Коя е жената, за която спомените за Яворов са смисъл на живота?
„ Лора, Яворов и аз ” (Издателство „ Библиотека България ”), със съставител доктор Петър Величков, осветява нов откъс в любовната драма сред Лора Каравелова и Пейо Яворов. Досега в общественото пространство бяха познати две страни от трагичната история – на рода Каравелови, от който произлиза Лора, и на Яворов и немногобройните му другари. Но гледната точка на третия участник – Дора Конова, съвсем столетие не беше допускана да види бял свят в общественото пространство. За пръв път читателите могат да погледнат от първо лице в една отминала ера, в търсене на истината посредством дневниците на Дора, оповестиха за „ Труд news “ oт издателството.
С изключителна точност и почитание към отминалото време и най-много към личността на Дора, Петър Величков събира и подрежда изгубените частици от един пъзел, който може би в никакъв случай няма да бъде спретнат изцяло. Разказвайки спомените си, Дора Конова споделя своята истина, декларира съществуването си, което на процедура ѝ бива отказано приживе, тъй като тя несъмнено е незачитан фактор в живота и на Яворов, и на Лора, а и в тяхната гибел. И тази Дора, която ще видят прочелите тази книга, е онази, която се завръща в разговора на доста равнища, възкресявайки истината за себе си. С акта на говорене Дора ни демонстрира себе си такава, каквато е – извънредно мощна и почтена жена, изпълнила своята задача.
За своя план Петър Величков споделя: „ За пръв път четем изчезналия пъзел в трагична история, която 105 години не е излизала на вниманието на обществото ни. Няма какво да се откри, нищо архивно, което да бъде оригиналност за края на Яворов, с изключение на спомените на Дора Конова. Щастлив съм, че съумях да довърша този план, който стартира преди 4-5 години. Можем да се доверим на Дора Конова – при всички инспекции, които направих, няма никакво разминаване. Дора приживе се пробва неведнъж тези мемоари да бъдат отпечатани. След гибелта ѝ, нейната племенница Мария Цанкова пробва същото – не съумява. Те са изповед, като фрагменти от филм. В предговора не давам мнение, а оставям читателят самичък да си извади заключението коя е по-виновната – тя или Лора. Това е международна история, само че ние, българите, не съумяваме да я създадем световноизвестна. В послеслова показах и мнение – спомените на Дора са пиеса, изиграла се в действителността, не на сцената. Режисьор е Лора Каравелова – тя е изпълнителка и на основната роля, а другите две функции в любовния триъгълник дава на Яворов и на Дора. В спомените Лора споделя: „ О, двете ми глупачета… ” Дора пита: „ Кои глупачета? ” Отговорът е: „ Ти и Яворов ”. Дора написа: ”С какво безразличие и равнодушие сподели това Лора! ”
Лора се самоубива, само че товарът на драмата се носи от Дора Конова – от 1914 година до гибелта ѝ през 1971 година Подтик да напише спомените си ѝ дава обичаната сестра на Яворов – Екатерина. Дора написа на листчета през 30-те години. Носела ги е в куфарче, събрало смисъла на живота ѝ. Там са и фотосите, които са ѝ подарили и Яворов, и Лора, а и които самата тя е правила на Лора и Яворов. През 1944 година пада бомба върху дома на Дора в София и всичко изгаря. И тя стартира да възвръща спомените си още веднъж.
Убил ли е Яворов Лора или тя се е самоубила? Имало ли е обич сред Яворов и Дора Конова? Защо след гибелта на Лора Яворов внезапно я заобичва извънмерно? Случайно ли е определено времето за второто му самоубийство – при възобновяването на делото? Кой кого умъртви?
Внимателният прочит на спомените на Дора Конова най-малкото е мотив да се премислят вероятните отговори. “
Авторът Д-р Петър Величков е български книжовен историк, текстолог, публицист и откривател. Автор е на бестселъри от вида „ Стара популярност “ – „ Страсти и кавги в царска България “ (1. изд. 2000, 2. изд. 2004), „ Софийските потайности “ (2004), на проучванията „ Българинът: голата истина “ (2005), „ Великденски и пролетни картички от Третото българско царство “ (2008), „ Прототипи и герои “ (2013) и „ Какво хапнаха и пийнаха великите българи “ (2013), на книгата „ Яна Язова: проклятието на дарбата “ (2007), на стихосбирките „ Сам си стигам “ (2002) и „ Неразличим “ (2004). В интервала 1987 – 1989 година излизат квалифицираните от него за щемпел по оживели чернови романи на Яна Язова „ Левски “, „ Бенковски “ и „ Шипка “, които сформират трилогията „ Балкани “. По-късно разчита и урежда издаването на останалите ѝ неизлезли приживе произведения. Редактира над 200 книги на български класици и модерни създатели. Председател е на журито на Националния книжовен конкурс за роман от млади създатели „ Яна Язова “, който се провежда всяка година от Народно читалище „ Постоянство “ и Община Лом. Членува в Съюза на българските публицисти.
Дългоочакваното трето първокласно издание на книгата към този момент е налично за читателите.
А ето и няколко цитата от книгата:
(…) Понеже знаех, че Яворов има другарка, която била хубава жена, пожелах да видя портрета ѝ, като мислех, че всички влюбени носят със себе си портретите на тези, които обичат. Яворов се усмихна и сподели, че няма портрет, само че ще написа на Лора да му изпрати. (…) Пожелах да видя портрета на приятелката на Яворов не тъй като се интересувах от Лора, а с цел да окажа внимание към госта – просто вежливост.
(…) Именно католицизмът основава и доразвива у Лора тази двуличност, тази потайност. „ Вътрешно можете да бъдете каквото щете, само че външно не. “ – споделя Лора на Андрей Протич. Тези престореност е проявявана изначало и към мен. Тя ме канеше да отивам у нея, а в това време говорела пред слугинята си: „ Уф, тази отново иде, аман от нея “ (по сведения на Данка Ангелова, домашна помощница на Лора, казани пред следователя).
(…) У Лора любовта беше мрачно, мъчително, тъмно възприятие, извънредно егоистично. Тя я свързваше със гибел, със самоубийство. Тя ми говореше, че когато човек желае да покаже на някого, че го обича, трябвало да се самоубие. И добавяше „ И Яворов мисли така “.
Аз с удивление я слушах и си мислех, че това напълно не е по този начин. Отговарях ѝ:
– Любовта е най-прекрасното и ярко възприятие. Как може да се свързва със гибел? Любов – живот, а не любов-смърт!
„ Яворов пристигна изначало самичък вкъщи. Пак ми сподели, че ме обича. Опитах се да обърна всичко на смешка, и го попитах, усмихната:
– На какъв брой дами до момента сте го казвали?
Той се усмихна също:
– На доста, само че на никоя не съм го казвал по този начин, както на вас.
(…) Точно по това време аз не желаех да се омъжа за Кремен, желаех да се разгодиме.
(…) Друг път, отново вкъщи, Яворов ми сподели:
– Ако ще и да си счупя главата, един ден вие ще бъдете моя. Аз ще ви печеля, въпреки и с цената на главата си.
Бързо отговорих с болежка:
– Не, единствено това не! Внимавайте. Не желая никой да си счупва главата. Особено вие…. “
trud.bg
