В Безценното място между падането и изправянето се учим къде се намират краката ни
Костика Брадатан е доцент по филантропични науки в Техническият университет в Тексас и почетен теоретичен помощник – професор по философия в Университета на Куинсланд, Австралия.
ПРОВАЛЪТ Е КАТО ПЪРВОРОДНИЯ ГРЯХ. ВСЕКИ Гражданско отделение Е ПРЕЖИВЯЛ.
Независимо от раса, пол и религия, ние всички сме родени, с цел да се провалим. Упражняваме се в неуспеха, до момента в който сме живи и го предаваме в завещание на тези след нас. Също като прегрешението, неуспехът може да е срамен, неприличен и неуместен за самопризнание.
Провалът е противен в своята същина – недъгав като прегрешението.
Провалът също по този начин е недооценен, даже подценяван. Дори концепцията да се прегледа по-подробно звучи сложна за осъществяване – не желаеме да се допираме до него от боязън да не го прихванем.
Изучаването на неуспеха може да бъде накриво от една страна от личните ни провали, от спомените, свързани с неподходящ излаз.
От друга страна, разглеждайки го като нещо отвън нас, би трябвало да имаме смелостта да се надигнем против него.
ПРЕДСТАВЕТЕ СИ, ЧЕ ПЪТУВАТЕ В САМОЛЕТ.
Вече сте над облаците, когато един от моторите на самолета се подпалва, а и другият не наподобява в редовност. Пилотът оповестява, че ще направи спешно кацане. Тази обстановка може да ви смути мощно, само че и да ви бъде потребен опит. Първо ще забележите сълзите, страха, прошепнатите молебствия, истеричните крясъци. Обградени от всичко това, не можете да мислите разумно. Признавате пред себе си, че сте изплашени до гибел, както и всички останали към вас. Самолетът каца безвредно и всички слизат наред. След като дойдете на себе си и се успокоите, имате опция да премислите обстановката.
Осъзнавате какъв брой близо сте до гибелта. И по какъв начин постоянно материалното се намесва в прекарванията на косъм от гибелта. Вниманието ни внезапно се насочва към износени елементи на апаратурата за подаване на О2, развинтена гайка, течаща тръба. Когато се провалим, започваме да виждаме пукнатините в обвивката на съществуването си и празнотата, която е пред нас и ни вика от другата страна.
Когато неуспехът ни провокира да размислим над смисъла на съществуването, той също по този начин ни оказва помощ да се огледаме към себе си, да забележим заобикалящия ни свят, да надникнем в самите нас, да си напомним нещата, които ценим най-вече в този живот. Провалът, който идва с преосмисляне на задачата ни в живота, също по този начин ни прави уязвими и отваря необятно очите ни.
От това неповторимо място, от което следим себе си, ние осъзнаваме, че не сме по-важни от останалия свят. Дори сме маловажни. Малкият камък, който взимаме от дъното на реката, е бил там доста преди нас, и ще остане доста след нас. Хората съществуват от толкоз скоро – по какъв начин може да желаят да имат някакви привилегии? Ние сме уязвими, нежни създания.
И в случай че дарът, който ни е даден, е разсъдъкът, този разсъдък стига до заключението, че в действителност сме оскъдна част от голямата галактика, която ни заобикаля.
СЛЕД ПРЕЖИВЯН ПРОВАЛ, СЛЕДВАЩАТА ЛОГИЧНА СТЪПКА Е СМИРЕНИЕТО.
Но думата примирение тук не се употребява като добродетел, а като метод на живот, позиция за света.
В една своя книга Айрис Мърдок стига до заключението, че смирението е безкористно отношение към действителността. Авторката счита, че елементарните хора мъчно се помиряват с действителността и това им предизвиква болежка и проблеми.
За да се излекуват и да излязат от този циничен кръг, е нужно да се смирят – смирението се оказва една от най-трудните за преодоляване добродетели.
ИМА ТРИ ВАЖНИ ФАКТОРА В ТОЗИ ПРОЦЕС:
При първата смирението допуска потвърждаване на нашата галактическа маловажност.
Възприемането на този факт е нулевата степен на човешкото битие. Това е насочна точка. Когато сме разтърсени от следващия неуспех и осъзнаем незначителността си, можем да се почувстваме смазани, изравнени със земята. Смирението ни слага там, където ни е мястото – връщаме се там, откъдето сме тръгнали. Това несъмнено, по никакъв начин не е дребна стъпка – с осмислянето на личната си значителност, ние също по този начин съумяваме да се отърсим от лъжливите си убеждения и себелюбието си, които ни държат надалеч от същността ни.
Второто мнение гласи, че фактът, че сме точно на земята, ни слага в по-изгодна позиция, тъй като най-сетне имаме почва под краката си.
Осъзнавайки галактическата си маловажност, ние сме към този момент отворени да надникнем в себе си. Може да сме небогати, само че сме мъчително почтени към себе си. Това осъзнаване се оказва добър старт. От него постоянно се върви към напредък на мисълта. Няма нищо по-ободряващо за мозъка, който постоянно се рее във фантазиите си, от това да бъде жестоко партерен. Обръгнатите мечтатели си взимат от калта под краката си и честват.
Третото мнение е експанзивно – с помощта на ниските си упования и осъзнаването на незначителността ни, ние можем да се насочим към по-големи цели.
Мечтите към този момент имат нужната основа, с цел да се осъществят вярно. Смирението към този момент не е спънка, а средство за реализиране на задачите. Смирението е противоположно на унижението – няма нищо унизително в него. Дори в противен случай – то е ободряващо и подмладяващо. Ако унижението ни оставя засегнати и неспособни на дейстия, смирението ни зарежда. Смисълът не е в това да умаловажавате себе си, а да вникнете във величествеността на живота.
Смирението е отговор на изпитан неуспех. То е началото на оздравителния развой. Провалът може да ни послужи като лекарство за арогантността, високомерието и претенциозността. Щом може да лекува, нужно е да опитаме.
