(Lovers Man and Woman, 1914, by Egon Schiele) Парадоксът на

(Lovers Man and Woman, 1914, by Egon Schiele)

Парадоксът на любовта или болката от разминаването

Реалната двойка не може да избегне страданието. Човек схваща това и остава самичък, „ до момента в който се появи “ идеалният сътрудник (който – точно тъй като е съвършен, не съществува). Поради това страданието, вместо да бъде избегнато, се появява непрестанно.

Всяка интимна връзка, при която можем да се разкрием, да се срещнем и отдадем, е едно от най-прекрасните неща в живота. При нея търсим контакт, обич и непосредственост, тъй като това са обстановките, които ни обогатяват, карат ни да се усещаме живи, изпълват ни със мощ и предпочитание.

Парадоксът стартира, когато си дадем сметка, че същите тези връзки ни предизвикват най-голямо страдалчество и най-вече болежка, неведнъж повече от всеки различен тип връзки.

Когато се отваряме за интимността, за любовта, за срещата, ние също по този начин се излагаме на заплахата да страдаме и да изпитваме болежка.

Естествената мощ, която ни тласка да се поддадем на страстите си и да изпълним срещата, се сблъсква с естествената ни податливост да се пазим от страдалчество, тъй като интуитивно разбираме, че с отварянето си към някого му предоставяме опцията да ни нарани.

Всички притежаваме идентичност, ризница, която не желае да поеме риска да бъде засегната – и затова се затваря.

Детето се нуждае от любовта на родителите си и построява самоличността си по този начин, че да получава тази обич.

„ Ако виждам, че ми обръщат повече внимание, когато съм слаб, ще оформя самоличността си въз основа на слабостта. “

„ Ако виждам, че се гордеят, когато съм самостоятелен, ще се постарая самоличността ми да бъде мощна, ще си споделям, че мога самичък или че нямам потребност от помощ. “

Личността, която построяваме, ни служи да действаме и да реализираме любовта на другите. Слагаме си маска и се отъждествяваме с нея. Забравяме кои сме и какво в действителност желаеме.

Любовта и близостта могат да съществуват единствено когато сe отваряме същински пред някого. Но това е невероятно, в случай че сме си поставили бронята, затворили сме се в двореца си или сме се скрили в структурирана си идентичност.

Не става дума и да отхвърлим тази идентичност: построили сме я, с цел да можем да се противопоставяме на някои компликации в живота. Идеята е да я следим, да я опознаем и да разберем по кое време работи в наш ущърб, като прекъсва същинския контакт.

Този е методът, който предлагаме: да следим личния си метод да участваме в живота и да сме наясно с функциите, в които сме се блокирали.

Парадоксът не свършва дотук тази интимна и евентуално разрушителна връзка е най-хубавата опция още веднъж да открием себе си и да се отърсим от привичните си маски.

И по този начин, доста пъти решаваме този абсурд, като избегнем страданието, откажем се от любовта и се лишим от срещата със самите себе си.

В опита си да кажем „ не “ на болката, споделяме „ не “ на любовта. И което е по-лошо, споделяме „ не “ на самите нас.

Когато се влюбим, безразсъдството на любовта ни кара в първия миг да се отворим и да установим контакт с същинската си същина. Точно това прави влюбването толкоз прелестно, тъй като ни дава опция да се отворим, да се покажем такива, каквито сме.

Влюбването е среща на двама души такива, каквито са. Играем разнообразни функции, действаме като програмирани роботи и внезапно чудото става… Смъкваме маските си и сервира като подарък наличието си на този, в който се влюбваме. Знаем, че това не продължава дълго. Рано или късно се демонстрират трудностите, склонностите, навиците, защитните механизми.

Би било добре да се научим, че единственият път за превъзмогване на тези трудности е да ги приемем, вместо да ги отхвърляме или да ги проектираме върху другия.

Проблемът се появява, когато се отъждествим с бронята си и намерим сигурност в нея. Защитаваме се от неуместните си усеща, като се научаваме да не усещаме и да се абстрахираме от потребностите си, а защитните ни механизми се трансформират в еднаквост, която ни разделя от това, което усещаме, и ни пречи да обичаме. При двойката можем да следим по какъв начин и по кое време се отваряме и по какъв начин и по кое време се затваряме за другия, и откакто узнаем повече за спирането на контакта, ще можем да създадем канал, с цел да се отворим.

Двойките проектират върху другия това, което ги кара да се затварят, и трансформират тази битка от вътрешна във външна. Тогава решаваме, че другият се затваря, че той не ни пуска да влезем, че той е непреклонният.

Ако извървим този път дружно и с обич, вместо да реагираме на реакцията на другия, ще можем да покажем какво става с нас, когато другият се отдалечава, когато се затваря. Трябва да чуем от спътника си кое наше държание го наранява най-вече и го кара да се отдалечава от нас.

Проблемите на двойката стартират, когато престанем да демонстрираме същността си пред себе си и пред другия, когато още веднъж се скриваме зад привични функции и зад паравани; когато почувстваме болежка от отдалечаването на другия, което постоянно е проекция на личното ни отдалечаване.

Все по-малко имам вяра, че въпросът се състои в разрешаването на съответните проблеми, от които двойките се оплакват. Ако погледнем по-отблизо всеки спор, постоянно стигаме до неналичието на контакт, до неналичието на искреност.

Ако аз мога да се отворя и да покажа болката си пред който и да е проблем, и моят сателит прави същото, може би проблемите ще се придвижат на друго равнище на спор, тъй като най-важното ще бъде, че сме дружно, открити един към различен, че сме в контакт и подготвени да посрещнем ставащото. А това е доста насърчаващо.

Да се отворим и да имаме вяра, че другият ще ни одобри такива, каквито сме, е държание, което произлиза от любовта и ни води до нея. Няма потребност да се върша на мощна, с цел да ме обичаш. Ако го върша, в никакъв случай няма да схвана дали си кадърен да ме обичаш такава, каквато съм в действителност: уязвима, слаба или каквато и да е друга. По този метод те свързвам с облика, предопределен за тези, които, възпитавайки ме, са ми внушили, че би трябвало да се държа по избран метод, с цел да бъда обичана.

Не е елементарно да се осмелим да свалим маската: опасяваме се да вземем за пример, че ще ни помислят за уязвими. Но в случай че съм уязвима (разбира се, че съм), нуждая се от това да приемем (ти и аз) моята накърнимост, с цел да присъстваме в това, което става, и да се отдадем един на различен.

Трудността при двойката идва оттова, че двамата играем тази игра – и в случай че аз се отворя, а другият се затвори, болката е доста мощна. Ето за какво интимната връзка поражда толкоз страдалчество: защото се сблъскваме постоянно със същите проблеми, със същата игра.

Може би това ще помогне на нашите читатели да следят целия развой в личната си двойка и да го осъзнаят, което в действителност е средството за неговото превъзмогване.

Можем да следим по какъв начин вътре в нас се борят онази страна, която се стреми да се изяви, да излезе на открито, да се покаже, и другата, която желае да се скрие, тъй като се опасява да не бъде изключена, необичана, отхвърлена, изоставена.

Конкретните проблеми, които имаме с нашите сътрудници, са лекомислен пласт на този главен проблем, изравен в дъното на всички други. Можем да използваме ежедневните проблеми като метод да стигнем до по-съществените, които непроменяемо участват в една връзка. Така се обогатяваме непрестанно, тъй като от ден на ден се доближаваме до самите нас, а това е единственият метод да се усещаме добре: да изпитваме обич, успокоение и наслада. В последна сметка, търсим тъкмо това, тъй като всички желаеме да се усещаме добре. Лошото е, че поемаме по несъответствуващи пътища…

Понякога двойките ме питат:

– Как може да сме дружно, щом постоянно желаеме разнообразни неща?

И аз им споделям, че всъщност те постоянно желаят едно и също, тъй като всички желаеме да можем да се обичаме, да се сближим, да захвърлим бронята си и да се отдадем.

Може би решението се крие в това да осъзнаем, че авансово начертаният път се е оказал ненужен. Трябва да оставим настрани остарялата си идентичност и да не стопираме да търсим нов път, да се освободим от старите структури, с цел да открием път дружно: да се опълчим против своя боязън от грешките и от самотата. Не можем да чакаме да се освободим от страха, с цел да вървим напред. Единствено с него ще можем да вървим напред.

Всички двойки имат проблеми и нерешени въпроси. Идеята не е да се уредят проблемите, тъй като, в случай че се посветим на даден проблем, на следващия ден ще се появи нов и по този начин нататък. Идеята е да се откъснем от наличието на този обособен проблем и да намерим нов подтекст, с цел да забележим какво се случва с нас: да гледаме на проблемите от различен ъгъл, без да се отъждествяваме само със личния си взор, да изоставим концепцията, че би трябвало да уредим нещата, с цел да се освободим от казуса. Това предложение значи да отидем по-далеч от това, което виждаме на пръв взор, и да прозрем в съществото на казуса: защо в действителност приказваме, коя е същинската причина за разногласието, която се показва по този съответен метод.

Не е елементарно да възприемем този нов взор, тъй като той се опълчва на нашата просвета, при която стремежът е нещата да се уреждат, променяйки нещо външно. И защото външната смяна в никакъв случай не е задоволителна, нормално прехвърляме виновността – за следващ път – върху несъвместимостта на характерите или на това, че не сме разкрили подобаващия човек.

Парадоксът на любовта…

Избрано от: „ Да се обичаме с отворени очи “, Хорхе Букай, ИК „ Хермес “, Пловдив, 2010
Картина: Lovers Man and Woman, 1914, by Egon Schiele; chinaoilpaintinggallery