Легендарният кинорежисьор е роден през 1923 г. в едно от

Легендарният кинорежисьор е роден през 1923 година в едно от най-богатите фамилии във Винчи, родното градче на Леонардо, а неотдавна историците потвърдиха, че Дзефирели е измежду малцината потомци на великия художник. Изящен и величествен е неговият поход в сътворяването на едни от най-впечатляващите шедьоври на Седмата муза – „ Укротяване на опърничавата ” с Елизабет Тейлър и Ричърд Бъртън (1967), „ Ромео и Жулиета ” (1968), „ Исус от Назарет ” (1977), „ Хамлет ” с Мел Гибсън и Глен Клоуз (1990), „ Джейн Еър ” (1996). През 2002 година Дзефирели предложения превъзходната Фани Ардан да извърши основната роля във кино лентата „ Калас Завинаги ”. Под неговата надарена постановка се раждат и над 100 опери, които основават сърдечни другарства с Мария Калас, Елена Образцова, Пласидо Доминго, Павароти. „ Винаги съм вярвал, че операта е планета, където музите работят дружно, сплели ръце и празнуващи всички изкуства ”, споделя именитият създател.

За живота, ориста и Бог, споделено от „ Автобиография ” на Франко Дзефирели.

През живота си съм се озовавал три пъти пред лицето на гибелта: при една бомбардировка, пред един углавен взвод, в една автомобилна злополука. 

Ето за какво не е за чудене, че имам вяра твърдо в Бог и че съм суеверно обвързван с мисълта за ориста. Макар да е очевидно, че след живота идва гибелта, ми е мъчно да приема обстоятелството, че един ден ще умра; както по-голямата част от хората храня неразбираемата вяра за нещо като величие и държанието ми е разследване от това. Така че концепцията да опиша живота си, все едно че е приключил и се е извършил, продължава да ми се коства малко неуместна. 

Освен това съм доста недоверчив по отношение на основанията, съпътстващи този тип книги: и когато е налице желанието да се „ хване “ духът на епохата, и когато става дума за откриване на „ същинската природа “ на значими персони, с които сме се сблъскали с любознание, посредством анекдоти и непубликувани злословия. Естествено, записките, писмата и автобиографиите могат да допринесат за обогатяване на обществената историография, колкото и профилираните проучвания за политика, спектакъл, история, литература и така нататък Макар че постоянно става дума за оправдания post factum.

А има и различен проблем: никой не споделя в никакъв случай цялата истина за себе си. Дори влагаме доста старания, с цел да я скрием, като си спомняме единствено това, което ни е прелестно, и може би покриваме останалото с пълен слой багра. Всеки от нас е „ малко измислено знамение “ и поставя на личното си минало опаковка, която се дефинира от сегашното му: колкото по-блестящ е индивидът, толкоз повече „ салонните “ анекдоти образуват коралова преграда от фикция към мъничкото централно ядро на истината, до момента в който най-после не е допустимо да се разбере по какъв начин фактически стоят нещата. Тогава каква стойност да се придаде на записките или на самата история? 

Едва когато взех решение да приема тази даденост, т.е., че съм повествовател на анекдоти, не публицист, можах да помисля за написването на автобиография. Но по какъв начин „ да опиша “ живота си? 

В началото на работата спомените за тези, които познавах, се оказаха изменени от сегашните ми усеща, а щом задълбах по-упорито, си дадох сметка, че хора, които през днешния ден мразя, в миналото са ми били скъпи и противоположното. Мисля, че част от това е минало в книгата. Да я напиша, за мен беше опция да преценява още веднъж живота си, а като я прелиствам, все едно че разпростирам страниците на романа, който съм изтъкал от спомените си. 

През последните години взех да демонстрирам възходящ интерес и огромно внимание към някои феномени, които като че ли ни водят оттатък нашето земно измерение. Защо доста неща се случват? Какво ги кара да се случат? 

През целия си живот съм получавал знаци и сигнали от подобен темперамент, само че едвам в последно време започнах да си задавам въпроси за събитията, които са ми се случили, и да ги виждам по нов метод, въпреки и притеснителен. 

Още преди да се родя, е имало ясни индикации, че заради някаква избрана причина е трябвало да пребивавам: майка ми се е противопоставяла настойчиво на мисълта да помята, макар че е знаела против какъв скандал ще се изправи. Малко по-нагоре загатнах, че през годините и при разнообразни условия съм се оказвал няколко пъти покрай гибелта. След като съм оживял, то не може да е просто заслуга на Съдбата: става ми все по-ясно, че оживяването ми е било част от план от по-висш порядък. Срещите с хората, които начертаха пътя на живота ми, концепциите, които съпътстваха работата ми, чудото, което ме избави през войната (и след това), са все неща, дето е трябвало да се случат и са се случили поради избрана цел. Усещал съм докосването на една ръка, която ме е водила и която като че ли е написала за мен историята ми. Вярвам, че душата на майка ми е останала по някакъв метод до мен. Чувствам мощно, че тя не си е отишла изцяло: като че ли духът и силата й са се задържали тук, на земята, с цел да пазят този наследник, който е желала толкоз обезверено и който е трябвало да напусне толкоз рано. 

Това не е езическо поверие. Обратното, то е съзнанието, че „ има по земята и небето неща, Хорацио, които нашта нещастна философия не е даже сънувала “ – както Шекспир кара Хамлет да каже. 

И не на последно място, би трябвало постоянно да си даваме ясно сметка за крайния резултат (summa), заключението на всичко, както разкрива с елементарни думи Майка Тереза: „ Животът не е бяг към гибелта. А гибелта е източник на живот “. 

Откъс от „ Автобиография “ на Франко Дзефирели, изд. Колибри

Снимки: TGCom24 - Mediaset.it