Дипломация на канонерките, а не война
Криза от подобен мащаб до момента сме имали единствено един път
Има една индийска алегория за тримата слепи мъдреци в селото на слепците. Веднъж от шубраците се чула шумотевица и ням екот. Нещо огромно излязло оттова и постепенно се запътило към площада. Селяните се стреснали, тъй като не им приличало на нищо познато. Но нещото явно било миролюбиво, тъй като си стояло посред селото, пръхтяло шумно понякога, само че не закачало никого. Нещото било слон, само че незрящите нямало по какъв начин да го видят.
Отишли тримата селски мъдреци при него, с цел да го опишат на своите съселяни. Единият хванал хобота на слона и споделил: „ това е огромна змия “. Другият опипом изучил тяло на слона по цялата му дължина и заключил: „ това е нещо като жива стена “. А третият прегърнал крайници на слона и установил: „ наподобява на огромна каменна колона “.
Имам чувството, че по този метод приказваме за настоящата политическа конюнктура у нас. Всеки се е окопал в политическото си кьоше и счита крайници на слона за каменна колона. И по тази причина ръководещите привиждат заприказва, врагове и преврати на всяка крачка, а опозицията се самоласкае, че гласоподавателите към този момент са сковали триумфалната арка за победния й поход към властта. Да се опитаме обаче да погледнем на събитията през очите на зрящи, колкото и да е рисковано гледката да е изкривена.
Имаме два мъчно превземаеми скалисти острови, оградени с бодлива тел (ГЕРБ и БСП). И двата са обитаеми с разнородни племена – развити цивилизации съжителстват с лъка и стрелата. Наоколо, докъдето взор стига – вилнеещото море на публичното неодобрение.
Край по-големия остров (ГЕРБ) има три канари, които в миналото са били цяло островче, само че в този момент стърчат самотно в морето, и на тях живеят три дребни, само че войнствени племена ( “Обединени патриоти“).
Изпод вълните от време на време се подава скелета на потънала гемия (бившите “реформатори“). А наоколо – дребна рибарска лодка, която едвам оцелява в бурята (Марешки). Край другият остров (БСП) няма никой. На хоризонта се обрисува още един по-малък остров, потопен в мъгла (ДПС). И няколко бойни шхуни, които се борят с вълните (АБВ, Манолова, Слави). Между двата огромни острова се е закотвил крайцер (президента), който понякога дава предупредителни изстрели за мащабите бурята. От огромният остров обаче дават отговор с обстрел, само че крайцерът е отвън обсега на оръдията им. А от по-малкия остров се чуват бойни ритми. Това е гледката, която най-вероятно разкрие, в случай че попитаме някой зрящ.
Ескалиращи митинги, оставки, кавги. Какво се случва? Президент и министър председател се подлагат на критика взаимно. Има ли война сред институциите? По-скоро не. Но сигурно може да приказваме за „ дипломация на канонерките “.
Някога през XIX век по този начин са наричали договарянията, при които всяка от страните е стоварвала бойни кораби наоколо като заплашителен мотив за своите цели и ползи. Президентът Радев дава остри оценки на политическата обстановка и на държанието на ръководещите. Дали тези оценки се споделят или не от ръководещите и от необятната общност е без значение – президентът има правото да приказва, а не обвързване да мълчи.
Конституционният статус на президента в българския парламентарен модел е израз на концепцията за „ неутралната власт “ в изискванията на парламентарното ръководство. Власт, която по формулировка е ситуирана високо над партийната сцена, само че не е изолирана от настоящата политика. Власт, която е длъжна да се намесва в спешни обстановки по опция превантивно, с цел да се предотвратяват или преодоляват политически напрежения, спорове и дестабилизация, създадени от партийните конфликти.
Да бъде самобитен вестоносец за държавната система, когато има изгледи публичното небе да се покрие с тревожните облаци на всеобщи публични митинги и яд. Власт неутрална, само че корективна и стабилизираща.
Действащият президент на този стадий се придържа към тази конституционна роля без да минава невидимата граница на неприемливата президентска интервенция в политическото взаимоотношение сред Народното събрание и държавното управление. С други думи – по предписание президентът няма право да желае оставка на едно определено по парламентарен път държавно управление и предварителни избори. Това може да се прави единствено в изключителни случаи на огромна социално-политическа рецесия, която заплашва устоите на конституционния ред. Тогава президентът следва да влезе в ролята си на стабилизиращ фактор и модератор на процеса по излизане от рецесията по пътя на нови избори.
Криза от подобен мащаб до момента сме имали единствено един път, популярност Богу – при ръководството на Българска социалистическа партия и кабинета “Виденов“. Тогава президентът Петър Стоянов изигра таман тази роля, която отрежда концепцията за неутрална власт. За разлика от Росен Плевнелиев, който по укорим метод излезе от рамките на своя парламентарен статус и намерено взе страната на партията, която го е излъчила в един обществено-политически дуел при държавното управление на Орешарски, който беше острастен, само че нямаше белезите на дълбока социално-политическа рецесия.
От конституционните одежди на неутралната власт излезе, освен това с „ мръсна газ “, преди време и президентът доктор Желю Желев, който се намеси намерено във вътрешните битки на излъчилата го ръководеща коалиция, като изиска оставката на кабинета на Филип Димитров и спомага за преструктуриране на парламентарното пространство.
За разлика от тях, Петър Стоянов не прекрачи границата по време на ръководството на ОДС и Иван Костов (1997-2001). Прословутата имитация „ Иване, кажи си! “, беше израз таман на тази превантивна функционалност, която е присъща на неутралната власт при струпване на проблеми в ръководството, които създават публично неодобрение без обаче да е налице остра рецесия. Това прави през днешния ден в общи линии и президентът Радев.
Острите реакции на ГЕРБ на партийно равнище са разбираеми, само че неоправдани. Те имат проблем не с президента, а с надигащия се публичен яд. Стратезите на ГЕРБ обаче очевидно мъчно проумяват, че партията им се намира в коренно друга обстановка спрямо първите два мандата. Те не престават да са най-силната и ресурсно обезпечена партия. Но към този момент не са любимци на народа. Комфортът на безкритичната национална обич е окончателно в предишното. Не въплъщават очакванията на забележителна част от обществото.
Говорителите им – партийни и експертни – са гръмогласни, само че никой не желае да ги слуша. Едни просто ги търпят, други ги попържат. В такава обстановка всяка рационална политическа партия би трябвало да стъпва като по натрошени стъкла. Да балансира ловко, да се пробва да консолидира към свои политики разнообразни обществени групи и среди. Вместо това сме очевидци на същински проливен дъжд от управническа самоувереност и даже надменност. Данък „ МПС “, застраховка „ Гражданска отговорност “, некадърност да контролират навреме връзките си с дребния съдружен сътрудник, който за негативно време изригна тонове безочливост и цинизъм към майките на деца с увреждания.
ГЕРБ би трябвало да си даде сметка, че от дълго време към този момент са минали своя политически разцвет. За всичко оттук нататък те ще бъдат сподиряни с неприятно от обществеността, даже и за положителните неща и достиженията, които имат. Заю със шапка, заю без шапка. Такива са закономерностите на публичната логика на психиката. И това изисква различен вид политическо поведерие и умения. Премиерът Борисов към този момент е натрупал голям опит, евентуално изтощителните борби са го дарили и с нужното примирение, само че дали това ще бъде задоволително, с цел да смени тона и образа на своята партия и да я трансформира от източник на борба в генератор на единодушие, следва да забележим. Във всеки случай, от това зависи и средносрочното бъдеще на ГЕРБ.
От другата страна стои затъналата в кавги и безпринципност Българска социалистическа партия. Разположили са канонерките и считат, че някой отвън партийния окоп се интересува от тях. Самозалъгват се, че са обречени да дойдат на власт, даже като „ по-малкото зло “. Илюзия! За тях се отнася същото – от дълго време не се гледа на Българска социалистическа партия като на вяра за по-добро ръководство.
И апаратът на „ Позитано“ настойчиво работи, с цел да затвърждава това усещане – нямат задоволително способени фрагменти, концепциите им са в насипно положение, наличието им в Народното събрание е обикновено. Вместо да се стремят да притеглят и сплотяват, те са затънали в лъжливото възприятие за самодостатъчност. И по тази причина обстоятелствата са безпощадни – ГЕРБ се клати, доверието в тях пада, само че Българска социалистическа партия не мърда. Не знам дали си дават сметка каква мъка (поредна!) би означавало вероятно тяхно ръководство в това положение и с тези параметри на публично доверие. Три пъти са гонени с камъни от властта (при Луканов, Виденов и Орешарски), само че не дават тип да са си извлекли нужните поучения.
Въобще, партийната „ война “ е позиционна, диалозите – дипломация на канонерките. Зее политически вакуум. И оттатък него – отново вакуум? Ще поживеем, ще забележим.
Има една индийска алегория за тримата слепи мъдреци в селото на слепците. Веднъж от шубраците се чула шумотевица и ням екот. Нещо огромно излязло оттова и постепенно се запътило към площада. Селяните се стреснали, тъй като не им приличало на нищо познато. Но нещото явно било миролюбиво, тъй като си стояло посред селото, пръхтяло шумно понякога, само че не закачало никого. Нещото било слон, само че незрящите нямало по какъв начин да го видят.
Отишли тримата селски мъдреци при него, с цел да го опишат на своите съселяни. Единият хванал хобота на слона и споделил: „ това е огромна змия “. Другият опипом изучил тяло на слона по цялата му дължина и заключил: „ това е нещо като жива стена “. А третият прегърнал крайници на слона и установил: „ наподобява на огромна каменна колона “.
Имам чувството, че по този метод приказваме за настоящата политическа конюнктура у нас. Всеки се е окопал в политическото си кьоше и счита крайници на слона за каменна колона. И по тази причина ръководещите привиждат заприказва, врагове и преврати на всяка крачка, а опозицията се самоласкае, че гласоподавателите към този момент са сковали триумфалната арка за победния й поход към властта. Да се опитаме обаче да погледнем на събитията през очите на зрящи, колкото и да е рисковано гледката да е изкривена.
Имаме два мъчно превземаеми скалисти острови, оградени с бодлива тел (ГЕРБ и БСП). И двата са обитаеми с разнородни племена – развити цивилизации съжителстват с лъка и стрелата. Наоколо, докъдето взор стига – вилнеещото море на публичното неодобрение.
Край по-големия остров (ГЕРБ) има три канари, които в миналото са били цяло островче, само че в този момент стърчат самотно в морето, и на тях живеят три дребни, само че войнствени племена ( “Обединени патриоти“).
Изпод вълните от време на време се подава скелета на потънала гемия (бившите “реформатори“). А наоколо – дребна рибарска лодка, която едвам оцелява в бурята (Марешки). Край другият остров (БСП) няма никой. На хоризонта се обрисува още един по-малък остров, потопен в мъгла (ДПС). И няколко бойни шхуни, които се борят с вълните (АБВ, Манолова, Слави). Между двата огромни острова се е закотвил крайцер (президента), който понякога дава предупредителни изстрели за мащабите бурята. От огромният остров обаче дават отговор с обстрел, само че крайцерът е отвън обсега на оръдията им. А от по-малкия остров се чуват бойни ритми. Това е гледката, която най-вероятно разкрие, в случай че попитаме някой зрящ.
Ескалиращи митинги, оставки, кавги. Какво се случва? Президент и министър председател се подлагат на критика взаимно. Има ли война сред институциите? По-скоро не. Но сигурно може да приказваме за „ дипломация на канонерките “.
Някога през XIX век по този начин са наричали договарянията, при които всяка от страните е стоварвала бойни кораби наоколо като заплашителен мотив за своите цели и ползи. Президентът Радев дава остри оценки на политическата обстановка и на държанието на ръководещите. Дали тези оценки се споделят или не от ръководещите и от необятната общност е без значение – президентът има правото да приказва, а не обвързване да мълчи.
Конституционният статус на президента в българския парламентарен модел е израз на концепцията за „ неутралната власт “ в изискванията на парламентарното ръководство. Власт, която по формулировка е ситуирана високо над партийната сцена, само че не е изолирана от настоящата политика. Власт, която е длъжна да се намесва в спешни обстановки по опция превантивно, с цел да се предотвратяват или преодоляват политически напрежения, спорове и дестабилизация, създадени от партийните конфликти.
Да бъде самобитен вестоносец за държавната система, когато има изгледи публичното небе да се покрие с тревожните облаци на всеобщи публични митинги и яд. Власт неутрална, само че корективна и стабилизираща.
Действащият президент на този стадий се придържа към тази конституционна роля без да минава невидимата граница на неприемливата президентска интервенция в политическото взаимоотношение сред Народното събрание и държавното управление. С други думи – по предписание президентът няма право да желае оставка на едно определено по парламентарен път държавно управление и предварителни избори. Това може да се прави единствено в изключителни случаи на огромна социално-политическа рецесия, която заплашва устоите на конституционния ред. Тогава президентът следва да влезе в ролята си на стабилизиращ фактор и модератор на процеса по излизане от рецесията по пътя на нови избори.
Криза от подобен мащаб до момента сме имали единствено един път, популярност Богу – при ръководството на Българска социалистическа партия и кабинета “Виденов“. Тогава президентът Петър Стоянов изигра таман тази роля, която отрежда концепцията за неутрална власт. За разлика от Росен Плевнелиев, който по укорим метод излезе от рамките на своя парламентарен статус и намерено взе страната на партията, която го е излъчила в един обществено-политически дуел при държавното управление на Орешарски, който беше острастен, само че нямаше белезите на дълбока социално-политическа рецесия.
От конституционните одежди на неутралната власт излезе, освен това с „ мръсна газ “, преди време и президентът доктор Желю Желев, който се намеси намерено във вътрешните битки на излъчилата го ръководеща коалиция, като изиска оставката на кабинета на Филип Димитров и спомага за преструктуриране на парламентарното пространство.
За разлика от тях, Петър Стоянов не прекрачи границата по време на ръководството на ОДС и Иван Костов (1997-2001). Прословутата имитация „ Иване, кажи си! “, беше израз таман на тази превантивна функционалност, която е присъща на неутралната власт при струпване на проблеми в ръководството, които създават публично неодобрение без обаче да е налице остра рецесия. Това прави през днешния ден в общи линии и президентът Радев.
Острите реакции на ГЕРБ на партийно равнище са разбираеми, само че неоправдани. Те имат проблем не с президента, а с надигащия се публичен яд. Стратезите на ГЕРБ обаче очевидно мъчно проумяват, че партията им се намира в коренно друга обстановка спрямо първите два мандата. Те не престават да са най-силната и ресурсно обезпечена партия. Но към този момент не са любимци на народа. Комфортът на безкритичната национална обич е окончателно в предишното. Не въплъщават очакванията на забележителна част от обществото.
Говорителите им – партийни и експертни – са гръмогласни, само че никой не желае да ги слуша. Едни просто ги търпят, други ги попържат. В такава обстановка всяка рационална политическа партия би трябвало да стъпва като по натрошени стъкла. Да балансира ловко, да се пробва да консолидира към свои политики разнообразни обществени групи и среди. Вместо това сме очевидци на същински проливен дъжд от управническа самоувереност и даже надменност. Данък „ МПС “, застраховка „ Гражданска отговорност “, некадърност да контролират навреме връзките си с дребния съдружен сътрудник, който за негативно време изригна тонове безочливост и цинизъм към майките на деца с увреждания.
ГЕРБ би трябвало да си даде сметка, че от дълго време към този момент са минали своя политически разцвет. За всичко оттук нататък те ще бъдат сподиряни с неприятно от обществеността, даже и за положителните неща и достиженията, които имат. Заю със шапка, заю без шапка. Такива са закономерностите на публичната логика на психиката. И това изисква различен вид политическо поведерие и умения. Премиерът Борисов към този момент е натрупал голям опит, евентуално изтощителните борби са го дарили и с нужното примирение, само че дали това ще бъде задоволително, с цел да смени тона и образа на своята партия и да я трансформира от източник на борба в генератор на единодушие, следва да забележим. Във всеки случай, от това зависи и средносрочното бъдеще на ГЕРБ.
От другата страна стои затъналата в кавги и безпринципност Българска социалистическа партия. Разположили са канонерките и считат, че някой отвън партийния окоп се интересува от тях. Самозалъгват се, че са обречени да дойдат на власт, даже като „ по-малкото зло “. Илюзия! За тях се отнася същото – от дълго време не се гледа на Българска социалистическа партия като на вяра за по-добро ръководство.
И апаратът на „ Позитано“ настойчиво работи, с цел да затвърждава това усещане – нямат задоволително способени фрагменти, концепциите им са в насипно положение, наличието им в Народното събрание е обикновено. Вместо да се стремят да притеглят и сплотяват, те са затънали в лъжливото възприятие за самодостатъчност. И по тази причина обстоятелствата са безпощадни – ГЕРБ се клати, доверието в тях пада, само че Българска социалистическа партия не мърда. Не знам дали си дават сметка каква мъка (поредна!) би означавало вероятно тяхно ръководство в това положение и с тези параметри на публично доверие. Три пъти са гонени с камъни от властта (при Луканов, Виденов и Орешарски), само че не дават тип да са си извлекли нужните поучения.
Въобще, партийната „ война “ е позиционна, диалозите – дипломация на канонерките. Зее политически вакуум. И оттатък него – отново вакуум? Ще поживеем, ще забележим.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ