Лев Толстой пише своя разказ Много земя ли е нужна

Лев Толстой написа своя роман „ Много земя ли е нужна на индивида? “ при започване на 1886 година Главният воин – селянинът Пахом е превзет от пристрастеността да придобива от ден на ден и повече земя. Дяволът, дочул желанията му, взема решение да го докара до крах. Историята отразява усещанията на Толстой от престоя му при башкирите, а тичането на неговия воин през степните земи е същинска метафора за човешкия живот, незнаещ мяра в трупането на благосъстояния, лишен от духовни търсения.

Людвиг Витгенщайн и Джеймс Джойс отнасят описа към най-върховните творения на съветския публицист. Малко преди гибелта си, в писмо до своята щерка Джойс го назовава „ най-великата история, писана в миналото “. В своя роман „ Френско грозде “ (Крыжовник, 1898) Антон Чехов пък развива мисълта на Толстой: „ Казва се, нали, че на човек му са нужни единствено три аршина земя. Но три аршина са нужни за натрупа, а не за човека… На индивида му трябват не три аршина земя, не едно имение, а цялото земно кълбо, цялата природа, където на шир да прояви всичките качества и особености на своя свободен дух. “

(И. Репин ~ Лев Николаевич Толстой босой, 1891)

VІІ

Легна Пахом на дюшеците, само че не може да заспи, все мисли за земята.

„ Ще си отрежа – мисли, – огромно парче земя. За един ден ще обиколя петдесетина версти. Сега денят е като година; а петдесет версти са доста земя. По-слабата ще продам или ще я дам чартърен на селяни, а по-хубавата ще отбера и ще задържа за себе си. Ще си набира два плуга, ще наема още двама ратаи; ще разора десетина десетини, а на другата част ще отглеждам добитък. ”

Цяла нощ Пахом не заспа и задряма едвам призори. Но таман задряма и почна да сънува. Присъни му се, че сякаш лежи в същата тая шатра и чува, че на открито някой се сме високо. И сякаш му се изиска да види кой е тоя, дето се смее, стана, излезе от шатрата и гледа – пред шатрата седи същият оня башкирски предводител, уловил се с две ръце за корема, превива се и се смее за нещо. Пахом се приближи и попита:

„ Защо се смееш? ”

И вижда, че това не е башкирският предводител, а оня търговец, който бе се отбил наскоро при него и бе му разказвал за земята. И още щом попита търговеца:

„ Ти от дълго време ли си тук? ”– вижда, че това не е търговецът, а оня селяндур, който едно време бе идвал от долното течение на Волга. И вижда Пахом, че като че ли това не е и селянинът, а самият демон, с рога и копита, седи, кикоти се, а пред него лежи човек, необут, по риза и гащи. И сякаш Пахом се взира по-добре да види какъв е тоя човек. И вижда, че индивидът е мъртъв и че това е самият той. Пахом се стресна и се разсъни.

„ Какви ли работи не се присънват на индивида? ” – безсънен мисли той. Озърна се и гледа през отворената врата – на открито се белее, почва да съмва.

„ Трябва да събудя хората – мисли той, – време е да вървим. ”

Стана Пахом, разсъни ратая в бричката, сподели му да впряга и отиде да разсъни башкирците.

– Време е – споделя, – да вървим в степта и да мерим.

Башкирците наставаха, събраха се всички, пристигна и главатарят. Почнаха отново да пият кумис, желаеха да почерпят с чай и Пахом, само че той не искаше да чака.

– Ако ще вървим, да вървим – споделя, – време е.

VІІІ

Събраха се башкирците, качиха се – кой на конете, кой в бричките и потеглиха. А Пахом и ратаят му потеглиха със своята бричка, взеха и мотиката. Пристигнаха в степта, към този момент се съмва. Изкачиха се на една могила, на башкирски – „ шихан ”. Скочиха от бричките, слязоха от конете, събраха се вкупом. Главатарят се приближи до Пахом и сподели с ръка.

– Ето – споделя – цялата земя е наша, докъдето ти стига погледът. Избери си, която искаш.

Очите на Пахом светнаха: цялата земя е целина, равна като длан, черна като мак, а дето има долчинка – изобилна трева, висока до гърдите.

Главатарят смъкна лисичия си калпак и го постави на земята.

– Ето – споделя, – това ще бъде белег. Оттук ще тръгнеш и тук ще се върнеш. Каквото обиколиш, всичко ще бъде твое.

Пахом извади парите, постави ги върху калпака, съблече кафтана и остана единствено по антерия, пристегна пояса си на корема, изправи се, пъхна торбичката с хляба в пазвата, върза бъкличката с вода за пояса, оправи кончовите си, взе мотиката от ратая и се подготви да върви. Мисли, мисли на коя страна да тръгне – навсякъде е все хубаво.

„ Все едно – споделя си, – ще потегли към изгрев. ”

Обърна се с лице към слънцето, разтъпка се, чака да се покаже слънцето на кръгозора.

„ Няма защо – мисли, – да изгубвам време. По хладинка се върви по-леко ”

Щом слънцето пламна на кръгозора, Пахом метна мотиката на рамо и потегли из степта.

Вървеше ни постепенно, ни бързо. Измина към една верста; спря се, изкопа ямичка и постави буци пръст една над друга, та да проличава по-ясно. Тръгна по-нататък. Поразтъпка се, форсира крачките. Измина още една верста, изкопа и втора ямичка.

Огледа се в близост. Шиханът се вижда добре от слънцето, хората стоят и шините на колелетата на бричките блестят. Пахом пресмята, че е минал към пет версти. Почна да му става горещо, съблече антерията, метна я на рамото и потегли по-нататък. Измина още близо пет версти. Стана топло. Той погледна слънцето – време е за закуска.

„ Изминах едната страна – мисли Пахом. – Остава ми да измина още три, рано е да завия. Я чакай да се събуя. ”

Седна, събу се, пъхна ботушите си в пояса и пое по-нататък. Сега почна да върви по-леко.

„ Я да измина още пет версти – мисли си, и тогава ще завия наляво. Мястото е доста хубаво, жалост ми е да го оставя. Колкото по-нататък, толкоз по-хубаво става. ”

Тръгна отново напряко. Обърна се – шиканът колкото да се вижда, хората на него се чернеят като мравки и нещо свети едва.

„ Е – мисли Пахом, – трябва да завия към този момент, от тая страна заделих много. Пък се и изпотих – пие ми се вода. ”

Той се спря, изкопа по-дълбока ямичка, натрупа буците с пръст, отвърза бъклицата, напи се с вода и зави ненадейно наляво. Вървя, ходя, нагази във висока трева, стана горещо.

Почна да се уморява; погледна слънцето – станало обед.

„ Е – мисли, – трябва да си умря. ”

Спря се Пахом, седна. Хапна си хлебец и вода, само че не си полегна: мисли си – легна ли, може и да заспя. Поседя малко, потегли отново. Отначало вървеше леко. От яденето бе събрал сили. Само че стана доста горещо и му се додряма; само че той все върви и мисли – ще потърпя един ден, та да ми е добре цялостен живот.

Извървя доста и по тая страна, искаше към този момент да завие наляво, само че гледа едно значимо долче, жалост му е да го изтърве. Мисли си:

„ Хубав лен ще стане тук. ”

И отново потегли напряко. Заобиколи долчето, изкопа ямичка оттатък долчето, направи втори завой. Озърна се Пахом към шихана: от топлината бе се замъглило, нещо трепти във въздуха и през маранята колкото да се виждат хората на могилата – до такава степен би трябвало да има петнадесетина версти.

„ Е – мисли Пахом, – дълги излязоха тия две страни, тая би трябвало да взема по-къса. ”

Тръгна по третата страна и почна да форсира крачките си. Погледна слънцето – то към този момент клони към пладнина, а той е извървял единствено две версти по третата страна. А до мястото има към момента петнадесетина версти.

„ Не – мисли, – макар че излезе кривичък парцелът, би трябвало да побързам напряко да не закъснея. Няма потребност да завземам повече. И без това земята е доста. ”

Пахом изкопа небрежно ямичка и зави право към шихана.

ІХ

Върви Пахом право към шихана и вече му стана тежко. Потъна цялостен в пот, босите му крайници се изподраскаха и подбиха, а почнаха и да се подкосяват. Иска му се да почине, само че не бива – няма да успее да стигне преди залез. Слънцето не чака, все се спуща по-надолу и по-надолу.

„ Ах – мисли Пахом, – дали не сбърках, дали не заграбих доста? Ами в случай че не стигна? ”

Погледне напред към шихана, огледа към слънцето: до мястото е надалеч, а слънцето наближава да залезе.

Върви по този начин Пахом, тежко му е, само че от ден на ден форсира крачките си. Вървя, ходя, само че към момента далеко; почна да тича. Хвърли антерията, ботушите, бъклицата, хвърли и калпака, държи единствено мотиката и се подпира на нея.

„ Ах – мисли си, – полакомих се и провалих цялата работа, няма да мога да дотичам преди залез. ”

И дъхът му още повече стопира заради страха. Тича Пахом, ризата и гащите му лепнат от пот по тялото, устата му пресъхна. Гърдите му се издуват като ковашки мехове, сърцето му удря като чук, а краката му се подгъват – като че ли са непознати. Хвана го боязън, мисли си:

„ Дали няма да умра от напрежение? ”

Но хем се бои да не почине, хем не желае да се спре.

„ Извървях толкова – мисли той, – и в случай че се спра в този момент, ще ме сметнат за простак. ”

Тича, тича, дотича към този момент близо и чува по какъв начин башкирците му викат и го подканят да бърза и от техните крясъци сърцето му се разгаря още повече. Пахом тича с последни сили, а слънцето към този момент наближава да залезе, потъна в мъгла и стана едро, алено, кърваво. Още малко и ще залезе. Слънцето е покрай залез, само че и до мястото е към този момент напълно близо. Пахом вижда по какъв начин хората на шихана му махат с ръце и му викат да бърза. Вижда лисичия калпак на земята и парите върху него; вижда и главатаря, който е седнал на земята и се държи с ръце за корема. И Пахом си спомни за съня.

„ Земя много – мисли той, – но дали господ ще даде да пребивавам на нея. Ох, погубих се аз – мисли, – няма да мога да стигна. ”

Пахом погледна слънцето, а то към този момент стигна до земята, едното му крайче почна да потъва и като дъга се вряза в кръгозора. Пахом напрегна последни сили, наведе тялото си напред и едвам премята крайници, с цел да не падне. Затече се към шихана, само че внезапно стана мрачно. Озърна се – слънцето бе залязло. Пахом ахна.

„ Язък за тъгите ми ” – мисли той. Искаше към този момент да се спре, само че чу, че башкирците все го подканят да бърза и си спомни, че тук долу може да се е скрило, само че горе на шихана не е залязло още слънцето. Той се напъна и изтича на шихана. Там е още ярко. Изтича Пахом и вижда калпака. Пред него седи главатарят, смее се и се държи с ръце за корема. Пахом си спомни за съня, ахна, краката му се подкосиха и той падна напред, като докосна с ръце калпака.

– Браво! – развика се главатарят. – Много земя завладя!

Дотича Пахомовият аргатин, искаше да го вдигне, само че той лежи мъртъв и от устата му тече кръв.

Башкирците зацъкаха с езици, съжалиха го.

Ратаят подвигна мотиката от земята, изкопа гроб на Пахом, тъкмо колкото бе дълъг от краката до главата – три аршина, и го зарови.

1886 година

Из: „ Много земя ли е нужна на индивида “ („ Много ли человеку земли нужно? “), Лев Толстой,
Снимка: culture.ru