Колекционерката на счупени хора
Лиз Нюджънт е ирландка, живее в Дъблин. В края на ноември, тъкмо преди да дойде в София за представянето на „ Странната Сали Даймънд “, пристигна новината, че книгата ù е спечелила премията за най-хубав престъпен разказ на Ирландия за 2023 година. Сред съперниците е бил и носителят на „ Букър “ Джон Банвил.За Лиз премиите не са оригиналност. И макар че дебютира на относително късна възраст, когато е на 47, тя има в сбирката си съвсем всичко от писателските призове в родината си – три пъти е печелила „ Irish Book “ (за дебюта си „ Загадката Оливър “, за „ Стаено зло “ и за „ Skin Deep “, която не е преведена на български), била е „ Жена на годината в литературата “ (2017), през 2021 година Литературно-историческото сдружение на Дъблинския университет ѝ присъжда премията „ Джеймс Джойс “.Получавала е всевъзможни похвали и откровения от читатели. Един от тях ѝ разказал, че са погребали майка му с изданието на „ Странната Сали Даймънд “, тъй като я е четяла, когато умряла. „ Боже, нека не съм я умъртвила аз “, си споделила Лиз. Признава, че историята на Сали е ненапълно повлияна от случая с австриеца Йозеф Фрицъл, който цели 24 години държа щерка си затворена и ѝ направи 7 деца. „ Интересува ме логиката на психиката на характерите, не по какъв начин, не кой, а за какво “, сподели Лиз Даймънд на представянето в София. Може би по тази причина не всеки път романите ѝ дават отговор на упованието виновният да си го получи. Със „ Сали Даймънд “ даже се стигнало до такава степен, че американският ѝ издател наложил различен край на историята. Просто американците харесват да има хепиенд.„ Хората обичат да четат престъпни романи, тъй като неприятният постоянно получава наказване и правдата тържествува. В моите романи не всеки път е по този начин, избирам да наподобяват на Шекспировите драми – най-после по сцената са разхвърляни трупове “, споделя Лиз, на която не може да се отхвърли възприятието за комизъм. 
Какво е правила до появяването си в литературата обаче? След гимназията работи в строителна компания в Лондон, след това записва курс по актьорско майсторство в Дъблин, пътува по света като театрален управител с шоуто за ирландска музика и танци „ Ривърденс “ – помните ли бързите крайници на Майкъл Флетли, за това става дума. Работи за ефирен сериал, като оказва помощ на сценарния екип, и това по-късно ще се окаже потребно за книгите ѝ. Докато е в Бродуей с „ Ривърденс “, се среща със брачна половинка си Ричард Маккълоу, музикант и тонрежисьор.В живота ѝ има един вододел – тежко рухване, когато е на 7. Последствието е мозъчен кръвоизлив, като дясната ѝ ръка и в този момент е с лимитирана пъргавина. Докато е в болничното заведение, се влюбва в книгите – тъй като няма какво друго да прави и с цел да избяга от неприятната реалност. Учи се да написа отначало, към този момент с лявата ръка. Интересен миг от биографията ѝ е, че има четири сестри и четирима братя и това не е необичайност в католическа Ирландия, в която презервативите са неразрешени до 1986 година.За „ Странната Сали Даймънд “, преведен у нас от Боряна Джанабетска и публикуван от „ Еднорог “, Лиз Нюджънт споделя, че героинята ѝ притегля вниманието на масмедиите, откакто се освобождава от тялото на умрелия си татко по много невероятен метод – изгаря го в домашната пещ за боклук. След това са открити и писма на бащата до нея, разкриващи истината за ранното ѝ детство, което Сали е не запомнила изцяло. Лиз Нюджънт е майсторка на стъписващите първи фрази и „ Странната Сали Даймънд “ не прави изключение.
Първото изречение в книгата в действителност ли е първото, което пишете? Първите фрази в първите две книги, които написах – „ Загадката Оливър “ и „ Стаено зло “, станаха толкоз известни, че се цитират във всички мнения. И когато започнах да пиша третата книга („ Skin Deep “), си дадох сметка, че към мен има упования в това отношение. Пренаписвах това първо изречение 25 пъти, до момента в който не харесах резултата. Давам си сметка, че е доста значимо още през цялото време да стресна читателя, да го зарибя.
На корицата на българското издание на „ Странната Сали Даймънд “ има плюшено мече. Играчката има значима роля и в сюжета. Имате ли персонална история по тематиката?Моята е, че изхвърлих детското мече на мъжа ми, тъй като ме беше ядосал доста. После открих едно изоставено от някого и го приютих у дома, само че стореното си остана.Странното е, че нямам спомен с мече, не си припомням да съм имала играчки като дете. Но още по-странното е, че когато татко ми умря, сестра ми, на своя глава никого, взе остарялата му пижама и направи от нея мечета за всички нас. Това беше преди 3 години, тъй че на 53-годишна възраст получих първото си мече от пижамата на татко ми. Като негов сурогат. До ден сегашен то е в спалнята ми. Но историята за мечето на корицата е друга. Във всички мои книги става дума за характери, които са минали през някаква контузия в детството, за счупени хора. Беше ми попаднала фотография на мече, раздърпано, с изчезнало око. Молех всички издатели да сложат такова мече на някоя корица, само че ми отказваха. Опитах се да ги принудя, като включа мечето в самата история за Сали Даймънд, само че отново не се съгласиха. Българската корица, без даже да съм желала сходно нещо, беше като сбъдната фантазия. От всички преводни издания тази ми е обичаната. А за какво издателите не желаят мече на корица? Изглежда, че това би се асоциирало с някакъв тип полово принуждение над деца. Истината е, че в романа „ Странната Сали Даймънд “ няма изложение на такова принуждение (в изявлението пред тв и радиоводещия Греъм Нортън Лиз споделя, че не разказва нищо неприятно и в случай че читателите ѝ са потресени, то това е плод на тяхното въображение). Издателите се притесняваха дали възрастни хора биха си купили книга с мече на корицата. Аз бих и по тази причина настоявах. Учили сте за актриса, за какво не станахте такава? Нямах самочувствието да се явя на прослушване. Сега това може да ви се коства изненадващо, само че тогава бях прекомерно стеснителна. От образованието си в актьорската школа обаче разбрах по какъв начин да се превъплъщавам в даден персонаж, по какъв начин да се разпознавам с него и това ми е извънредно потребно при писането – всички мои персонажи приказват от първо лице. Какво научихте от работата си по сериалите? При тях най-важното е на идващия ден фенът още веднъж да седне пред тв приемника. Затова краят на епизодите би трябвало да е завладяващ. Всяка глава в „ Странната Сали Даймънд “ да вземем за пример приключва по този начин, че читателят да не може да остави книгата. Често са ми казвали, че са прочели романа в границите на един или два дни точно затова. Доколко наследствеността е определяща за героите ви? Тя ли е по-важна, или възпитанието, което може да е травматично? Въпросът е за яйцето и кокошката. Наследственост против образование – това е въпросът във всичките ми книги. За себе си имам отговор, само че не желая да го налагам. Книгата е написана по този начин, че читателят самичък да откри отговор за себе си.
Жестокостта на хората може ли да се оправдае с детството? У доста от героите ви има контузия – при Оливър, при бащата на Сали Даймънд също има намек, че е измъчван като дребен.Не одобрявам насилието и жестокостта във връзка с който и да било. Човек може да си изясни аргументите за насилието, да ги разбере, само че никога не го оправдавам. Откъде е ползата ви към социопатичните персони, към счупените хора, които срещаме в книгите ви? Работила съм за доста шефове, които си бяха напряко психопати. Вдъхновението не беше доста надалеч. Като че ли такива хора, социопати, психопати, се оказват на високи постове в огромни компании. Значи в случай че шефовете ни са психопати, има късмет да станем положителни писатели. Да (Смее се.), те ме въодушевиха доста. От наша българска позиция Ирландия е просперираща страна. Но в предишното ви също има мъка, страната е била бедна, доста хора са емигрирали – ние имаме сходен проблем. До средата на 80-те в Ирландия още са били неразрешени презервативите. Хомосексуалността е била отвън закона. Едва през 2015 година закон постановява тъждество в брака. Какво се промени в Ирландия? През 90-те в Ирландия имаше доста кавги, свързани с Католическата черква и злоупотребата с деца. Момичета и млади дами са били безусловно заключвани като в затвор, в случай че забременеят, без да са омъжени. (Лиз същински се пали по тематиката.) Принуждавани са да работят при тежки условия без възнаграждение, като робини, да вземем за пример в перални, а децата им са били продавани, в това число в чужбина. Същевременно бащите на тези деца са били недосегаеми. По никакъв метод не са носели отговорност. Все едно децата са плод на непорочно зачатие. И до ден сегашен в Ирландия има доста женомразство…След като се случиха тези кавги, жертвите трябваше да бъдат обезщетени за претърпяното. Но страната се споразумя с църквата на тези хора да се изплатят единствено избрани суми, напълно незадоволителни. Появяват се и нови истории за жертви, става известно, че те са доста повече… В резултат на всичко това хората в Ирландия просто обърнаха тил на църквата. Има доста малко искащи да станат свещеници, по тази причина има по един духовник на четири енории. А няма и задоволително вярващи, които да вървят на черква. Кога и по какъв начин пишете? Аз съм зле с дисциплината. В книгите за писатели се споделя, че би трябвало да ставаш рано, да сядаш на писалището си и искаш - не искаш, да пишеш. Да се отнасяш към писателството като към всяка друга работа. Аз не пиша всеки ден, не ставам рано. Забързвам се едвам когато наближи крайният период. За да се принудя да го върша, си споделям, че няма да хапвам, преди да съм написала 1000 думи. Изкуственият разсъдък – мислите ли, че ще промени писателската специалност или че даже ще стартира да написа книги? Ужасена съм от това какво може да направи изкуственият разсъдък. Представете си, във всеки един миг ще могат да се появяват книги на Лиз Нюджънт, основани от него, тъй като изкуственият разсъдък ще погълне моите книги, ще се учи от тях и от интервютата ми, в това число от това изявление, в което приказвам за своето ентусиазъм и метода, по който пиша. Особено ужасно е за образните създатели. На екрана на компютъра всеки може да извади каквото си желае изображение и по-късно да прави от него картички и каквото се сетите, без да заплати нищо. Новите версии на Пикасо, на Ван Гог, на Моне ще се появят по този метод. Ще се компрометира поч-
теността и достоверността, хората на изкуството ще станат заменяеми. Съпругът ви в действителност ли ви съпровожда във всички пътувания? Къде е той в този момент? Ричард е горе в хотела и си почива, тъй като ме придружаваше от сутринта по изявленията. Толкова доста говорене му пристигна допълнително. Видях, че стига лимита си, и му дадох половин свободен ден. Заради моя физически кусур той ме съпровожда на всички места. Освен че ми носи чантите и ми оказва помощ в практическите неща, той е и мой управител, занимава се с интернет страницата ми, със сметките, с данъчните заявления, урежда пътуванията. За завиждане сте с подобен човек до себе си. Голям шанс имам в действителност.
Какво е правила до появяването си в литературата обаче? След гимназията работи в строителна компания в Лондон, след това записва курс по актьорско майсторство в Дъблин, пътува по света като театрален управител с шоуто за ирландска музика и танци „ Ривърденс “ – помните ли бързите крайници на Майкъл Флетли, за това става дума. Работи за ефирен сериал, като оказва помощ на сценарния екип, и това по-късно ще се окаже потребно за книгите ѝ. Докато е в Бродуей с „ Ривърденс “, се среща със брачна половинка си Ричард Маккълоу, музикант и тонрежисьор.В живота ѝ има един вододел – тежко рухване, когато е на 7. Последствието е мозъчен кръвоизлив, като дясната ѝ ръка и в този момент е с лимитирана пъргавина. Докато е в болничното заведение, се влюбва в книгите – тъй като няма какво друго да прави и с цел да избяга от неприятната реалност. Учи се да написа отначало, към този момент с лявата ръка. Интересен миг от биографията ѝ е, че има четири сестри и четирима братя и това не е необичайност в католическа Ирландия, в която презервативите са неразрешени до 1986 година.За „ Странната Сали Даймънд “, преведен у нас от Боряна Джанабетска и публикуван от „ Еднорог “, Лиз Нюджънт споделя, че героинята ѝ притегля вниманието на масмедиите, откакто се освобождава от тялото на умрелия си татко по много невероятен метод – изгаря го в домашната пещ за боклук. След това са открити и писма на бащата до нея, разкриващи истината за ранното ѝ детство, което Сали е не запомнила изцяло. Лиз Нюджънт е майсторка на стъписващите първи фрази и „ Странната Сали Даймънд “ не прави изключение. Първото изречение в книгата в действителност ли е първото, което пишете? Първите фрази в първите две книги, които написах – „ Загадката Оливър “ и „ Стаено зло “, станаха толкоз известни, че се цитират във всички мнения. И когато започнах да пиша третата книга („ Skin Deep “), си дадох сметка, че към мен има упования в това отношение. Пренаписвах това първо изречение 25 пъти, до момента в който не харесах резултата. Давам си сметка, че е доста значимо още през цялото време да стресна читателя, да го зарибя.
На корицата на българското издание на „ Странната Сали Даймънд “ има плюшено мече. Играчката има значима роля и в сюжета. Имате ли персонална история по тематиката?Моята е, че изхвърлих детското мече на мъжа ми, тъй като ме беше ядосал доста. После открих едно изоставено от някого и го приютих у дома, само че стореното си остана.Странното е, че нямам спомен с мече, не си припомням да съм имала играчки като дете. Но още по-странното е, че когато татко ми умря, сестра ми, на своя глава никого, взе остарялата му пижама и направи от нея мечета за всички нас. Това беше преди 3 години, тъй че на 53-годишна възраст получих първото си мече от пижамата на татко ми. Като негов сурогат. До ден сегашен то е в спалнята ми. Но историята за мечето на корицата е друга. Във всички мои книги става дума за характери, които са минали през някаква контузия в детството, за счупени хора. Беше ми попаднала фотография на мече, раздърпано, с изчезнало око. Молех всички издатели да сложат такова мече на някоя корица, само че ми отказваха. Опитах се да ги принудя, като включа мечето в самата история за Сали Даймънд, само че отново не се съгласиха. Българската корица, без даже да съм желала сходно нещо, беше като сбъдната фантазия. От всички преводни издания тази ми е обичаната. А за какво издателите не желаят мече на корица? Изглежда, че това би се асоциирало с някакъв тип полово принуждение над деца. Истината е, че в романа „ Странната Сали Даймънд “ няма изложение на такова принуждение (в изявлението пред тв и радиоводещия Греъм Нортън Лиз споделя, че не разказва нищо неприятно и в случай че читателите ѝ са потресени, то това е плод на тяхното въображение). Издателите се притесняваха дали възрастни хора биха си купили книга с мече на корицата. Аз бих и по тази причина настоявах. Учили сте за актриса, за какво не станахте такава? Нямах самочувствието да се явя на прослушване. Сега това може да ви се коства изненадващо, само че тогава бях прекомерно стеснителна. От образованието си в актьорската школа обаче разбрах по какъв начин да се превъплъщавам в даден персонаж, по какъв начин да се разпознавам с него и това ми е извънредно потребно при писането – всички мои персонажи приказват от първо лице. Какво научихте от работата си по сериалите? При тях най-важното е на идващия ден фенът още веднъж да седне пред тв приемника. Затова краят на епизодите би трябвало да е завладяващ. Всяка глава в „ Странната Сали Даймънд “ да вземем за пример приключва по този начин, че читателят да не може да остави книгата. Често са ми казвали, че са прочели романа в границите на един или два дни точно затова. Доколко наследствеността е определяща за героите ви? Тя ли е по-важна, или възпитанието, което може да е травматично? Въпросът е за яйцето и кокошката. Наследственост против образование – това е въпросът във всичките ми книги. За себе си имам отговор, само че не желая да го налагам. Книгата е написана по този начин, че читателят самичък да откри отговор за себе си.
Жестокостта на хората може ли да се оправдае с детството? У доста от героите ви има контузия – при Оливър, при бащата на Сали Даймънд също има намек, че е измъчван като дребен.Не одобрявам насилието и жестокостта във връзка с който и да било. Човек може да си изясни аргументите за насилието, да ги разбере, само че никога не го оправдавам. Откъде е ползата ви към социопатичните персони, към счупените хора, които срещаме в книгите ви? Работила съм за доста шефове, които си бяха напряко психопати. Вдъхновението не беше доста надалеч. Като че ли такива хора, социопати, психопати, се оказват на високи постове в огромни компании. Значи в случай че шефовете ни са психопати, има късмет да станем положителни писатели. Да (Смее се.), те ме въодушевиха доста. От наша българска позиция Ирландия е просперираща страна. Но в предишното ви също има мъка, страната е била бедна, доста хора са емигрирали – ние имаме сходен проблем. До средата на 80-те в Ирландия още са били неразрешени презервативите. Хомосексуалността е била отвън закона. Едва през 2015 година закон постановява тъждество в брака. Какво се промени в Ирландия? През 90-те в Ирландия имаше доста кавги, свързани с Католическата черква и злоупотребата с деца. Момичета и млади дами са били безусловно заключвани като в затвор, в случай че забременеят, без да са омъжени. (Лиз същински се пали по тематиката.) Принуждавани са да работят при тежки условия без възнаграждение, като робини, да вземем за пример в перални, а децата им са били продавани, в това число в чужбина. Същевременно бащите на тези деца са били недосегаеми. По никакъв метод не са носели отговорност. Все едно децата са плод на непорочно зачатие. И до ден сегашен в Ирландия има доста женомразство…След като се случиха тези кавги, жертвите трябваше да бъдат обезщетени за претърпяното. Но страната се споразумя с църквата на тези хора да се изплатят единствено избрани суми, напълно незадоволителни. Появяват се и нови истории за жертви, става известно, че те са доста повече… В резултат на всичко това хората в Ирландия просто обърнаха тил на църквата. Има доста малко искащи да станат свещеници, по тази причина има по един духовник на четири енории. А няма и задоволително вярващи, които да вървят на черква. Кога и по какъв начин пишете? Аз съм зле с дисциплината. В книгите за писатели се споделя, че би трябвало да ставаш рано, да сядаш на писалището си и искаш - не искаш, да пишеш. Да се отнасяш към писателството като към всяка друга работа. Аз не пиша всеки ден, не ставам рано. Забързвам се едвам когато наближи крайният период. За да се принудя да го върша, си споделям, че няма да хапвам, преди да съм написала 1000 думи. Изкуственият разсъдък – мислите ли, че ще промени писателската специалност или че даже ще стартира да написа книги? Ужасена съм от това какво може да направи изкуственият разсъдък. Представете си, във всеки един миг ще могат да се появяват книги на Лиз Нюджънт, основани от него, тъй като изкуственият разсъдък ще погълне моите книги, ще се учи от тях и от интервютата ми, в това число от това изявление, в което приказвам за своето ентусиазъм и метода, по който пиша. Особено ужасно е за образните създатели. На екрана на компютъра всеки може да извади каквото си желае изображение и по-късно да прави от него картички и каквото се сетите, без да заплати нищо. Новите версии на Пикасо, на Ван Гог, на Моне ще се появят по този метод. Ще се компрометира поч-
теността и достоверността, хората на изкуството ще станат заменяеми. Съпругът ви в действителност ли ви съпровожда във всички пътувания? Къде е той в този момент? Ричард е горе в хотела и си почива, тъй като ме придружаваше от сутринта по изявленията. Толкова доста говорене му пристигна допълнително. Видях, че стига лимита си, и му дадох половин свободен ден. Заради моя физически кусур той ме съпровожда на всички места. Освен че ми носи чантите и ми оказва помощ в практическите неща, той е и мой управител, занимава се с интернет страницата ми, със сметките, с данъчните заявления, урежда пътуванията. За завиждане сте с подобен човек до себе си. Голям шанс имам в действителност.
Източник: eva.bg
КОМЕНТАРИ