Лъжите: Поезията не е труд, тя е призвание. Поезията е

Лъжите :

Поезията не е труд, тя е предопределение.
Поезията е апропо. Свърши си работата, след това никой не ти пречи да си пишеш.
Поезията не се заплаща, тъй като няма тираж.
И на Запад е по този начин.
Държавата не е длъжна да се грижи за поезията.
Никой не се интересува от лирика, затова, вършим ти милосърдие като те пускаме, затова ще ти плащаме колкото си желаеме и когато на нас ни е комфортно.
Невъзможно е човек да бъде професионален стихотворец.

 Това е един от най-неприятните причини. Под претекст, че си Призван, ти лишават правото на труд. Никъде не се заплаща за Призвание. Плаща се за труд. Няма значение дали трудът е симулиран, или не. В постмодерните общества симулацията и спекулацията не са по-малко труд. Ах, само че има и поетично предопределение! Това не е труд. Не сте ли чували по какъв начин Шефът, като пийне една чашка, от време на време споделя: “ Знаете ли, и аз на млади години пишех стихове! “ Демек, надживели сме ги тези Удоволствия. Заместват хляба с похвали. За стихотворение ми заплащат стотинки, тъй като съм бил Призван. Дайте си ми парите, комплиментите от мен. Вие сте Призваните! Отнемат ли ти труда, ти си вън от обществото. Казано с езика на Платон – пропъден си от Държавата. Впрочем, това е единственият осъществен блян на античните. В новите страни поетът е отпадък. В модерната страна, поетът е отпадък, защото не се вписва в Знака на труда (и капитала). В постмодерната страна, поетът отново е отпадък Чиновниците считат, че когато поетът твори, той поставя не повече от труд, в сравнение с в случай че болният има халюцинации. Но болният най-малко го хранят в психиатрията, до момента в който поетите не ги хранят. Те не са просто заболели хора. Те са заболели кучета. Роби.

Поезията е апропо. Никой не ти пречи да си пишеш. Е, това в случай че не е отнасяне на идиоти. Щом поезията е апропо, тя е Любителство. Хоби. Един тип налудно наслаждение. Прост образец: Поетът Златомир Златанов продава вестници в квартал „ Младост “ 3. Това е Труд. После се връща и налегнат от жаждата за удоволствия, сяда и написва стихотворението „ Чедата на България “. Не, той не се труди. Забавлява се. Същият кефлък е обзел и поетът Кирил Борисов. Той одеве си е намерил работа за нощен надзирател. Току що се е върнал от промяната. Някъде към пет часа сутринта. Подпрян е от жаждата за удоволствия и сяда да се кефи с осмостишията за мъртвия си наследник. Ей по този начин, апропо. Каприз. Създава най-бащината книга в българската лирика – никой татко не е разговарял с мъртвия си наследник по този начин, както Кирил Борисов е разговарял. Но ето го и Иван Цанев, татко на три деца, който се прибира от Работата си за 100 лв.. Отваря вратата, хвърля ананасите, пържолите, тортите, марковото уиски и новите рокли за дъщерите си на едно кресло, след което сяда да се Забавлява с пчели, щурци и черешови води, та на всичкото от горната страна и с Междустишия. Точно по този начин, нали поезията е апропо?

 Какво като ситуацията с поетите е такова – и на Запад е по този начин! Или както една другарка, преди малко завърнала се от Франция, сподели: “ И в Париж е по този начин! “ Край. Щом на Запад е по този начин, то и в България би трябвало да е по този начин. Понеже на Запад всичко е вярно. А щом Всичко е вярно, по този начин и Трябва. Не му е тук мястото да демонстрираме, че на Запад не е напълно Така. Вярно е, че в множеството страни на Запада имат същата варварска податливост да не признават поезията за Законен труд. Но най-малко са основали голям брой Околни механизми за насърчаване на поетичното Удоволствие и Оцеляване на поетите. И вместо този опит да се изследва и неотложно да се внедри, взема се като образец единствено това, което е комфортно на българските служители. Има доста области, в които Запада е за образец, само че има и области, в които Запада би трябвало да се срами. Защото има доста образци от Света (а не от шепата, наречена Запад), в които трудът на поетите е приет. Но ние неведнъж вземаме за собствен образец това, от което Запада би трябвало да се срами, под безумния претекст, че там Всичко е наред, че там няма проблеми. Тази пейзанщина драговолно се възприема от българските служители. От секретарката до министъра. В продължение към този момент на 12 години. А същите тези служители доста рядко се замислят, че въобще не биха били търпени на Запад, заради това, че са Лоши бюрократи и некадърни и бездушни служители. И тези, от които – поради корупция и безсърдечие – целият Запад се смущава, седнали да дават образци със Запада. Тези от образците, които им отърват, несъмнено. И на кого ги дават? Дават ги на международни поети като Христо Фотев, като Иван Цанев, като Златомир Златанов и на първо место – на безработният от 12 години Иван Методиев, човек без осигуровки, човек на сивата стопанска система, противообществен вид. Ако инцидентно се разболее, добре че е химик, ще се самолекува. Ако инцидентно остарее, ще търси манната небесна, защото за никаква пенсия на този Боклук не може да става дума.

 Как смееш да се Самоопределяш като стихотворец! Остави Другите да приказват и да Преценяват. Бъди непретенциозен! Кои Други бе? Аз да не съм служител като теб, че да ме Оценяват и Избират, и Назначават по конкуси и по комисии. С какво ще ме Сравняваш, та да ме Оценяваш. Че на мен целият ми живот е в поезията. Целият ми апетит. Че аз съм избрал глада за Гордост на призванието и на народа си. Че цялата лирика, цялото Слово на този народ е лирика на глада. Че аз я Живея тази горделивост, това слово; не ме гледай, че отвреме-навреме, за Удоволствие и Римувам. Стихът умира в повторението на римата, само че същото това повтаряне потвърждава, че сме претърпели още една секунда. Че сме живи.

 Видял ли си ти по какъв начин гладен татко преглъща на Сухо, до момента в който гледа по какъв начин детето му яде последния залък? Видял ли си ти какъв свиреп апетит има на повърхността на очите му, а по какъв начин от вътрешната страна, от дълбокото извира Гордостта. Великата горделивост на Нищото, че е намерило кора самун за Бъдещето, за Детето? Те ти Текст, те ти Подтекст. Дай си ми парите за този поминък! Дай си ми парите, Писарушке на законите! Ами че какво, споделя писарушката, то и моите деца са Гладни. Лъжеш, гадно копеле! Ти си в Таблицата. На тебе ти Плащат. И ти заплащат за Нищо – с цел да Положиш един автограф върху хартията, да позволиш и на този бакалин да си направи магазинчето. Плати ми за подписа, който поставям върху небето! Млък, пачавро! Млък, че в България в никакъв случай не е имало писарушки-терористи, само че поети-терористи колкото искаш. Чудно за какво. На прът ще те побия. Ще повикам Ботев, та ти пререже глъкляна, с на-двето на сабята. Ботевата сабя, глупако, не е надве строшена, както си чупиш кръста пред Шефа, а е в на-двето строшена, в Средата на сабята, в пердах строшена. Ще повикам Вапцаров, да ти гръмне влакчето за морето. Ще видите вие, какво е лиричен тероризъм, господа! В България има над 150 хиляди поети. 150 хиляди плебеи, чийто труд не е приет. Ще видите вие, ченгенца и писарушки, какво е тероризъм. Но положителният татко, както опитният стихоплетец, ще Надроби залъка на по-малко залчета, та да са Повече. Та по-дълго да дъвче детето му Едно и същото. По-дълго да дъвчат тези деца българския Сух и Твърд език. Пък и нещо ще Измисли положителният татко, та да Залъже пустото детенце. Това е да си стихотворец в България. Да го залъжеш това детенце да гризне от сухия залък, та да не вземе да почине или да Избяга. Разбра ли в този момент какво е ритмиката? Плати си ми парите за този Занаят. БЪлгарският език по тази причина е твЪрд език, че от сухи гЪрла е произлязЪл и от твЪрдото „ Ъ “ на прерязани гЪрла, дето гЪРгорЬЪт през цепките е произлязЪл. БългаринЪт с това е популярен, че даде едно Ъ на международната история. Целият ми апетит. Че аз съм избрал глада за Гордост на призванието си и на народа си. Че аз я Живея тази горделивост, не ме гледай, че отвреме-навреме, за Удоволствие и Римувам. Стихът умира в повторението на римата, само че същото това повтаряне потвърждава, че сме Пре-живели още една секунда. Че сме живи. Че на мен даже тялото ми е такова, че никой не се очудва, че съм стихотворец. Че на мен даже младо-Ликостта ми е такава. Че аз познавам поезията като тъга и Труд, а ти ми внушаваш, че тя е Удоволствие и Хоби. Нито ти, нито Президента можете да ме оценявате и преценявате. Вашата преценка е – одобрявам, не харесвам; като че ли ядете пасти. Е, аз съм от тези гении, дето не се Харесват. Нали доскоро твърдеше, че съм Призван. Как тогава ти, платеният, само че непризваният ще ме преценяваш мен – неплатеният и по твои изказвания призваният? Значи, когато би трябвало да ми отнемеш правото на биологично битие, става известно, че съм Призван. А когато би трябвало да Плащаш, става известно, че съм неделикатен. Прочее по какъв начин ще Докажеш, че не съм талантлив? По кои конкурсни Критерии? Нали поезията беше нещо Между Другото, нали тя не е труд? Така, че гениалното е апропо. Ако ти стиска, кажи и ти на всеослушание че си талантлив.

 Защо не го кажеш? Къде ти е на теб подписа в това българско небе? Подписваш се в присъствената книга и дръзваш да приказваш за небесни неща. Как смееш да преценяваш небесното, като твърдиш, че не съм талантлив? На всичкото от горната страна, геният Геров беше написал следното двустишие: „ Всеки човек е талантлив по някакъв собствен метод. “ Но имай смелостта да кажеш още и че те Убиват гадно и редовно. От апелите за Скромност, с цел да не си надига тога главата и Винаги да е подготвен да бъде Оплют. Пенчо Славейков преди време не можа да го разбере. Скрит негов блян беше Напевността, като знак на Изтръгването, на Модерността. Целият ми апетит. Че аз съм избрал глада за Гордост на призванието си и на народа си. Че аз я Живея тази горделивост, не ме гледай, че отвреме-навреме, за Удоволствие и Римувам. Стихът умира в повторението на римата, само че същото това повтаряне потвърждава, че сме Пре-живели още една секунда. Че сме живи. Че на мен даже тялото ми е такова, че никой не се очудва, че съм стихотворец. Че на мен даже младо-Ликостта ми е такава. Че аз познавам поезията кто тъга и Труд, а ти ми внушаваш, че тя е Удоволствие и Хоби. Нито ти, нито Президента можете да ме оценявате и преценявате. Вашата преценка е – одобрявам, не харесвам; като че ли ядете пасти. Е, аз съм от тези гении, дето не се Харесват. Нали доскоро твърдеше, че съм Призван. Как тогава ти, платеният, само че непризваният ще ме преценяваш мен – неплатеният и по твои изказвания призваният? Значи, когато би трябвало да ми отнемеш правото на биологично битие, става известно, че съм Призван. А когато би трябвало да Плащаш, става известно, че съм неделикатен. Прочее по какъв начин ще Докажеш, че не съм талантлив? По кои конкурсни Критерии? Нали поезията беше нещо Между Другото, нали тя не е труд? Така, че гениалното е апропо. Ако ти стиска, кажи и ти на всеослушание че си талантлив. Защо не го кажеш? Къде ти е н теб подписа в това българско небе? Подписваш се в присъствената книга и дръзваш да приказваш за небесни неща. Как смееш да преценяваш небесното, като твърдиш, че не съм талантлив? На всичкото от горната страна, геният Геров беше написал следното двустишие: „ Всеки човек е гениален/ по някакъв собствен метод. “ само че имай смелостта да кажеш още и че те Убиват гадно и редовно. От апелите за Скромност, с цел да не си надига робът главата и Винаги да е подготвен да бъде Оплют, само че не поради самата модерност, както настояват, Затова се опита да Омекоти езика с „ во “ и „ со “, вместо с „ във “ и „ със “. Че на мен даже тялото ми е такова, че никой не се очудва, че съм стихотворец. Че на мен даже младо-Ликостта ми е такава. Че аз познавам поезията кто тъга и Труд, а ти ми внушаваш, че тя е Удоволствие и Хоби. Нито ти, нито Президента можете да ме оценявате и преценявате. Вашата преценка е – одобрявам, не харесвам; като че ли ядете пасти. Е, аз съм от тези гении, дето не се Харесват. Нали доскоро твърдеше, че съм Призван. Как тогава ти, платеният, само че непризваният ще ме преценяваш мен – неплатеният и по твои изказвания призваният? Значи, когато би трябвало да ми отнемеш правото на биологично битие, става известно, че съм Призван. А когато би трябвало да Плащаш, става известно, че съм неделикатен. Прочее по какъв начин ще Докажеш, че не съм талантлив? По кои конкурсни Критерии? Нали поезията беше нещо Между Другото, нали тя не е труд? Така, че гениалното е апропо. Ако ти стиска, кажи и ти на всеослушание че си талантлив. Защо не го кажеш? Къде ти е на теб подписа в това българско небе? Подписваш се в присъствената книга и дръзваш да приказваш за небесни неща. Как смееш да преценяваш небесното, като твърдиш, че не съм талантлив? На всичкото от горната страна, геният Геров беше написал следното двустишие: „ Всеки човек е гениален/ по някакъв собствен метод. “ само че имай смелостта да кажеш още и че те Убиват гадно и редовно. От апелите за Скромност, с цел да не си надига тога главата и Винаги да е подготвен да бъде ОплютС какво ще сравниш ти най-гениалното у българина- това, че Въпреки всичко е жив! Че да не мислиш, че ще ти диря комисия от трима души, та да Обективизирам гениалността на Геров? Да не би инцидентно да си мислиш, че ще запитвам Апелативният или Конституционният съд дали Геров е талантлив? Но без подозрение, Геров е просто талантлив, само че не и Узаконен. Не е Преценим. Той даже не е Вероятен. Точно заради тази причина свърши в старческия дом със строшен крайник. Да не би инцидентно да си въобразяваш, че геният е нещо Обективно, че в Бог има нещо Обективно?

Значи, когато настоявам, че съм талантлив, съм Нескроен и Луд. А когато ти твърдиш, че не съм талантлив, си Скромен и Обективен. Хайде де! Как смееш, ти чиновниче, което по през целия ден се кланя, да Преценваш? Когато настоявам, че съм талантлив, аз съм елементарен вманиачен. Но когато ти твърдиш, че не съм талантлив, ти си Платен, Гаден вманиачен за пенсия. И в скоби казано, тъкмо по тази причина ти заплащат Целият ми апетит. Че аз съм избрал глада за Гордост на призванието си и на народа си. Че аз я Живея тази горделивост, не ме гледай, че отвреме-навреме, за Удоволствие и Римувам. Стихът умира в повторението на римата, само че същото това повтаряне потвърждава, че сме Пре-живели още една секунда. Че сме живи. Че на мен даже тялото ми е такова, че никой не се очудва, че съм стихотворец. Че на мен даже младо-Ликостта ми е такава. Че аз познавам поезията като тъга и Труд, а ти ми внушаваш, че тя е Удоволствие и Хоби. Нито ти, нито Президента можете да ме оценявате и преценявате. Вашата преценка е – одобрявам, не харесвам; като че ли ядете пасти. Е, аз съм от тези гении, дето не се Харесват. Нали доскоро твърдеше, че съм Призван. Как тогава ти, платеният, само че непризваният ще ме преценяваш мен – неплатеният и по твои изказвания призваният? Значи, когато би трябвало да ми отнемеш правото на биологично битие, става известно, че съм Призван. А когато би трябвало да Плащаш, става известно, че съм неделикатен. Прочее по какъв начин ще Докажеш, че не съм талантлив? По кои конкурсни Критерии? Нали поезията беше нещо Между Другото, нали тя не е труд? Така, че гениалното е апропо. Ако ти стиска, кажи и ти на всеослушание че си талантлив. Защо не го кажеш? Къде ти е на теб подписа в това българско небе? Подписваш се в присъствената книга и дръзваш да приказваш за небесни неща. Как смееш да преценяваш небесното, като твърдиш, че не съм талантлив? На всичкото от горната страна, геният Геров беше написал следното двустишие: „ Всеки човек е гениален/ по някакъв собствен метод. “ само че имай смелостта да кажеш още и че те Убиват гадно и редовно. От апелите за Скромност, с цел да не си надига тога главата и Винаги да е подготвен да бъде Оплют да Смазваш гения и да утвърждаваш поседствеността.

 Ах, видите ли, този служител не ме бил признавал за талантлив. Не ме Награждава. Дори хиляда служители ми отхвърлят гениалността. Дори милион. Дори легион служители. Е, че какво ме интересуват мен напъните на легион тъпаци и хрантутници? Но те желаят мен да ме изкарат хрантутника. Аз, който пиша по Призвание (според тях), и за Удоволствие (пак съгласно тях). Всичко е подчинено на законите на пазара. Поезията просто не се Котира, тъй като не я Купуват. Хайде де! Всичко ли в (постмодерната) и който не взимам нито лев за това, би трябвало още да бъда убеждаван, Каквото каже Публиката, това е. При това, удивително – те се напъват да ме правят оценка, с цел да не ми платят Труда на стихотворец. Трудът лирика не попада в нито една Таблица. В таблиците, няма Труд лирика. Вместо това се стартират чиновническите показа, че поезията видите ли била Призвание. Че тя била нещо Между Другото. Дето се вика и един служител ще ти Напише стихотворенията, стига да има Време и Желание. Само че поезията не се Пише, тя се Издишва. Толкова нормално нещо – дишане. Някой някому да е плащал дишането? Те ми споделят – спри си на мястото, бъди Скромен! Т. е. те ми споделят – спри по-далеч от Касата! Ние сме тези, които преценяме! А те, скромните, почтените, гълтат от тази каса като скотове – и няма, и няма засищане.

Интервю на писателя Иван Маринов пред списание „ Факел ”.

Инфо: www.margalo.bg