Със закон се създава националната валута на България - лев
Левът е паричната единица на България, издадена от Българската национална банка. Разделя се на 100 стотинки. Името му произлиза от левъ - остаряла форма на думата „ лъв “, използвана през 19 век.
Левът е признат за българска парична единица малко след Освобождението на страната, когато на 4 юни 1880 година е признат Закон за правото на резание монети в Княжеството, а на идната година са отсечени и първите монети.
От 1997 година цената на лв. е твърдо обвързвана с тази на немската марка посредством системата на валутен ръб при курс 1000 лв. = 1 немска марка. След деноминацията на лв. от 5 юли 1999 година курсът става 1 лев = 1 немска марка, а след премахването на немската марка в края на същата година левът се привързва към еврото при курс 1,95583 лв. = 1 евро.
В първите години след Освобождението в обращение на територията на България се намират основно сребърни монети, огромна част от които са физически обезценени. Основната част от тях са сребърни съветски рубли, навлезли всеобщо в страната по време на войната, само че има и екзотични монети, като тунизийски, ирански или индийски, част от които към този момент не се употребяват и в страните, в които са издадени. Фискалното счетоводство се води във френски франкове, като страната изкуствено поддържа повишен курс на сребърните монети, с цел да не обезцени спестяванията. Това довежда до спомагателен прилив на сребърни монети от прилежащите страни, засилен и от възбраната за потребление на непознати сребърни монети в Османската империя през 1883 година До 1887 година непознатите сребърни монети се употребяват необятно в България, наред с българския лев.
Приетият през 1880 година Закон за правото на резание монети в Княжеството планува фискалното счетоводство да се води в левове, дефинира количеството злато, сребро или мед в другите монети и лимитира общото парично предложение до 15 млн. лв.. Левът има стойност, равна на тази на френския франк. Допуска се потреблението на монети, както на Латинския валутен съюз, по този начин и на други страни, които страната приема по одобрени от Министерството на финансите курсове.
Въпреки че законът открива триметален стандарт и че първите отсечени монети са медни, на процедура в обращението доминират сребърните монети. Основната причина за това е по-големият сеньораж, извличан от страната от сребърните монети заради трайно спадащия курс на среброто по отношение на златото в края на 19 век. В същото време емисията на сребърни левове е употребена за унищожаване от обращение на сребърните съветски рубли. В края на 1884 година Народното събрание дава опция да бъдат издадени сребърни монети за още 10 млн. лв., като за тази цел са претопени огромно количество рубли в монети, събрани от страната като налози. През 1885 година България се приближава до парично предложение от 7 сребърни лв. на глава от популацията (смятано от Латинския съюз за емпиричен оптимум), след което новите излъчвания на сребърни монети са прекъснати до 1891 година
През идващите 2 год. държавното управление и Българската национална банка (БНБ) съумяват дефинитивно да изтеглят от обращение съветските сребърни монети. Това става с известни загуби, защото те са обменяни за левове по курс, по-висок от пазарния, с цел да не обезценят мощно частните спестявания. Този развой провокира забележителна дефлация, обезщетена в известна степен с издаването на левови банкноти през идващите години.
Българска народна банка стартира да емитира банкноти през 1885 година Първата емисия е относително дребна (213 хиляди лева) и е зле призната от хората. Причина за това е както недоверието в новите хартиени пари, по този начин и златното покритие на банкнотите, което основава доста ажио сред тях и всеобщо употребяваните сребърни монети. Основна цел на Българска народна банка през идващите години е да усили каузи на банкнотната емисия и последователно да наложи в страната в действителност златен стандарт, като количеството на сребърните монети бъде понижено сензитивно. Опит за довеждане докрай на този развой е изработен през 1890-1891 година, само че банката стартира да губи златните си запаси, а и среща съпротивата на Министерството на финансите, което се стреми към опазване на приходите от сеньоража на сребърните монети. То емитира нови 8 млн. сребърни лв., като усилва ажиото сред златото и среброто съвсем до равнищата от преди 1887 година
След този крах Българска народна банка, ръководена по това време от Михаил Тенев, трансформира политиката си и през 1892 година получава правото да емитира банкноти, обезпечени със сребро, само че държавното управление блокира тази опция. Въпреки съпротивата на Българска народна банка, опасяваща се от инфлация и повишаване на ажиото, държавното управление на Стефан Стамболов емитира сребърни монети за 5 млн. лв. през 1892 година и за нови 12 млн. лв. през 1894 година, с цел да употребява цялостния сеньораж за покриване на бюджетния недостиг. Тези излъчвания са последвани от внезапно повишаване на ажиото и в опитите си да го забави Българска народна банка понижава златните си запаси от 12 на 2 млн. лв. сред август и декември 1894 година
След като през 1895 и 1896 година износът на страната нараства и е получен забележителен външен заем, през 1897 година е признат нов Закон за монетите в Княжеството. Той планува въвеждане на златен стандарт и последователно извеждане на сребърните монети от обращение. Законът дава опция на държавното управление да организира тези ограничения, когато реши, че е допустимо, заради което те по този начин и не са приложени на процедура. Следващите 2 год. са тежки за селското стопанство и комерсиалния баланс, ажиото се резервира високо, а златните запаси на Българска народна банка са незначителни, което прави въвеждането на златния стандарт невероятно.
Със задълбочаването на рецесията в края на 1899 година Българска народна банка приключва обменяемостта на банкнотите в злато и стартира да емитира банкноти със сребърно покритие, с което и официално се утвърждава фактическият сребърен стандарт в страната. През идващите 3 год. са издадени банкноти за над 16 млн. лв., като главната част от тях е употребена за кредитиране на държавното управление. Това провокира нова инфлационна вълна и повишаване на ажиото сред златото и среброто, достигнало в средата на 1902 година рекордната стойност от 13,25%. В същото време огромните излъчвания за пръв път в българската история довеждат до всеобща приложимост на банкноти в разплащанията в страната.
През 1902 година държавното управление получава забележителен заем от френската банка „ Париба “, с който изплаща огромна част от отговорностите си към Българска народна банка. Това, както и усъвършенстваната обща обстановка, довежда до понижение на ажиото до 1,5% в края на годината. Обмяната на златни банкноти против злато е възобновена и през идващите години банката емитира от ден на ден златни левови банкноти, които през 1907 година за пръв път стават повече от сребърните банкноти. През годините до началото на Балканската война в България на процедура действа система на златен стандарт, като ажиото сред среброто и златото е ликвидирано и левът поддържа резистентен курс по отношение на валутите на Латинския съюз. Относителната непоклатимост се дължи на удобната интернационална обстановка и сключването от държавните управления на няколко външни заема.
Краткият интервал на непоклатимост на лв. е пресечен от Балканските и Първата международна война, които провокират мощна инфлационна вълна. Още при започване на 1912 година е призната смяна в закона за Българска народна банка, с която за поръчителство на банкнотите се приема освен налично злато, само че и вземания от непознати контрагенти. Това основава опасности за системата при положение на дестабилизация на валутата, в която са деноминирани вземанията, само че по това време сходна процедура е въведена и в доста други страни, което слага основата на златно-девизния стандарт, преобладаващ в Европа през идващите десетилетия.
На 23 октомври (10 октомври остарял стил) 1912 година - дни след началото на Балканската война, конвертируемостта на левовите банкноти в злато е анулирана. Първоначално това се приема като краткотрайна мярка за времето на войната, само че последвалите събития разрешават конвертируемостта да бъде възобновена едвам в края на 1920-те год. До края на Балканските войни левът се обезценява с 15%, само че след техния край е краткотрайно нормализиран. Това става благодарение на външен заем, провиснал от австрийски банки на Българска народна банка, и със основаването на Камбиален профсъюз сред Българска народна банка и няколко огромни търговски банки, който организира интервенции на валутния пазар, поддържащи курса на лв..
Влизането на България в Първата международна война радикално трансформира нещата, защото държавното управление финансира големите си военни разноски с банкнотна емисия, която нараства десетократно сред 1915 и 1919 година. Възползвайки се от смяната в закона от 1912 година, емисията е обезпечена значително с вземания в немски марки и австрийски крони, които бързо губят цената си в хода на войната. Ако през 1913 година металното покритие на левовите банкноти е над 40%, през 1920 година то спада до 1,56%. По това време немската марка и австрийската крона са в още по-тежко състояние с покритие надлежно 1,43% и 0,38%. В края на войната вземанията на Българска народна банка в Германия възлизат на 1 милиард марки, само че заради характерните условия на военните задатъци тя не може да разполага свободно с тях и те на процедура са блокирани в немски банки и са премахнати от хиперинфлацията в Германия при започване на 20-те години.
За интервала на войните цената на българския лев понижава към 14 пъти. С минималните златни запаси на Българска народна банка и обезценката на нейните вземания в чужбина, единственото покритие на лв. остават вземания от българската страна, които на процедура са неликвидни. През първите години след войната левът е мощно неустойчив, като цената му се трансформира доста, според от общата обстановка и фискалната политика.
Първата международна война провокира забележителна инфлация във всички европейски страни. След края на войната единствено Англия съумява, с цената на интервал на мощна дефлация, да възвърне златния стандарт при довоенното съответствие на цената на лирата и златото. България даже не прави опит за това, а се пробва да стабилизира лв. на новото му обезценено равнище, като фиксира курса му към американския $. Това е сполучливо реализирано едвам през 1929 година, след отпущането на Стабилизационния заем и реформиране на Българската национална банка. Така за малко в страната е открит златно-девизен стандарт, като цената на лв. е с закрепен курс към $, а посредством него — към златото при съответствие 1 лев = 10,86956 mg злато.
Голямата меланхолия, със мощната дефлация и натиска върху бюджетите, трансформира радикално международната финансова система. През 1931 година Англия, а през 1933 година и Съединените щати, се отхвърлят от златния стандарт и девалвират валутите си. България, както доста други европейски страни, се пробва да избегне открита обезценка, която би нараснала номиналната тежест на държавния дълг, само че още през 1931 година анулира конвертируемостта на лв. в злато.
Макар официално левът към момента да е привързан с $ (а след 1933 година — с френския франк), задължението на Българска народна банка да обменя левове в непознати валути със златно покритие е отстранено. Едновременно с това са въведени мощни административни ограничавания върху придвижването на капитали и вноса на артикули. През идващите години все по-голяма част от външната търговия се реализира посредством междудържавни клирингови спогодби.
През май 1935 година покритието на банкнотната емисия спада под избраното със закон равнище от 33,3%, което подтиква управлението на Българска народна банка да прави разнообразни счетоводни операции, с цел да прикрие действителното положение на банката. Към края на годината това се оказва незадоволително и законово откритото минимално покритие на емисията е понижено на 25%.
По време на войната левът претърпява мощна инфлация, като за интервала 1939-1945 година паричното обращение нараства 14 път, а цената на лв. пада 12 пъти. За да резервира най-малко официално покритието на лв., от 1942 година държавното управление стартира да издава съкровищни бонове (с номинал 8 милиарда лв. единствено през първата година), които се одобряват за законно платежно средство. Това обаче се оказва незадоволително и Българска народна банка търси способи за прикрито субсидиране на бюджета, а през 1941 година е признато, че за поръчителство на лв. може да се употребяват и неконвертируеми в злато валути. Банкнотната емисия през идващите години е обезпечена основно с немските отговорности по клиринговата конвенция, които съставляват депозити на така наречен „ клирингови марки “ в немски банки, с които Българска народна банка и държавното управление нямат опция да разполагат на процедура.
Активното включване на страната във войната след Деветосептемврийския прелом довежда до неконтролируема инфлация. Българска народна банка е принудена да кредитира без никакво покритие, както разноските на държавното управление, по този начин и тези на руските окупационни управляващи в страната.
След нескончаем интервал на висока инфлация, през 1952 година е извършена парична промяна, при която номинално 100 остарели лв. са сменени с 1 нов лев. Този курс обаче не е прибавен за всички пари в обращение. Наличностите по банкови сметки са обменени по курсове, вариращи от 33:1 до 200:1, а цените на потребителските артикули са изменени при съответствие 25:1.
През 1962 година е извършена нова деноминация на парите при съответствие 10:1. През идващите години цената на лв. е релативно устойчива, макар че конвертируемостта му по този начин и не е възобновена след края на Втората международна война.
През 90-те години няколко интервала на фрапантна инфлация, най-тежкият от които през зимата на 1996-1997 година, доста девалвират лв.. Това довежда до установяването на валутния ръб през 1997 година и фиксирането на курса на лв. към немската марка на 1 марка = 1000 лв..
На 5 юли 1999 година левът още веднъж е деноминиран при съответствие 1000:1, като курсът на новия лев към немската марка е закрепен на 1 лев = 1 марка. При замяната на немската марка с еврото курсът не е изменен, като цената на лв. е обвързана с тази на еврото при съответствие 1,95583 лв. = 1 евро. С контракта за влизането си в Европейският съюз България публично има ангажимент за присъединение към eврозоната.
Източник: Уикипедия
Левът е признат за българска парична единица малко след Освобождението на страната, когато на 4 юни 1880 година е признат Закон за правото на резание монети в Княжеството, а на идната година са отсечени и първите монети.
От 1997 година цената на лв. е твърдо обвързвана с тази на немската марка посредством системата на валутен ръб при курс 1000 лв. = 1 немска марка. След деноминацията на лв. от 5 юли 1999 година курсът става 1 лев = 1 немска марка, а след премахването на немската марка в края на същата година левът се привързва към еврото при курс 1,95583 лв. = 1 евро.
В първите години след Освобождението в обращение на територията на България се намират основно сребърни монети, огромна част от които са физически обезценени. Основната част от тях са сребърни съветски рубли, навлезли всеобщо в страната по време на войната, само че има и екзотични монети, като тунизийски, ирански или индийски, част от които към този момент не се употребяват и в страните, в които са издадени. Фискалното счетоводство се води във френски франкове, като страната изкуствено поддържа повишен курс на сребърните монети, с цел да не обезцени спестяванията. Това довежда до спомагателен прилив на сребърни монети от прилежащите страни, засилен и от възбраната за потребление на непознати сребърни монети в Османската империя през 1883 година До 1887 година непознатите сребърни монети се употребяват необятно в България, наред с българския лев.
Приетият през 1880 година Закон за правото на резание монети в Княжеството планува фискалното счетоводство да се води в левове, дефинира количеството злато, сребро или мед в другите монети и лимитира общото парично предложение до 15 млн. лв.. Левът има стойност, равна на тази на френския франк. Допуска се потреблението на монети, както на Латинския валутен съюз, по този начин и на други страни, които страната приема по одобрени от Министерството на финансите курсове.
Въпреки че законът открива триметален стандарт и че първите отсечени монети са медни, на процедура в обращението доминират сребърните монети. Основната причина за това е по-големият сеньораж, извличан от страната от сребърните монети заради трайно спадащия курс на среброто по отношение на златото в края на 19 век. В същото време емисията на сребърни левове е употребена за унищожаване от обращение на сребърните съветски рубли. В края на 1884 година Народното събрание дава опция да бъдат издадени сребърни монети за още 10 млн. лв., като за тази цел са претопени огромно количество рубли в монети, събрани от страната като налози. През 1885 година България се приближава до парично предложение от 7 сребърни лв. на глава от популацията (смятано от Латинския съюз за емпиричен оптимум), след което новите излъчвания на сребърни монети са прекъснати до 1891 година
През идващите 2 год. държавното управление и Българската национална банка (БНБ) съумяват дефинитивно да изтеглят от обращение съветските сребърни монети. Това става с известни загуби, защото те са обменяни за левове по курс, по-висок от пазарния, с цел да не обезценят мощно частните спестявания. Този развой провокира забележителна дефлация, обезщетена в известна степен с издаването на левови банкноти през идващите години.
Българска народна банка стартира да емитира банкноти през 1885 година Първата емисия е относително дребна (213 хиляди лева) и е зле призната от хората. Причина за това е както недоверието в новите хартиени пари, по този начин и златното покритие на банкнотите, което основава доста ажио сред тях и всеобщо употребяваните сребърни монети. Основна цел на Българска народна банка през идващите години е да усили каузи на банкнотната емисия и последователно да наложи в страната в действителност златен стандарт, като количеството на сребърните монети бъде понижено сензитивно. Опит за довеждане докрай на този развой е изработен през 1890-1891 година, само че банката стартира да губи златните си запаси, а и среща съпротивата на Министерството на финансите, което се стреми към опазване на приходите от сеньоража на сребърните монети. То емитира нови 8 млн. сребърни лв., като усилва ажиото сред златото и среброто съвсем до равнищата от преди 1887 година
След този крах Българска народна банка, ръководена по това време от Михаил Тенев, трансформира политиката си и през 1892 година получава правото да емитира банкноти, обезпечени със сребро, само че държавното управление блокира тази опция. Въпреки съпротивата на Българска народна банка, опасяваща се от инфлация и повишаване на ажиото, държавното управление на Стефан Стамболов емитира сребърни монети за 5 млн. лв. през 1892 година и за нови 12 млн. лв. през 1894 година, с цел да употребява цялостния сеньораж за покриване на бюджетния недостиг. Тези излъчвания са последвани от внезапно повишаване на ажиото и в опитите си да го забави Българска народна банка понижава златните си запаси от 12 на 2 млн. лв. сред август и декември 1894 година
След като през 1895 и 1896 година износът на страната нараства и е получен забележителен външен заем, през 1897 година е признат нов Закон за монетите в Княжеството. Той планува въвеждане на златен стандарт и последователно извеждане на сребърните монети от обращение. Законът дава опция на държавното управление да организира тези ограничения, когато реши, че е допустимо, заради което те по този начин и не са приложени на процедура. Следващите 2 год. са тежки за селското стопанство и комерсиалния баланс, ажиото се резервира високо, а златните запаси на Българска народна банка са незначителни, което прави въвеждането на златния стандарт невероятно.
Със задълбочаването на рецесията в края на 1899 година Българска народна банка приключва обменяемостта на банкнотите в злато и стартира да емитира банкноти със сребърно покритие, с което и официално се утвърждава фактическият сребърен стандарт в страната. През идващите 3 год. са издадени банкноти за над 16 млн. лв., като главната част от тях е употребена за кредитиране на държавното управление. Това провокира нова инфлационна вълна и повишаване на ажиото сред златото и среброто, достигнало в средата на 1902 година рекордната стойност от 13,25%. В същото време огромните излъчвания за пръв път в българската история довеждат до всеобща приложимост на банкноти в разплащанията в страната.
През 1902 година държавното управление получава забележителен заем от френската банка „ Париба “, с който изплаща огромна част от отговорностите си към Българска народна банка. Това, както и усъвършенстваната обща обстановка, довежда до понижение на ажиото до 1,5% в края на годината. Обмяната на златни банкноти против злато е възобновена и през идващите години банката емитира от ден на ден златни левови банкноти, които през 1907 година за пръв път стават повече от сребърните банкноти. През годините до началото на Балканската война в България на процедура действа система на златен стандарт, като ажиото сред среброто и златото е ликвидирано и левът поддържа резистентен курс по отношение на валутите на Латинския съюз. Относителната непоклатимост се дължи на удобната интернационална обстановка и сключването от държавните управления на няколко външни заема.
Краткият интервал на непоклатимост на лв. е пресечен от Балканските и Първата международна война, които провокират мощна инфлационна вълна. Още при започване на 1912 година е призната смяна в закона за Българска народна банка, с която за поръчителство на банкнотите се приема освен налично злато, само че и вземания от непознати контрагенти. Това основава опасности за системата при положение на дестабилизация на валутата, в която са деноминирани вземанията, само че по това време сходна процедура е въведена и в доста други страни, което слага основата на златно-девизния стандарт, преобладаващ в Европа през идващите десетилетия.
На 23 октомври (10 октомври остарял стил) 1912 година - дни след началото на Балканската война, конвертируемостта на левовите банкноти в злато е анулирана. Първоначално това се приема като краткотрайна мярка за времето на войната, само че последвалите събития разрешават конвертируемостта да бъде възобновена едвам в края на 1920-те год. До края на Балканските войни левът се обезценява с 15%, само че след техния край е краткотрайно нормализиран. Това става благодарение на външен заем, провиснал от австрийски банки на Българска народна банка, и със основаването на Камбиален профсъюз сред Българска народна банка и няколко огромни търговски банки, който организира интервенции на валутния пазар, поддържащи курса на лв..
Влизането на България в Първата международна война радикално трансформира нещата, защото държавното управление финансира големите си военни разноски с банкнотна емисия, която нараства десетократно сред 1915 и 1919 година. Възползвайки се от смяната в закона от 1912 година, емисията е обезпечена значително с вземания в немски марки и австрийски крони, които бързо губят цената си в хода на войната. Ако през 1913 година металното покритие на левовите банкноти е над 40%, през 1920 година то спада до 1,56%. По това време немската марка и австрийската крона са в още по-тежко състояние с покритие надлежно 1,43% и 0,38%. В края на войната вземанията на Българска народна банка в Германия възлизат на 1 милиард марки, само че заради характерните условия на военните задатъци тя не може да разполага свободно с тях и те на процедура са блокирани в немски банки и са премахнати от хиперинфлацията в Германия при започване на 20-те години.
За интервала на войните цената на българския лев понижава към 14 пъти. С минималните златни запаси на Българска народна банка и обезценката на нейните вземания в чужбина, единственото покритие на лв. остават вземания от българската страна, които на процедура са неликвидни. През първите години след войната левът е мощно неустойчив, като цената му се трансформира доста, според от общата обстановка и фискалната политика.
Първата международна война провокира забележителна инфлация във всички европейски страни. След края на войната единствено Англия съумява, с цената на интервал на мощна дефлация, да възвърне златния стандарт при довоенното съответствие на цената на лирата и златото. България даже не прави опит за това, а се пробва да стабилизира лв. на новото му обезценено равнище, като фиксира курса му към американския $. Това е сполучливо реализирано едвам през 1929 година, след отпущането на Стабилизационния заем и реформиране на Българската национална банка. Така за малко в страната е открит златно-девизен стандарт, като цената на лв. е с закрепен курс към $, а посредством него — към златото при съответствие 1 лев = 10,86956 mg злато.
Голямата меланхолия, със мощната дефлация и натиска върху бюджетите, трансформира радикално международната финансова система. През 1931 година Англия, а през 1933 година и Съединените щати, се отхвърлят от златния стандарт и девалвират валутите си. България, както доста други европейски страни, се пробва да избегне открита обезценка, която би нараснала номиналната тежест на държавния дълг, само че още през 1931 година анулира конвертируемостта на лв. в злато.
Макар официално левът към момента да е привързан с $ (а след 1933 година — с френския франк), задължението на Българска народна банка да обменя левове в непознати валути със златно покритие е отстранено. Едновременно с това са въведени мощни административни ограничавания върху придвижването на капитали и вноса на артикули. През идващите години все по-голяма част от външната търговия се реализира посредством междудържавни клирингови спогодби.
През май 1935 година покритието на банкнотната емисия спада под избраното със закон равнище от 33,3%, което подтиква управлението на Българска народна банка да прави разнообразни счетоводни операции, с цел да прикрие действителното положение на банката. Към края на годината това се оказва незадоволително и законово откритото минимално покритие на емисията е понижено на 25%.
По време на войната левът претърпява мощна инфлация, като за интервала 1939-1945 година паричното обращение нараства 14 път, а цената на лв. пада 12 пъти. За да резервира най-малко официално покритието на лв., от 1942 година държавното управление стартира да издава съкровищни бонове (с номинал 8 милиарда лв. единствено през първата година), които се одобряват за законно платежно средство. Това обаче се оказва незадоволително и Българска народна банка търси способи за прикрито субсидиране на бюджета, а през 1941 година е признато, че за поръчителство на лв. може да се употребяват и неконвертируеми в злато валути. Банкнотната емисия през идващите години е обезпечена основно с немските отговорности по клиринговата конвенция, които съставляват депозити на така наречен „ клирингови марки “ в немски банки, с които Българска народна банка и държавното управление нямат опция да разполагат на процедура.
Активното включване на страната във войната след Деветосептемврийския прелом довежда до неконтролируема инфлация. Българска народна банка е принудена да кредитира без никакво покритие, както разноските на държавното управление, по този начин и тези на руските окупационни управляващи в страната.
След нескончаем интервал на висока инфлация, през 1952 година е извършена парична промяна, при която номинално 100 остарели лв. са сменени с 1 нов лев. Този курс обаче не е прибавен за всички пари в обращение. Наличностите по банкови сметки са обменени по курсове, вариращи от 33:1 до 200:1, а цените на потребителските артикули са изменени при съответствие 25:1.
През 1962 година е извършена нова деноминация на парите при съответствие 10:1. През идващите години цената на лв. е релативно устойчива, макар че конвертируемостта му по този начин и не е възобновена след края на Втората международна война.
През 90-те години няколко интервала на фрапантна инфлация, най-тежкият от които през зимата на 1996-1997 година, доста девалвират лв.. Това довежда до установяването на валутния ръб през 1997 година и фиксирането на курса на лв. към немската марка на 1 марка = 1000 лв..
На 5 юли 1999 година левът още веднъж е деноминиран при съответствие 1000:1, като курсът на новия лев към немската марка е закрепен на 1 лев = 1 марка. При замяната на немската марка с еврото курсът не е изменен, като цената на лв. е обвързана с тази на еврото при съответствие 1,95583 лв. = 1 евро. С контракта за влизането си в Европейският съюз България публично има ангажимент за присъединение към eврозоната.
Източник: Уикипедия
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ