(Le Mauvais Sentier, The Poem of the Soul, 1835 -

(Le Mauvais Sentier, The Poem of the Soul, 1835 - 1881, Louis Janmot)

Кой е отговорен за заболяването ми?

Болестите в действителност не падат от небето и не са никакви „ божии санкции “. Със сигурност има вируси и вредители, които биха могли да провокират вълнения в тялото ни, само че единствено при съществуване на подобаваща почва: т.е., в случай че имунната система е отслабнала или е налице удобна духовна почва. Бог в никакъв случай не санкционира. Всичко, което ни се случва, е разследване от предходни дейности. „ Каквото горе, такова и долу “: тялото би трябвало да е отражение на душата. Ако сме в душевна какофония, и тялото е в какофония. Ако изпитваме гняв, и то стартира да се „ ядосва “ и го демонстрира с разнообразни заболявания.

Те не могат да бъдат победени с външни средства, тъй като са наши другари, които желаят да насочат вниманието ни към нещо съответно. Тук още веднъж виждаме в действие Принципа на засмукването: колкото повече се опасяваме от дадена болест, толкоз по-често се разболяваме от нея. Колкото повече се борим с някоя болест, толкоз повече се ускорява тя. Колкото повече желаеме да я премахнем, толкоз по-дълго остава при нас. Ако разберем нейните душевни послания, тя си отива от единствено себе си, тъй като не е пристигнала да вреди, а по този начин да се каже - по „ другарска линия “ - и като добър другар желае да ни каже, че би трябвало да се променим, че душата ни е спряла развиването си. Следователно заболяванията не са врагове, а посланици. Всъщност не съществуват „ заболявания “, а единствено заболели хора!

Нека си представим следното: един пияч е покрай края си. Ясно е, че черният му дроб се разпада, само че той още не го знае. „ На тази възраст към този момент всичко към този момент се клати, та аз ли няма да се клатя пиян-залян. “ Той прави сходни изявления, с цел да не признае, че към този момент е станал подвластен от алкохола и че това е най-лесният метод да съсипе тялото си, както е опорочил своя разсъдък. Той има своите подготвени отговори, само че въпреки всичко скрито в себе си знае по какъв начин стоят нещата. Не приема помощ и не е подготвен да вземе решение. Единствената опция е да му се трансплантира нов черен дроб (търговията с органи в това време е много печеливш бизнес) или да приема нов фармакологичен супер-препарат, който бързо може да възвърне чернодробните кафези. Той не желае да слуша нито вътрешния си глас, нито гласовете извън и това е идеалният метод да пропусне задачата на живота си. Всъщност, остава още едно нещо: здрав пердах. Много е евентуално черният му дроб изцяло да откаже и той да стартира да се превива от болка… Жена му така и така към този момент се е изнесла, след което той все по-често бърка думите и не съумява да управлява експанзията си; не щеш ли е самичък в болничното заведение, тъй като приятелите му „ по чашка “ в никакъв случай не са му били другари - нещо, което след това мъчително се постанова да разбере. Е, в този момент към този момент има нужното време да намерения. Възможно е да осъзнае, че повода за несъразмерния алкохол са страховете му. Едва когато го разбере, той в действителност ще се излекува.

Добра или неприятна е заболяването?

Иска ли разваленият черен дроб да прати някакво известие на притежателя си, или той би трябвало да го размени с нов, може би отглеждан изкуствено? Възможно ли е лекуване без смяна в мисленето? Зад всяка болест се крие прикрито обръщение на душата ни, без значение дали става дума за безобидна хрема или рак. Не е нужно да се борим с заболяването, тя желае да разберем посланието й и да променим мисленето и дейностите си - по този начин ще осъществим задачата и признакът ще изчезне.

Какво имам поради, когато споделям скрити послания на душата? Ето няколко образеца:

• Очите са осезателен орган, с който виждаме света; с тях въз-приемаме част от света. Ако имаме някакви функционални разстройства, би трябвало да се запитаме какво не желаеме да забележим - какво не желаеме да забележим по метода, по който то съществува. Или кое тъкмо ни изнервя, че не можем повече да го гледаме? Поговорката „ Любовта е сляпа “ и изразът за розовите очила демонстрират същото. Ние не виждаме нещата ясно, обрисувано, не по този начин, както в действителност съществуват, погледът е мъгляв, а очилата са патерици, с цел да се прескочи личният стеснен мироглед, който желае да се изплъзне от действителността. Нека зададем смисления въпрос има ли нещо, което индивидът със наранено зрение не желае да види? Дали някой не е късоглед, тъй като му липсва проницателност? Дали не употребява постоянно изрази от сорта „ към този момент не желая да го виждам “? Дали не се е програмирал самичък по този метод и просто споделя на глас истината - че живее в скалъпена визия, изопачава действителността и не желае да я прегледа и види?

• Какво ни споделят ушите? И тук изразите са индикатор ни: повече не мога да чувам, чувам с едно ухо, седя на ушите си, по-слушам и смирение и т. н. Тези изрази ясно демонстрират къде е казусът на хората със обиден слух: те не желаят да чуват, капсулират се, не устоят на рецензия, не желаят да по-слушат. Те просто не-чуват това, което не желаят да чуят, което не им пасва. Подобни хора се отличават постоянно с очебийно твърдоглавство и духовна обездвиженост. Естествено, неприятното чуване би могло да значи и реакция на прекомерно многото звук през днешния ден.

• Главоболието явно демонстрира, че някой си блъска главата за нещо. Той не може да резервира разсъдъка си спокоен. Някои работят неразумно или не могат да се наложат като персони. На други им завъртат главите. Едни са доста дебелоглави, а други - не могат да проумеят. Това демонстрира, че хората с главоболие постоянно са честолюбиви и се пробват да минат с глава през стената. Не е изключено честолюбието, властолюбието и волята на засегнатия да се „ качат в главата “ му. Този, който прекомерно работи с главата си или доста разсъждава за смисъла, нарушава равновесието сърце/разум. Той е прекомерно претрупан. Втълпил си е нещо и го преследва едностранчиво. Главоболието демонстрира, че в мисленето на засегнатия има нещо подправено, когато си блъска главата над безусловно маловажни неща, желае да се подсигури от всички страни, премисля и все премисля, до момента в който му бръмне главата.

• Хората с кожни заболявания би трябвало да се запитат какво става под кожата им или къде ги „ сърби “; хората със стомашните проблеми ги е блъснало нещо в стомаха - дали любовта им не минава през него? А може би някой е кисел или нещо го яде? Изразът, че човек има разтревожен корем или е напълнил гащите от боязън, демонстрира, че червата са свързани със страховете. Паричните проблеми също имат отражение в червата.

Подлизуркото, който раболепничи пред другите, става безгръбначен, с цел да напредва в живота. Той се опасява да развие личния си живот и персона и да се наложи. И т. н. в този дух.

Душата предава известията и сигналите си посредством „ заболявания “, а животът го прави посредством нещастни случаи. Те кардинално крият генерално обръщение към нас, т.е. в случаите, когато (както сме привикнали да казваме) сбъркаме пътя, попаднем във въртоп, загубим равновесие, излезем от релси, вървим върху тъничък лед, спъваме се или сме в дупка. Счупванията прекъсват актуалното ни дело и ни пречат да продължим нататък. Болестта постоянно ни прави по-честни и вади на бял свят това, което постоянно се опитваме да избегнем.

Болестите не биха имали никакъв смисъл, в случай че можеха да бъдат излекувани, без да се знаят аргументите им. Истинското лекуване може да настъпи единствено, когато сме разбрали посланието на признака и сме разрешили спора.

От „ Не пипай тази книга ”, Ян ван Хелсинг, превод от британски Светослав Коев, изд. „ Дилок “, 2007
Картина: Le Mauvais Sentier, The Poem of the Soul, 1835 - 1881, Louis Janmot, en.wikipedia.org