Той ненавиждал своята жена...
Любов и злоба... Колко постоянно те вървят ръка за ръка, като неразделни приятелки. Съзидание или опустошение? Кое побеждава в неспокойната човешка душа, мечтаеща за невъзможното, съкровеното? Прочетете тази същинска история и се пробвайте да оцените хората, които са до вас и които откровено ви обичат - с всичките ваши достолепия и дефекти.
Те живели дружно 15 години. Цели 15 години той я виждал всяка заран, само че през последната година почнал да се нервира от всичките й привички. Особено ненавиждал, когато събуждайки се, тя протягала ръце и му казвала: " Здравей, слънчице! Днес ще бъде прелестен ден! ". Това било нормална фраза, само че слабите й ръце и съненото й лице, предизвиквали у него злост.
Тя ставала, отивала до прозореца и няколко минути гледала втренчено в далечината. После сваляла нощницата си и гола отивала в банята да си вземе вана. По-рано, при започване на брака им, той се възхищавал на тялото й, на свободата й, граничеща с разврат. И въпреки даже в този момент тялото й да изглеждало прелестно, нейната голота го възмущавала. Веднъж, той даже желал да я раздруса, да форсира този развой на " пробуждане ", само че събрал сили и жестоко й споделил: " Хайде стига към този момент, побързай, толкоз ми омръзна всичко това! ".
Тя не бързала да живее, знаела за неговото любовно въодушевление, даже познавала момичето, с което мъжът й се срещал към този момент три години. Но времето замъглило раните на гордостта и останало единствено потискащото възприятие, че е ненужна. Тя прощавала на мъжа си експанзията, невниманието, стремежът още веднъж да изживее младостта. Но не му разрешавала да й пречи да живее умерено, осмисляйки всяка минута. Така решила да живее тя, от мига в който схванала, че е болна. Болестта я изяждала лека-полека, и скоро щяла да я победи.
Първото й предпочитание било да опише на всички за своята болест. На всички! За да раздра цялата неправда на живота, да я радели на дребни късчета, които да раздаде на най-близките си хора. Най-тежките мигове тя претърпяла уединено, осъзнавайки близката гибел – и тогава решила просто да мълчи. За всичко! Животът й изтичал и с всеки ден у нея се раждала мъдростта на човек, умеещ да се радва и съзерцава живота. Тя се усамотявала в дребната селска библиотека, пътят до която й отнемал половин час. И всеки ден, тя се свирала сред библиотечните лавици, на които било написано „ Тайните на живота и гибелта " и търсела книга, в която мислела, че ще открие всички отговори.
Той отишъл в дома на любовницата си. Там всичко било топло, блестящо, уютно. Те се срещали към този момент три години и за цялото това време, той я обичал с ненормалната си обич. Ревнувал я, унижавал я, унижавал себе си, коствало му се, че не може да диша надалеч от младото й тяло. Днес той пристигнал при нея с твърдото желание – да й каже, че се развежда. Защо било нужно да се мъчат и тримата – той към този момент не обичал своята жена, даже освен това – ненавиждал я. А тук щял да заживее нов живот, благополучен живот. Опитал се да си напомни възприятията, които в миналото изпитвал към жена си, само че не могъл. Струвало му се, че я е ненавиждал още от самото им запознанство. Той извадил от портфейла си фотографията на дамата, с която бил живял 15 години и я скъсал на дребни късчета.
Двамата се уговорили да се срещнат в ресторант. Там, където преди 6 месеца, чествали 15-та годишнина от брака си. Тя пристигнала първа. Преди срещата, той отишъл до у дома, където дълго търсил документите, нужни за развода им. Изнервен и запъхтян, вадел всичко от шкафовете и го хвърлял на земята. И внезапно видял запечатан тъмносин плик, който в никакъв случай не бил виждал преди. Седнал на пода и с едно придвижване разпечатал плика. Очаквал да види някой компромат за себе си – фотоси с любовницата си, да вземем за пример.
Но вместо това, се натъкнал на многочислени разбори и медицински проучвания. На всички тях било името на жена му. Диагнозата й го пронизала като ток, по ръцете му избила хладна пот. Болна е! Той скочил и трескаво почнал да търси в Интернет, какво би могло да значи всичко това, а на монитора се изписала ужасната истина – " от 6 до 18 месеца ". Той погледнал датата, на която било направено проучването. Минала била половин година.
Тя го чакала цели 40 минути. Той не отговарял на телефона си, тя платила в ресторанта и излязла на улицата. Бил хубав есенен ден, слънцето се било скрило, само че сгрявало душата. " Колко прелестен е животът, какъв брой е хубаво на земята, под слънцето ". За първи път тя почувствала жалост към себе си. Нямала повече сили да крие страшната си загадка от всички – от мъжа си, родители и другари. Досега се била старала да облекчи живота им, даже с цената на своя личен. Вървяла по улицата и виждала насладата в очите на хората, от това, което идва - от зимата, а след това настъпващата пролет. Тя нямало да изпита сходни усеща. Обидата я задушавала и се леела в поток от неспирни сълзи.
Той крачел из стаята. За пръв път чувствал остро, съвсем физически, крехкостта на живота. Спомените нахлули гневно в съзнанието му – видял жена си като млада, в оня момент, когато се срещнали и били цялостни с очаквания. Обичал я той тогава. И внезапно му се сторило, че тези 15 години като че ли в никакъв случай не са били. И всичко занапред следва – щастието, младостта, живота...
В тези последни дни, той я обхванал с грижи, бил с нея 24 часа в денонощието и изживял най-голямото благополучие. Страхувал се, че тя ще си отиде, бил подготвен да й даде живота си, единствено с цел да я резервира. И в случай че някой му бил напомнел, че преди месец той ненавиждал своята жена и мечтаел да се разведе с нея, той би му споделил: " Това не бях аз! ". Той виждал какъв брой й е тежко да се елементарни с живота, по какъв начин плаче през нощта, мислейки си, че той не спи. Виждал, по какъв начин се бори за живота си, улавяйки и най-мъничката вяра.
Тя умряла след два месеца. Той покрил с цветя пътя от вкъщи до гробищата.
Плакал като дете, когато я полагали в гроба, стар със 100 години...
У дома, под възглавницата си намерил бележка-пожелание, която тя била написала на последната им Коледа: " Да бъда щастлива с него до края на дните си ".
Казват, че на Коледа всички стремежи се сбъдват. И вероятно това било истина, тъй като той си спомнил своето предпочитание - " Да бъда свободен ".
Всеки бил получил това, за което мечтаел.
Илюстрация: wallspick.com
