Невена КОКАНОВА ~ Аз пак ще дойда...
Който познаваше Невена Коканова, не може да не се е учудвал и на нещо друго в нея - на естественото й, като че ли вродено достойнство в осанката, в жестовете, в гласа. Откъде? Това не се учи, не се възпитава, а в тази ситуация нямаше и от кое място да се наследи.
А може би?
Историята, която ще опиша е отдавнашна, случи се преди повече от 30 години. Беше началото на октомври 1970-а. Качих се на едно самолетче и кацнах в Търговище. (Боже, по това време имаше самолети до всеки по-голям град в България, на летищата нямаше инспекции, пеша пресичаш пистата, билетчето - розово картонче 3 на 5 см като старите влакови билети, показваш го на стюардесата пред стълбичката, влизаш в самолета и толкова, а в този момент?) Както си вървях по площада, срещам Невена. Тогава бях драматург на Сатиричния спектакъл, където работеше и тя, само че драматургът не знаеше, че актрисата скритом от всички гастролираше в Търговищкия спектакъл, бяха сложили там " Към бездна " на Вазов и тя играеше ролята на кралица Сара-Теодора.
– От дребна все кралица ми се играе, а в Сатирата царици няма – смееше се тя. – Ти пък какво правиш тук?
Казах й, че съм пристигнал да пиша нещо за античните наши столици Плиска и Преслав.
– О, и аз ще дойда, не съм ги виждала, може ли?
Заминахме за Преслав. Няма нищо по-отчайващо от нашите исторически отломки. Тревясали, едвам показващи се отдолу под земята руини. Октомврийското слънце препичаше върху бялата пустота на Симеоновата столица, като че ли беше август. Археологът ни показваше жалките остатъци на Кръглата черква - неповторима, неповторена на никое място по света архитектурна храмова комбинация, от вътрешната страна и извън църквата била украсена със фрески и скулптори, с рисувана керамика и стъкло, бронз и сребро, и доста злато (затова я наричали Златната църква) - по искра тя съперничила на Юстинияновата " Света София " в Константинопол.
Невена слушаше някак разсеяно, не питаше, оглеждаше се като човек, който сякаш се мъчи да си спомни нещо...
Църквата и всички други здания в античен Преслав били издигнати от бял мрамор, от мрамора обаче се получавала доста хубава вар, та след време, като безлюден градът, съборили хората постройките, натрошили мраморните колони и фронтони, мраморните скулптури и фризове, разните там лъвове и орли, светци и книжници, коне, бухали, лалета и линии, антични ханове и князе, грифони и всичко, що било от мрамор - изкуството, историята трансформирали в елементарна вар! – варосвали си къщите и дуварите, а ние в този момент, вика археологът, се ровим край старите варници и събираме късчета изрисувана керамика, която не се е разтопила в пещите – това е, което е останало...
Озърнах се — Невена беше приседнала в сянката край южната стена на църквата, гледаше към зиналата развалина на тогавашния олтар. Викнах й:
– Чу ли къде е отишъл целият Преслав?
Тя не помръдна. Приближих се, допрях рамото й. Тогава тя трепна, погледна ме учудено, огледа се, съобразяваше къде се намира.
– Извинявай... – каза тя и се изправи.
Тръгнахме си, само че преди да излезем от църквата, тя се спря, хвана ме за лакътя и прошепна:
– Няма да ми се смееш, нали? Но аз... към този момент съм била тук.
– Защо не сподели, а пристигна да се печеш на това слънце?
– Не, не в този момент... Тогава.
– Кога тогава?
Не ми отговори. Засмя се безшумно и като притвори очи, стартира постепенно да изрича буквално:
– Като излезеш от църквата и тръгнеш надясно по улицата, стигаш до висока стражева кула, завиеш ли край кулата на север, ще минеш край двореца на Симеон, против него е другата черква, а по-нататък в полите на планината е манастирът с Голямата библиотека, вляво против него са работилниците на живописците...
Не помня точните й думи, само че тя описваше в детайли кой замък къде се е намирал, коя черква, коя къща, баните, манастирите, библиотеките... Помислих, че ми разиграва театро и щях да си остана с тази мисъл, в случай че по-късно не влязохме в музейчето – една стаичка, цялостна с керамични парчетии, по средата на стаята имаше гипсов макет на античната столица, археологът сочеше по макета с дълга пръчка – и чух:
– Като излезете от Златната черква, където бяхме, и като тръгнете надясно ето по тази улица, стигате до тази висака стражева кула, завиете ли край кулата на север, минавате край двореца на Симеон, против него е другата черква, по-нататък в подножието на планината е манастирът с огромната библиотека, вляво против него са работилниците на живописците...
Дума по дума той повтаряше казаното от Невена. Погледнах я. Тя слушаше по-учудено от мен...
Пътищата ни и нататък се пресичаха постоянно – в театъра, в киното, в компании и заведения за хранене, също така тя рисуваше, пишеше стихове, говорили сме за доста неща, само че никой от двама ни в никакъв случай не загатна за този случай.
Само един път – съвсем, напълно най-после.
Случи се да бъда на последното й зрелище, в края на 1999 година, в спектакъл " Възраждане ". Беше към този момент безнадеждно болна, отиваше си, само че както тя се правеше, че не знае, по този начин се преструвахме и ние. След края на представлението й сервирах цветенце, тя се взря в очите ми и в този къс момент усетих, че и двамата мислим за едно и също – за това, което се случи в оня отдалечен октомврийски ден на 1970 година в Златната черква на античен Преслав.
Тя се наведе към мен, докосна ме за лакътя и прошепна:
– Няма ужасно. Аз отново ще дойда...
От „ Сънят на сенките - книга за мъртвите ”, Стефан Цанев, изд. Жанет 45
