тъй като тя стои в зарево пред мене,
стои, но не чуе, кой зове и стене, –
тя – плът и фантом лек!
Пейо Яворов
ПИСМО
Все по този начин съм печален, Люсиен!
Мисли странни, светли и нелепи
все по този начин ми тегнат нощ и ден.
За света очите ми са слепи.
С безсънен взор срещам съзорен
небосвода утром, с болежка тъпа.
Колко те обичам, Люсиен!
Колко съм злополучен, другарко скъпа!
Вечер измежду тревожна мрачевина,
иде някой заплашителен и голям,
с пресипнал глас вещай неволя.
Ужасен го чувам, Люсиен!
Но за какво и твоя сладостен спомен
като смут висне върху мен?
Димитър Бояджиев
По здрач
Света е сред нас: от завършек на края
на мръкване те приканих с последна мощност.
От ад ида аз, а ти от парадайса!
По здрач те приканих, настава нощ.
В нощта ще дойдеш, – ще ли те позная?
Но като в гроб да дремя съм аз подготвен:
душата ми привикна да не чака…
Светилника на своята обич
дигни високо и търси из мрака,
че няма кой да чуй сърдечен вик.
Намериш ли ме — дано ме разбуди
целувката на твоята уста.
И сепната душа ще се възчуди:
сънят ли оживява в самотност,
зора ли измежду нощ съня ми куди.
Пейо Яворов
Колко си хубава…
На М.К.
Колко си хубава!
Господи,
какъв брой си хубава!
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти какъв брой са хубави.
И очите ти какъв брой са хубави.
И косите ти какъв брой са хубави
Не се измъчвай повече – бит ме!
Не се щади – бит ме!
Обичай ме
със същинската мощ на ръцете си,
нозете си, очите си – със цялото
великолепие на техните придвижвания.
Повярвай ми вечно – и в никакъв случай
ти няма да си глупава – бит ме!
И да си зла – бит ме!
Обичай ме!
По улиците, по-късно по стълбите,
изключително по стълбите си хубава.
Със облекла и без облекла, непрестанно
си хубава… Най-хубава си в стаята.
Във тъмното, когато си със гребена.
И гребенът потъва във косите ти.
Косите ти са цялостни с електричество –
докосна ли ги, ще засветя в тъмното.
Наистина си хубава – повярвай ми.
И се старай до края да си хубава.
Не толкоз за мене, а за себе си,
дърветата, прозорците и хората.
Не разрушавай бързо хубостта си
с ревностни съмнения – прощавай ми
неочакваните пропадания някъде –
не прекалявай, апелирам те, с цигарите.
Не ме изгубвай в никакъв случай – откривай ме,
изпълвай ме с детинско учудване.
Отново да се уверя в ръцете ти,
в нозете ти, в очите ти… Обичай ме!
Как желая да те задържа вечно.
Да те обичам постоянно –
вечно.
И какъв брой ми е невъзможно… Колко си
ти пясъчна… И апелирам те, не казвай ми,
че искаш да ме задържиш вечно,
да ме обичаш постоянно,
вечно.
Колко си хубава!
Господи,
какъв брой си хубава!
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти какъв брой са хубави.
И очите ти какъв брой са хубави.
И косите ти какъв брой са хубави.
Колко си хубава!
Господи,
какъв брой си същинска.
Христо Фотев
