Любимите бележки, които ни оставят търговците по-витрините, често ни изкарват извън нерви
" Любимите " бележки, които ни оставят българските търговците по витрините, постоянно ни изкарват отвън нерви. На всеки от нас се е случвало да види надпис от сорта: " Връщам се след 10 мин. “ или " В обедна отмора съм “. Толкова ли е мъчно на създателя на такава записка да си даде сметка, че в случай че няма посочен начален час, тези " 10 минути “ в действителност са безконечност?
Да не приказваме, че " обедната отмора “ може да трае половин час, а може и да се проточи до следобеда. Нима е толкоз комплицирано да се напише: " В обедна отмора съм до 14:30 ч. “? Това би било обикновен жест на почитание към хората, които чакат извън – към клиентите, които не са се озовали пред вратата инцидентно, а са тръгнали особено към дадения магазин, аптека или офис, написа " Фокус ".
Но вместо това, ние стоим пред решетките, четем бележката и си повтаряме: " Само 10 минути “. Петнайсет минути по-късно започваме да се чудим дали часовникът ни върви вярно. На двайстата минута към този момент сме наясно, че " 10 минути “ е просто книжовен израз, а не времево заричане. И тогава идва гневът – този, който не е от чакането, а от възприятието, че си изцяло незабележим за оня, който е оставил бележката.
Интересно е дали сходни известия се слагат без да се мисли, или пък напълно предумишлено – тъй като е по-удобно клиентът да се откаже, в сравнение с да чака. Ако е второто, поздравления – тактиката работи. Удобни са и при изненадващо посещаване на шефа. Всичко е ясно - служителят има право да си вземе кафе или пък нещо за ядене. Никой не отхвърля това право, но и клиентът е излязъл в обедната отмора да свърши работа и стартира да се изнервя, с право.
Бележките по витрините постоянно споделят повече, в сравнение с допускат създателите им. Те не просто осведомят, а оставят усещане. И когато това усещане е " няма значение дали си пристигнал “, то тежи повече от всевъзможни реклами и усмивки. Тогава и шефът може да се ядоса.
Днес видях следващата такава записка. Прясна, отпреди 10 минути. Иронично, нали?
Да не приказваме, че " обедната отмора “ може да трае половин час, а може и да се проточи до следобеда. Нима е толкоз комплицирано да се напише: " В обедна отмора съм до 14:30 ч. “? Това би било обикновен жест на почитание към хората, които чакат извън – към клиентите, които не са се озовали пред вратата инцидентно, а са тръгнали особено към дадения магазин, аптека или офис, написа " Фокус ".
Но вместо това, ние стоим пред решетките, четем бележката и си повтаряме: " Само 10 минути “. Петнайсет минути по-късно започваме да се чудим дали часовникът ни върви вярно. На двайстата минута към този момент сме наясно, че " 10 минути “ е просто книжовен израз, а не времево заричане. И тогава идва гневът – този, който не е от чакането, а от възприятието, че си изцяло незабележим за оня, който е оставил бележката.
Интересно е дали сходни известия се слагат без да се мисли, или пък напълно предумишлено – тъй като е по-удобно клиентът да се откаже, в сравнение с да чака. Ако е второто, поздравления – тактиката работи. Удобни са и при изненадващо посещаване на шефа. Всичко е ясно - служителят има право да си вземе кафе или пък нещо за ядене. Никой не отхвърля това право, но и клиентът е излязъл в обедната отмора да свърши работа и стартира да се изнервя, с право.
Бележките по витрините постоянно споделят повече, в сравнение с допускат създателите им. Те не просто осведомят, а оставят усещане. И когато това усещане е " няма значение дали си пристигнал “, то тежи повече от всевъзможни реклами и усмивки. Тогава и шефът може да се ядоса.
Днес видях следващата такава записка. Прясна, отпреди 10 минути. Иронично, нали?
Източник: focus-news.net
КОМЕНТАРИ