Кралят на ужаса Стивън Кинг се завръща с една от най-култовите си книги. В ново издание
Кралят на ужаса Стивън Кинг се завръща с една от най-култовите си книги. В ново издание и нов превод излиза „ Мъглата ” – новелата, въодушевила едноименния филм на Франк Дарабонт и сериала на Spike.
Нещо ужасно дебне измежду мъглата, обхванала след необяснима стихия малко градче в щата Мейн, само че жителите му скоро ще би трябвало да се изправят пред него. Докато по улиците бродят създания от праисторическата епоха, единственото леговище за дребното оживели, измежду които са и локалния художник Дейвид и неговия наследник, се оказва супермаркетът. Но какъв брой издръжливи ще се окажат неговите стени и ще се откри ли някой, който да е задоволителен самоуверен, че да надвие злото, дремещо във всеки от нас, когато инстинктът за предпазване и оцеляване се наподобява единствен избавител и в същото време най-опасен зложелател?
„ Мъглата ” е може би най-популярното и най-обичано заглавие на Краля. На страниците на тази къса новела господстват всепоглъщащ смут, с напрежение деяние, разтърсващи срещи, а страхът се трансформира в най-верния сателит. Кинг изважда на показ най-низките човешки пристрастености, най-жестоките черти от характера.
Прочетете фрагмент от " Мъглата " в идващите редове:
I. ИДВАНЕТО НА БУРЯТА
Ето какво се случи. Вечерта против 19 юли, когато небивалата в историята на Нова Англия горещина най-накрая завърши, целият регион на Западен Мейн бе обзет от най-ужасната гръмотевична стихия, която съм виждал в живота си.
Живеехме край езерото Лонг Лейк и малко преди мръкване челният є фронт стартира да настава към нас през водата.
Само допреди час цареше цялостно безветрие. Американското знаме, което татко ми бе издигнал над заслона за лодки още през 1936 година, висеше неподвижно на своя стълб. Дори крайчецът му не трепваше. Жегата бе плътна, лепнеща и дълбока като застоя-ла вода в изоставена каменна кариера. Същия следобяд тримата бяхме ходили да поплуваме, само че водата не носеше хладина, в случай че не влезеш в дълбокото. А нито Стефи, нито аз искахме да вървим на надълбоко, тъй като Били не може да плува. Той е единствено на пет.
Хапнахме студена вечеря към пет и половина, дъвчейки разсеяно сандвичи с шунка и картофена салата на терасата, гледаща към езерото. Никой не пожела друго за пиянство с изключение на бутилките пепси, оставени да се изстудяват в железна кофа с кубчета лед.
След като се нахранихме, Били отиде да играе на катерушките зад къщата. Стефи и аз седяхме съвсем без да приказваме, пушех-ме и гледахме над мрачната, огледална водна повърхнина към град Харисън на отсрещната страна. Няколко моторни лодки браздяха с бръмчене езерото, а вечнозелените дървета около брега изглеждаха прашни и посърнали. На запад грамадни, пурпурни буреносни облаци се надигаха постепенно, като струпваща се войска. Във вътрешността им проблясваха светкавици. В съседната къща радиото на Брент Нортън, настроено на станцията за класическа музика, предавана от ретранслатора на връх Уошингтън, пращеше мощно при всяко присветване. Нортън беше юрист от Ню Джърси и домът му бе единственият на езерото, който се ползваше единствено през лятото и нямаше печка за дърва, нито външна изолираност. Две години по-рано бяхме водили спор за границите на парцелите, който най-после стигна до съд. Аз завоювах делото, а Нортън съобщи, че е станало по този начин, тъй като съм бил локален, а той – не. Отношенията ни не бяха напълно другарски.
Стефи въздъхна и стартира да си вее с края на блузката. Съмнявам се дали това я охлади, само че доста усъвършенства гледката към гърдите ѝ.
– Не че желая да те тревожа – споделих, – само че май се задава сериоз-на стихия.
Тя ме изгледа недоверчиво.
– Гръмотевици имаше и нощес, и предната вечер, Дейвид. А след това всякога се проясняваше.
– Е, в този момент ще бъде друго.
– Така ли?
– Ако стане в действителност напечено, ще слезем долу в сутерена.
– Колко напечено може да стане съгласно теб?
Баща ми бе първият, построил целогодишен дом от тази страна на езерото. Когато бил още съвсем момче, дружно с братята си вдигнали лятна сграда на настоящето място, а през 1938 година една стихия я изравнила със земята – дружно с каменните зидове и всичко останало. Само заслонът за лодки оживял. На идната година той положил основите на огромната къща. При мощен вятър дърветата са тези, които вършат белята. Щом остареят, се прекършват и падат. Просто майката природа понякога запретва ръкави и си разчиства семейството.
– Не знам – отвърнах искрено. Бях чувал единствено истории за случилото се през трийсет и осма. – Но вятърът може да връхлети откъм езерото като експресен трен.
Били се появи по-късно, оплаквайки се, че към този момент не желае да играе на катерушките, тъй като бил „ целият потен “. Разроших му косата и му подадох още едно пепси. Повече работа за зъболекаря.
Тъмните маси настъпваха все по-близо, изтласквайки синевата на небето. Вече нямаше подозрение, че ще се развихри стихия.
Нортън бе изключил радиото си. Били седеше сред майка си и мен и гледаше захласнато нагоре. Изтрещя гръм, изтъркаля се постепенно до другия завършек на езерото, а след това отекна назад. Облаците се кълбяха и преобръщаха – ту черни, ту пурпурни, ту на линии, ту още веднъж черни. Постепенно обгърнаха езерото и под тях се разпростря фина пелена от дъжд. Все още далечна – евентуално валеше някъде в Болстърс Милс или даже в Норуей.
Въздухът стартира да се движи. Отначало на неуверени тласъци, като отлепяше знамето от пилона и го пускаше назад. Но скоро укрепна и стана непрекъснат, охлади потта по телата ни, а след това като че ли я замрази.
Тогава за първи път видях сребристия воал, носещ се над водата. Той скри Харисън от погледите ни и се насочи право към нас. Лодките към този момент бяха опразнили сцената.
Били се изправи от стола си, който представляваше умалено копие на нашите сгъваеми столове, с неговото име, изписано откъм гърба върху облегалката.
– Татко! Виж!
– Да влезем вътре – станах и го прегърнах през раменете.
– Но виж там. Какво е това?
– Воден циклон. По-добре да се прибираме.
Стефи ми хвърли бърз, обезпокоен взор и също го подкани.
– Хайде, Били. Слушай татко си.
Минахме през плъзгащите се порти, водещи към всекидневната. След като ги затворих след нас, стопирах да хвърля още един взор на открито. Сребристият воал към този момент бе минал три четвърти от езерото и добиваше формата на лудо въртяща се чаена чаша, увиснала сред свъсеното черно небе и повърхността на водата, която пък бе добила цвят на олово, прошарено с бели линии хром. Езерото започваше да наподобява на размирен океан, с високи вълни, прииждащи и разбиващи се на пяна в кея и вълнолома. Навътре цялата повърхнина бе набраздена от бели, играещи зайчета.
Гледката на фунията от вода беше хипнотизираща. Тя към този момент бе съвсем над главите ни, когато се развихри гръмотевица, толкоз ярка, че половин минута след нея виждах всичко в черно-бяло.
Телефонът уплашено издрънча. Обърнах се и видях брачната половинка и сина си застанали тъкмо пред огромния панорамен прозорец, от който се разкриваше панорама към езерото на северозапад.
Споходи ме едно от ужасяващите видения, които вероятно са непокътнати извънредно за съпрузите и бащите – по какъв начин стъклото се пръска от рамката си и запраща остри, назъбени парчета право към беззащитния корем на Стефи и към гърлото и лицето на Били. Кошмарите на Инквизицията са нищо пред тези, които личното ни схващане може да сътвори във връзка с любимите ни хора.
Сграбчих и двамата и ги дръпнах внезапно обратно.
– Какво вършиме, по дяволите? Махайте се незабавно оттова!
Тя се сепна, а той ме изгледа по този начин, като че ли преди малко се пробуждаше от бездънен сън. Заведох ги в кухнята и щракнах ключа на осветлението. Телефонът издрънча още веднъж.
Тогава връхлетя вятърът. Усещането бе такова, като че ли цялата къща излиташе като набиращ скорост аероплан. Високо, неистово виене, спадащо на моменти до басов плач, преди още веднъж да се извиси в писклив вик.
– Слизайте долу. – Трябваше да извикам с цялостен глас, с цел да ме чуят. Точно над нас се разнесе тропот, като че ли някой удряше две исполински дъски. Били обгърна крайници ми с ръце, а Стефи викна в отговор:
– И ти идваш с нас!
Кимнах успокоително, като се помъчих да отлепя дребния от себе си.
– Разбира се, единствено да взема няколко свещи, ако спре токът.
Двамата потеглиха, а аз започнах да дълбая из чекмеджетата. Свещите са необичайно нещо. Човек се запасява с тях всяка пролет, знаейки, че летните стихии може да пресечен електричеството. А щом часът настане, от тях няма и диря.
В четвъртото чекмедже попаднах на остатъците от десетте грама трева, които с жена ми бяхме купили преди 10 години и към момента не бяхме изпушили. Също – на някаква играчка на Били – тракащи зъби, навиващи се с ключе.
Имаше купища фотоси, чакащи някой да ги подреди в албум, азбучник на магазините „ Сиърс “, както и тайванска целулоидна кукла, която бях спечелил на панаира във Фрайбърг, събаряйки дървени кегли с топка за тенис.
Зад куклата с нейните мътни, мъртвешки очи открих свещите, още в неразпечатаната им целофанова опаковка.
Тъкмо ги взех, когато светлините угаснаха и единственото електричество остана това в небесата. Трапезарията се обливаше в поредност от бели и пурпурни отражения. Чук по какъв начин долу Били стартира да плаче, а Стефи с вежлив глас го утешава.
Трябваше да хвърля най-малко още един взор на бурята.
Водната фуния или ни беше подминала, или се бе разпад-нала, достигайки брега, само че видимостта във вътрешността в езерото бе спаднала до двайсетина метра. Повърхността му представляваше същински безпорядък. Видях нечий кей – може би този на семейство Джасър – да минава забързано, като подпорите му ту се обръщаха нагоре, ту отново потъваха във въртопа.
Слязох в сутерена. Били незабавно притича и се притисна в мен. Вдигнах го и го прегърнах. После възпламених свещите. Седях-ме в стаята за посетители против моето малко ателие, гледахме пребледнелите си лица, огряни от трептящите пламъчета, и слушахме по какъв начин стихията вилнее над главите ни. След към двайсет минути се разнесе раздиращ тропот – очевидно някой от огромните борове се беше прекършил. После настъпи мъртвило.
– Свърши ли към този момент? – попита Стефи.
– Може би. А може би е единствено краткотрайно.
Изкачихме се горе, всеки със свещ в ръка като монаси, отиващи на бдение. Били държеше своята гордо и деликатно. Фактът, че също е почетен с тази чест – достойнството да носи огъня, – означаваше доста за него, помагаше му да не помни страха.
Беше прекомерно мрачно, с цел да се прегледат провалите наоколо. Часът за лягане на Били от дълго време бе минал, само че никой от нас не бързаше да го постави в леглото. Седяхме във всекидневната, заслушани във вятъра и загледани в светкавиците.
След час бурята стартира да се усилва още веднъж. От три седмици температурите всекидневно надхвърляха трийсет и два градуса, а в шест от общо двайсет и един дни Националната синоптична работа в Портланд бе отчела стойности от над трийсет и осем. Шантаво време. Тези жеги, след лютата зима и закъснялата пролет, караха някои още веднъж да извадят на бял свят остарялата партенка за трайните последствия от тестванията на атомните бомби през петдесетте. А също, естествено, и за края на света. Най-старата партенка от всички.
Вторият натиск на стихията не беше толкоз мощен, само че чух-ме рухването на няколко дървета, чиито стволове бяха развалени още при първия. Вятърът към този момент замираше, когато едно от тях се стовари тежко върху покрива, сходно на пестник върху капака на ковчег. Били подскочи и вирна обезпокоеното глава нагоре.
– Не пердах се, шампионе, ще издържи – уверих го.
Той ми отвърна с измъчена усмивка.
Около 10 часа ни връхлетя и последният шквал. Воят се доближаваше по гняв до оня първоначално, а мълниите се редяха в нестихваща канонада. Паднаха още дървета, а откъм водата долетя тътнеж, който накара Стефи да нададе заглушен зов. Били към този момент бе задремал в скута и.
– Дейвид, какво беше това?
– Мисля, че заслонът за лодки.
– О, божичко!
– Виж, мисля, че е най-добре отново да слезем долу. – Взех малкия от ръцете є и се изправих.
– Моля те, кажи ми, че всичко ще бъде наред – изгледа ме тя с разширени от нерешителност очи.
– Разбира се.
– Наистина ли?
– Да.
Спуснахме се още веднъж в сутерена. Десет минути по-късно, с настъпването на кулминационната точка на стихията, от горната страна се чу по какъв начин панорамният прозорец се пръсва на части и се посипва върху пода. Значи видението ми въпреки всичко не е било толкоз надалеч от истината. Жена ми, към този момент задрямала, се разсъни с спокоен вик, а Били се раздвижи неспокойно върху леглото за посетители.
– Сега дъждът ще влезе вътре и ще съсипе мебелите – сподели тя.
– Да прави каквото ще. Нали имаме застраховка.
– И какво ще помогне застраховката? Ще ни върне ли скрина на майка ти? Ами новия диван? Или цветния тв приемник?
– Хайде, стига. Опитай да поспиш.
– Не мога – тросна се тя, само че пет минути по-късно към този момент беше заспала.
Останах безсънен още половин час, с една запалена свещ за компания, заслушан в мърморенето и тропота на отшумяващата стихия извън. Отсега предусещах по какъв начин идната заран всичките ми съседи ще звънят на застрахователните си сътрудници, ще бръмчат моторни резачки, отстраняващи падналите дървета от покривите, а в близост ще пъплят оранжеви спешни камиони.
Нямаше изгледи за нови усилвания напразно, по тази причина оставих Стефи и Били да спят и се качих горе. Влязох във всекидневната и видях, че стъклената плъзгаща се врата е издържала, само че на мястото на панорамния прозорец имаше единствено зееща дупка с назъбени краища, окичени с клончета и листа. Те бяха от остарялата бреза, извисявала се тук, откогато се помнех. Съзерцавайки в този момент върха є, влезнал на посетители вкъщи, можех да схвана думите на Стефи, че застраховката няма да помогне. Аз обичах това дърво. То бе деец, устоял на безброй стихии, единственото откъм тази страна на къщата, пощадено от личната ми моторна резачка. Пламъкът от свещта в ръката ми се отразяваше до безспир в големите парчета стъкло върху килима. Не биваше да не помня да предупредя Стефи и Били да обуят чехли. Те и двамата обичаха да шляпат боси, щом се разсънят.
Слязох още веднъж и легнах при тях на леглото за посетители. Спах-ме тримата дружно, с Били по средата. Аз сънувах по какъв начин Бог върви през Харисън, на отсрещната страна на езерото. Толкова гигантски Бог, че от кръста нагоре фигурата му се губеше в ясното, синьо небе. В съня си чувах оглушителния гърмеж на прекършващите се под Неговите стъпки дървета. Той заобикаляше брега и идваше към Бриджтън, от нашата страна. Къщите и летните вили по пътя му избухваха в пурпурно-бели пламъци, сходни на мълнии, и скоро димът покри всичко. Покри всичко като мъгла.
Нещо ужасно дебне измежду мъглата, обхванала след необяснима стихия малко градче в щата Мейн, само че жителите му скоро ще би трябвало да се изправят пред него. Докато по улиците бродят създания от праисторическата епоха, единственото леговище за дребното оживели, измежду които са и локалния художник Дейвид и неговия наследник, се оказва супермаркетът. Но какъв брой издръжливи ще се окажат неговите стени и ще се откри ли някой, който да е задоволителен самоуверен, че да надвие злото, дремещо във всеки от нас, когато инстинктът за предпазване и оцеляване се наподобява единствен избавител и в същото време най-опасен зложелател?
„ Мъглата ” е може би най-популярното и най-обичано заглавие на Краля. На страниците на тази къса новела господстват всепоглъщащ смут, с напрежение деяние, разтърсващи срещи, а страхът се трансформира в най-верния сателит. Кинг изважда на показ най-низките човешки пристрастености, най-жестоките черти от характера.
Прочетете фрагмент от " Мъглата " в идващите редове:
I. ИДВАНЕТО НА БУРЯТА
Ето какво се случи. Вечерта против 19 юли, когато небивалата в историята на Нова Англия горещина най-накрая завърши, целият регион на Западен Мейн бе обзет от най-ужасната гръмотевична стихия, която съм виждал в живота си.
Живеехме край езерото Лонг Лейк и малко преди мръкване челният є фронт стартира да настава към нас през водата.
Само допреди час цареше цялостно безветрие. Американското знаме, което татко ми бе издигнал над заслона за лодки още през 1936 година, висеше неподвижно на своя стълб. Дори крайчецът му не трепваше. Жегата бе плътна, лепнеща и дълбока като застоя-ла вода в изоставена каменна кариера. Същия следобяд тримата бяхме ходили да поплуваме, само че водата не носеше хладина, в случай че не влезеш в дълбокото. А нито Стефи, нито аз искахме да вървим на надълбоко, тъй като Били не може да плува. Той е единствено на пет.
Хапнахме студена вечеря към пет и половина, дъвчейки разсеяно сандвичи с шунка и картофена салата на терасата, гледаща към езерото. Никой не пожела друго за пиянство с изключение на бутилките пепси, оставени да се изстудяват в железна кофа с кубчета лед.
След като се нахранихме, Били отиде да играе на катерушките зад къщата. Стефи и аз седяхме съвсем без да приказваме, пушех-ме и гледахме над мрачната, огледална водна повърхнина към град Харисън на отсрещната страна. Няколко моторни лодки браздяха с бръмчене езерото, а вечнозелените дървета около брега изглеждаха прашни и посърнали. На запад грамадни, пурпурни буреносни облаци се надигаха постепенно, като струпваща се войска. Във вътрешността им проблясваха светкавици. В съседната къща радиото на Брент Нортън, настроено на станцията за класическа музика, предавана от ретранслатора на връх Уошингтън, пращеше мощно при всяко присветване. Нортън беше юрист от Ню Джърси и домът му бе единственият на езерото, който се ползваше единствено през лятото и нямаше печка за дърва, нито външна изолираност. Две години по-рано бяхме водили спор за границите на парцелите, който най-после стигна до съд. Аз завоювах делото, а Нортън съобщи, че е станало по този начин, тъй като съм бил локален, а той – не. Отношенията ни не бяха напълно другарски.
Стефи въздъхна и стартира да си вее с края на блузката. Съмнявам се дали това я охлади, само че доста усъвършенства гледката към гърдите ѝ.
– Не че желая да те тревожа – споделих, – само че май се задава сериоз-на стихия.
Тя ме изгледа недоверчиво.
– Гръмотевици имаше и нощес, и предната вечер, Дейвид. А след това всякога се проясняваше.
– Е, в този момент ще бъде друго.
– Така ли?
– Ако стане в действителност напечено, ще слезем долу в сутерена.
– Колко напечено може да стане съгласно теб?
Баща ми бе първият, построил целогодишен дом от тази страна на езерото. Когато бил още съвсем момче, дружно с братята си вдигнали лятна сграда на настоящето място, а през 1938 година една стихия я изравнила със земята – дружно с каменните зидове и всичко останало. Само заслонът за лодки оживял. На идната година той положил основите на огромната къща. При мощен вятър дърветата са тези, които вършат белята. Щом остареят, се прекършват и падат. Просто майката природа понякога запретва ръкави и си разчиства семейството.
– Не знам – отвърнах искрено. Бях чувал единствено истории за случилото се през трийсет и осма. – Но вятърът може да връхлети откъм езерото като експресен трен.
Били се появи по-късно, оплаквайки се, че към този момент не желае да играе на катерушките, тъй като бил „ целият потен “. Разроших му косата и му подадох още едно пепси. Повече работа за зъболекаря.
Тъмните маси настъпваха все по-близо, изтласквайки синевата на небето. Вече нямаше подозрение, че ще се развихри стихия.
Нортън бе изключил радиото си. Били седеше сред майка си и мен и гледаше захласнато нагоре. Изтрещя гръм, изтъркаля се постепенно до другия завършек на езерото, а след това отекна назад. Облаците се кълбяха и преобръщаха – ту черни, ту пурпурни, ту на линии, ту още веднъж черни. Постепенно обгърнаха езерото и под тях се разпростря фина пелена от дъжд. Все още далечна – евентуално валеше някъде в Болстърс Милс или даже в Норуей.
Въздухът стартира да се движи. Отначало на неуверени тласъци, като отлепяше знамето от пилона и го пускаше назад. Но скоро укрепна и стана непрекъснат, охлади потта по телата ни, а след това като че ли я замрази.
Тогава за първи път видях сребристия воал, носещ се над водата. Той скри Харисън от погледите ни и се насочи право към нас. Лодките към този момент бяха опразнили сцената.
Били се изправи от стола си, който представляваше умалено копие на нашите сгъваеми столове, с неговото име, изписано откъм гърба върху облегалката.
– Татко! Виж!
– Да влезем вътре – станах и го прегърнах през раменете.
– Но виж там. Какво е това?
– Воден циклон. По-добре да се прибираме.
Стефи ми хвърли бърз, обезпокоен взор и също го подкани.
– Хайде, Били. Слушай татко си.
Минахме през плъзгащите се порти, водещи към всекидневната. След като ги затворих след нас, стопирах да хвърля още един взор на открито. Сребристият воал към този момент бе минал три четвърти от езерото и добиваше формата на лудо въртяща се чаена чаша, увиснала сред свъсеното черно небе и повърхността на водата, която пък бе добила цвят на олово, прошарено с бели линии хром. Езерото започваше да наподобява на размирен океан, с високи вълни, прииждащи и разбиващи се на пяна в кея и вълнолома. Навътре цялата повърхнина бе набраздена от бели, играещи зайчета.
Гледката на фунията от вода беше хипнотизираща. Тя към този момент бе съвсем над главите ни, когато се развихри гръмотевица, толкоз ярка, че половин минута след нея виждах всичко в черно-бяло.
Телефонът уплашено издрънча. Обърнах се и видях брачната половинка и сина си застанали тъкмо пред огромния панорамен прозорец, от който се разкриваше панорама към езерото на северозапад.
Споходи ме едно от ужасяващите видения, които вероятно са непокътнати извънредно за съпрузите и бащите – по какъв начин стъклото се пръска от рамката си и запраща остри, назъбени парчета право към беззащитния корем на Стефи и към гърлото и лицето на Били. Кошмарите на Инквизицията са нищо пред тези, които личното ни схващане може да сътвори във връзка с любимите ни хора.
Сграбчих и двамата и ги дръпнах внезапно обратно.
– Какво вършиме, по дяволите? Махайте се незабавно оттова!
Тя се сепна, а той ме изгледа по този начин, като че ли преди малко се пробуждаше от бездънен сън. Заведох ги в кухнята и щракнах ключа на осветлението. Телефонът издрънча още веднъж.
Тогава връхлетя вятърът. Усещането бе такова, като че ли цялата къща излиташе като набиращ скорост аероплан. Високо, неистово виене, спадащо на моменти до басов плач, преди още веднъж да се извиси в писклив вик.
– Слизайте долу. – Трябваше да извикам с цялостен глас, с цел да ме чуят. Точно над нас се разнесе тропот, като че ли някой удряше две исполински дъски. Били обгърна крайници ми с ръце, а Стефи викна в отговор:
– И ти идваш с нас!
Кимнах успокоително, като се помъчих да отлепя дребния от себе си.
– Разбира се, единствено да взема няколко свещи, ако спре токът.
Двамата потеглиха, а аз започнах да дълбая из чекмеджетата. Свещите са необичайно нещо. Човек се запасява с тях всяка пролет, знаейки, че летните стихии може да пресечен електричеството. А щом часът настане, от тях няма и диря.
В четвъртото чекмедже попаднах на остатъците от десетте грама трева, които с жена ми бяхме купили преди 10 години и към момента не бяхме изпушили. Също – на някаква играчка на Били – тракащи зъби, навиващи се с ключе.
Имаше купища фотоси, чакащи някой да ги подреди в албум, азбучник на магазините „ Сиърс “, както и тайванска целулоидна кукла, която бях спечелил на панаира във Фрайбърг, събаряйки дървени кегли с топка за тенис.
Зад куклата с нейните мътни, мъртвешки очи открих свещите, още в неразпечатаната им целофанова опаковка.
Тъкмо ги взех, когато светлините угаснаха и единственото електричество остана това в небесата. Трапезарията се обливаше в поредност от бели и пурпурни отражения. Чук по какъв начин долу Били стартира да плаче, а Стефи с вежлив глас го утешава.
Трябваше да хвърля най-малко още един взор на бурята.
Водната фуния или ни беше подминала, или се бе разпад-нала, достигайки брега, само че видимостта във вътрешността в езерото бе спаднала до двайсетина метра. Повърхността му представляваше същински безпорядък. Видях нечий кей – може би този на семейство Джасър – да минава забързано, като подпорите му ту се обръщаха нагоре, ту отново потъваха във въртопа.
Слязох в сутерена. Били незабавно притича и се притисна в мен. Вдигнах го и го прегърнах. После възпламених свещите. Седях-ме в стаята за посетители против моето малко ателие, гледахме пребледнелите си лица, огряни от трептящите пламъчета, и слушахме по какъв начин стихията вилнее над главите ни. След към двайсет минути се разнесе раздиращ тропот – очевидно някой от огромните борове се беше прекършил. После настъпи мъртвило.
– Свърши ли към този момент? – попита Стефи.
– Може би. А може би е единствено краткотрайно.
Изкачихме се горе, всеки със свещ в ръка като монаси, отиващи на бдение. Били държеше своята гордо и деликатно. Фактът, че също е почетен с тази чест – достойнството да носи огъня, – означаваше доста за него, помагаше му да не помни страха.
Беше прекомерно мрачно, с цел да се прегледат провалите наоколо. Часът за лягане на Били от дълго време бе минал, само че никой от нас не бързаше да го постави в леглото. Седяхме във всекидневната, заслушани във вятъра и загледани в светкавиците.
След час бурята стартира да се усилва още веднъж. От три седмици температурите всекидневно надхвърляха трийсет и два градуса, а в шест от общо двайсет и един дни Националната синоптична работа в Портланд бе отчела стойности от над трийсет и осем. Шантаво време. Тези жеги, след лютата зима и закъснялата пролет, караха някои още веднъж да извадят на бял свят остарялата партенка за трайните последствия от тестванията на атомните бомби през петдесетте. А също, естествено, и за края на света. Най-старата партенка от всички.
Вторият натиск на стихията не беше толкоз мощен, само че чух-ме рухването на няколко дървета, чиито стволове бяха развалени още при първия. Вятърът към този момент замираше, когато едно от тях се стовари тежко върху покрива, сходно на пестник върху капака на ковчег. Били подскочи и вирна обезпокоеното глава нагоре.
– Не пердах се, шампионе, ще издържи – уверих го.
Той ми отвърна с измъчена усмивка.
Около 10 часа ни връхлетя и последният шквал. Воят се доближаваше по гняв до оня първоначално, а мълниите се редяха в нестихваща канонада. Паднаха още дървета, а откъм водата долетя тътнеж, който накара Стефи да нададе заглушен зов. Били към този момент бе задремал в скута и.
– Дейвид, какво беше това?
– Мисля, че заслонът за лодки.
– О, божичко!
– Виж, мисля, че е най-добре отново да слезем долу. – Взех малкия от ръцете є и се изправих.
– Моля те, кажи ми, че всичко ще бъде наред – изгледа ме тя с разширени от нерешителност очи.
– Разбира се.
– Наистина ли?
– Да.
Спуснахме се още веднъж в сутерена. Десет минути по-късно, с настъпването на кулминационната точка на стихията, от горната страна се чу по какъв начин панорамният прозорец се пръсва на части и се посипва върху пода. Значи видението ми въпреки всичко не е било толкоз надалеч от истината. Жена ми, към този момент задрямала, се разсъни с спокоен вик, а Били се раздвижи неспокойно върху леглото за посетители.
– Сега дъждът ще влезе вътре и ще съсипе мебелите – сподели тя.
– Да прави каквото ще. Нали имаме застраховка.
– И какво ще помогне застраховката? Ще ни върне ли скрина на майка ти? Ами новия диван? Или цветния тв приемник?
– Хайде, стига. Опитай да поспиш.
– Не мога – тросна се тя, само че пет минути по-късно към този момент беше заспала.
Останах безсънен още половин час, с една запалена свещ за компания, заслушан в мърморенето и тропота на отшумяващата стихия извън. Отсега предусещах по какъв начин идната заран всичките ми съседи ще звънят на застрахователните си сътрудници, ще бръмчат моторни резачки, отстраняващи падналите дървета от покривите, а в близост ще пъплят оранжеви спешни камиони.
Нямаше изгледи за нови усилвания напразно, по тази причина оставих Стефи и Били да спят и се качих горе. Влязох във всекидневната и видях, че стъклената плъзгаща се врата е издържала, само че на мястото на панорамния прозорец имаше единствено зееща дупка с назъбени краища, окичени с клончета и листа. Те бяха от остарялата бреза, извисявала се тук, откогато се помнех. Съзерцавайки в този момент върха є, влезнал на посетители вкъщи, можех да схвана думите на Стефи, че застраховката няма да помогне. Аз обичах това дърво. То бе деец, устоял на безброй стихии, единственото откъм тази страна на къщата, пощадено от личната ми моторна резачка. Пламъкът от свещта в ръката ми се отразяваше до безспир в големите парчета стъкло върху килима. Не биваше да не помня да предупредя Стефи и Били да обуят чехли. Те и двамата обичаха да шляпат боси, щом се разсънят.
Слязох още веднъж и легнах при тях на леглото за посетители. Спах-ме тримата дружно, с Били по средата. Аз сънувах по какъв начин Бог върви през Харисън, на отсрещната страна на езерото. Толкова гигантски Бог, че от кръста нагоре фигурата му се губеше в ясното, синьо небе. В съня си чувах оглушителния гърмеж на прекършващите се под Неговите стъпки дървета. Той заобикаляше брега и идваше към Бриджтън, от нашата страна. Къщите и летните вили по пътя му избухваха в пурпурно-бели пламъци, сходни на мълнии, и скоро димът покри всичко. Покри всичко като мъгла.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ