Кой знае – ако веднъж годишно спасяваме прасе, може би

Кой знае – в случай че един път годишно спасяваме прасе, може би през останалото време ще стартираме малко повече да спасяваме и себе си

Утре американците ще честват Деня на благодарността. Правят го във всеки четвърти четвъртък на ноември. На трапезата им, знаете, като наложителен признак на националната прочувственост, стои печената пуйка. А в навечерието на празника – кулминационна точка на моралната хигиена – президентът помилва една птица от този тип. Доналд Тръмп го направи през вчерашния ден с много театрална гала, в която взе участие и шармантната му брачна половинка Мелания.

Защо не вземем образец от хамериканците?

Хайде да си създадем български Ден на благодарността.

Само че пуйката към този момент е ангажирана – тя си има поданство и протокол зад Океана. Ние ще би трябвало да изберем различен знак. Животно, което ни импонира освен гастрономически, само че и цивилизационно. Животно, чието име използваме непрекъснато – и в кухнята, и в Народното събрание, и на улицата, и в диалозите „ на ухо “.

Вместо пуйка – прасе.

Предлагам в навечерието на българския Ден на благодарността да спасяваме тъкмо него. Не метафорично, а напълно безусловно. Всяка година достойнството да се пада на някое родено под щастлива звезда розово прасе с красиви очи и дълги мигли. Премиер, президент, ръководител на Народното събрание и водачите на всички парламентарно показани партии да се изреждат за фотоси с него. Да го създадем народен инфлуенсър. Да употребим прасето като знак на националното единение.

Ще кажете: „ Ама то и през днешния ден в триъгълника на властта има прасе. “

Има, несъмнено. Но това е образец за не изключително проницателен пиар. И, за жалост, за не изключително обединителна символика. Там прасето е емблема на разделянето, не на сплотеността.

А концепцията е тъкмо противоположната. Да превърнем прасето от улична засегнатост във философска категория. От знак на лакомията – в тотем на вярата.

Представете си ритуала.

Едно мазно, лоясало, грухтящо прасе – прочувствено живо, прочувствено безразлично. Ритуалът стартира с тържественото му измиване. Първите мъже и дами на страната, със запретнати ръкави, наведени над коритото на националното избавление. Сцена, почтена за Ренесансова картина със заглавие „ Светото къпане на свинята “.

Както Исус е миел краката на бедните и болните, по този начин нашите ще мият прасето – за изкупване на грехове, за облекчение на съвести и за малко ефирен рейтинг.

И, за наслада на целокупния български народ, това щастливо прасе, вместо да мине под ножа, вместо да се трансформира в пържоли и луканки, ще отпътува да живее в личен първокласен бокс. Там ще бъде хранено по пет пъти дневно. Ще има персонален ветеринар и психолог (за справяне с последствията от връхлетялата го неочаквана слава).

Наградата му? Да плюска до гибел.

Докато му се разпилян артериите от холестерол.

Това, да си го кажем почтено, е хубава гибел по стандартите на Балканския полуостров.

Аз не предлагам национално разделяне. Предлагам национално обединяване към прасето.

Първо политиците ще се сдобряват. Ще се прегръщат. Ще играят хоро към него, хванати за ръце – леви, десни, центристи и неопределени популисти.

После и ние – към фамилната софра.

И под звуците на съвременна софт чалгичка и с аромата на леко изгорял бекон всичко ще тръгне без спънки.

Защото нищо не сплотява българина по този начин, както общата софра и блажната мръвка.

И кой знае – в случай че един път годишно спасяваме прасе, може би през останалото време ще стартираме малко повече да спасяваме и себе си.

 

ОЩЕ ОТ АВТОРА: